Уикенд във Венеция – кратък туристически пътеводител

Венеция! Един от най-романтичните градове в света, с 1500-годишна история и неповторима атмосфера; с красиви гондоли, минаващи под каменни мостове и малки, нелогични улички, в които дори и венецианските пощальони се губят…

През април тази година (един от най-подходящите моменти да се посети Венеция, между другото) и аз имах възможност да разгледам този невероятен град и накратко ще споделя ценна информация, която е добре всеки от вас да знае, преди да тръгне натам…

Транспорт

Най-вероятно ще пристигнете във Венеция чрез един от следните превози:

  • самолет – около Венеция има две летища: Марко Поло (VCE, 13 km) и Тревизо (TSF, 40 km). И двете летища имат много удобни превози за трансфер до самата Венеция – директно или през града Местре, който се намира на континенталната част. Превозите от и до двете летища се обслужват от ATVO, като цената от Марко Поло е 8 EUR (15 EUR двупосочно), а от Тревизо – 12 EUR (22 EUR двупосочно). Съществуват варианти (включително и по вода) и с компанията ACTV, но смятам, че ATVO е по-цивилизованият. От София има редовни полети на RyanAir (директен до Тревизо), Alitalia/Bulgaria Air (прекачване в Рим), Lufthansa (прекачване в Мюнхен), KLM (прекачване в Амстердам) и Turkish Airlines (прекачване в Истанбул). Не е за подценяване и възможността да кацнете или излетите от Милано или Болоня и да разгледате частично или цялостно маршрута Милано – Верона – Венеция – Болоня.
  • влак – с влак може да достигнете до централната гара (Venezia Santa Lucia), както и до Местре (Venezia-Mestre), като до последната пристигат значително повече влакове;
  • автобус или трамвай – има редовен градски транспорт буквално на всеки 5-10 минути между 6 сутринта и полунощ, като повече информация може да намерите на сайта на ACTV;

  • автомобил – с автомобил можете да стигнете до самата Венеция (има огромни паркинги на Piazzale Roma и Tronchetto), но не ви го препоръчвам: ще се наложи да платите между 21 и 30 EUR на ден. Много по-изгодно е да спрете безплатно в Местре, след което да се качите на градски транспорт до самата Венеция;
  • кораб – круизни кораби достигат до порт Венеция, както и до Stazione Marittima, но отделно има и воден градски транспорт, наречен вапорето, с който може да посетите близките острови, летището, както и цяла Венеция. Обслужват се отново от ACTV (виж линии и разписания) и ще разкажа за тях малко по-подробно надолу.

Карта „Venezia Unica“

Всяка година 18 000 000 туристи посещават Венеция, което прави средно 50 000 на ден, като най-много (около 3 000 000) идват на карнавала през февруари. При всички положения, няма да искате да чакате на огромните опашки за музеи и e добре да се възползвате от най-ниските цени за транспорт. Всичко това ви се дава от картата „Venezia Unica“, официален продукт на Община Венеция, с възможност за поръчка онлайн. Вариантите с какво „да напълните“ картата са много, но за уикенд искам да ви обърна внимание за следното:

  • Rolling Venice – за хора между 6 и 29 години, с доста добра отстъпка за транспорт и музеи;
  • Вход за музеите на площад Сан Марко (20 EUR за възрастни, 13 EUR за младежи до 26 г.) – достъп до Двореца на дожите и още 3 музея на площада;
  • ACTV карта за транспорт за 72 часа (40 EUR за възрастни, 22 EUR за младежи с Rolling Venice). За 24 и 48 часа картата за възрастни е съответно 20 EUR и 30 EUR, което макар да изглежда скъпо на пръв поглед, в сравнение със 7,50 EUR за единично пътуване с вапорето си е доста добра инвестиция. А важи и за автобусен и трамваен транспорт до и на територията на Местре, както и за вапорето до островите. Картата трябва да се валидира при всяко качване в даденото превозно средство.

Тънкият момент откъде да си вземете картата: при поръчка получавате ваучер със специален PNR код, който можете да използвате на всеки от обектите, упоменати тук: http://tripplanner.veneziaunica.it/en.

Но дори и да не сте си резервирали картата онлайн, можете да си вземете всичко от нея в туристическия център на Piazzale Roma. В никакъв случай не оставяйте билетите за музеите на площад „Сан Марко“ за покупка от самия „Сан Марко“ – това ще ви спести около час-два чакане на опашка.

Настаняване

Можете да се настаните в самата Венеция, на някой от островите, както и в континенталната част (Местре). Транспортът от Местре е доста удобен, с гореспоменатата карта може да се ползва неограничено, пътуването до Венеция е 15-20 мин., а хотелите са на значително по-ниски цени. За самите хотели както обикновено препоръчвам Booking.com и Airbnb.

Венеция е така устроена, че най-вероятно

Piazzale Roma (Площад Рома)

ще е вашата първа и последна спирка. Около и на големия площад спират всички автобуси и трамваи от Местре, Venice People Mover (нещо като фуникуляр от паркинга на о. Трончето), в близост е ж.п. гарата Santa Lucia, огромният паркинг за автомобили, има туристически офис (последно напомняне да си вземете билети за музеите на площад Сан Марко от тук) и място за съхранение на багаж. Тук е мястото да си вземете и първото вапорето (или ако предпочетете – water taxi). Спирките на вапорето са покрити понтони в бяло и жълто, които толкова се различават от останалата архитектура, че няма как да ги пропуснете:

До площад Сан Марко ходят линии 1, 2 и N, като ако искате да сте сигурни, че ще минете по Canale Grande, хванете си линия 1.

Canale Grande (Големият канал)

След като се качите във вапоретото, следват около 4 километра през най-красивата част от Венеция, като по време на пътуването си ще видите около 170 сгради. Повечето от тях са построени между 1200 и 1700 г.

Може би тук е мястото за малко венецианска история. Както казват самите венецианци, началото на Венеция е като годежен пръстен, изпуснат от нестабилна ръка в Канале Гранде. Никой не знае къде и как точно се заражда „плаващият град’. Първите свидетелства са от около V в., когато изплашени хора, бягащи от земите на днешните Падуа и Тревизо, изложени на атаките на германските племена, намират убежище в мочурищата на адуктор магнуса на италианския ботуш. Накратко – Венеция е на над 1500 години!

Временните им жилища предлагали сигурно убежище, така че част от хората се установили на островите постоянно. Счита се, че Големият канал в древността е бил река, около която с годините постепенно са се появили днешните сгради.

Първите венецианци започнали да изграждат сградите върху солидна основа, като забивали дървени стъбла в пясъчната земя и строели дървени платформи над мочурищата. Дървото е доста нетрайно и използването му като носеща конструкция може да изглежда странно на пръв поглед, но дълголетната Венеция е изградена именно върху дървени трупи – потопени под вода, те не са изложени на кислорода, необходим на микроорганизмите, отговорни за разпадането на дървесината. От друга страна, солта и пясъкът във водата с вековете превръщат дървото във вкаменелост и го правят изключително здраво и трайно. А за да си представите за какво количество дървета става въпрос: само църквата Santa Maria della Salute е изградена върху 1 106 667 бр. 4-метрови дървета, донесени по вода от горите на днешните Словения, Хърватия и Черна Гора! По груби изчисления, от толкова дървесина може да се произведе 55 пъти хартията, нужна за отпечатване на всички книги във фонда на Националната библиотека „Св. Св. Кирил и Методий“.

С вековете малкото селище Венеция се превръща в град-държава и столица на империя, която се е простирала из Адриатика и Източното Средиземноморие – от Хърватска до Гърция. Войските ѝ са достигали дори до Константинопол, преди Венеция да навлезе в залеза си и да бъде завладяна от Наполеон през 1797 г.

Тук за първи път в света жена завършва университет – Елена Лукреция Корнаро Пископия, 25 юни 1678 г. Във Венеция се ражда и първото казино в света (1638 г.), което лесно можете да забележите край Големия канал.

Днешна Венеция се състои от 118 острова, разделени от 177 канала и свързани с 416 моста, но над Canale Grande минават само четири, като най-известният от тях е

Ponte di Rialto (Мостът Риалто)

Риалто е бил единственият мост над Canale Grande от 1181 г., като през 1255 г. понтонът мост е заменен от дървен мост, а той – от съвременния каменен през 1591 г. Мостът образува внушителна за времето си арка с височина от 7,5 метра. Подобно на Покрития мост в Ловеч, върху Риалто ще видите десетки малки магазинчета за сувенири. Тук е може би най-популярното място да наемете

Гондола

Със сигурност щом чуете „Венеция“, веднага си правите асоциация с гондола и обратно. Ако сте сред щастливците, които посещават Венеция през първата неделя на септември, ще можете да присъствате на Парада на гондолите, който не отстъпва по пищност на маскения карнавал през февруари.

Типичните 10-метрови лодки с равно дъно са специално адаптирани за условията на Венецианската лагуна. Лявата страна на гондолата е около 25 см по-дълга от дясната, с което се компенсира „изкривяването“ от гондолиера и греблото му. Движението се извършва от лявата страна на канала – както е с автомобилите в Англия, Индия и Япония, например.

Числото 400 е тясно свързано с гондолите – има точно 400 такива във Венеция, като са били нужни над 400 часа, за да се направи всяка една гондола. Всеки от гондолиерите също минава 400-часово обучение, за да се научи да управлява 400-килограмовата лодка – иска се не просто раирана блуза, сламена шапка и черни панталони, а и доста умения, за които се държи изпит… Всъщност, гондолиерите са с един по-малко. Защото единствената лицензирана гондолиерка се казва Джорджа Босколо.

Всяка гондола се състои от 280 детайла, направени от 10 различни вида дърво: дъб, бук, бряст, липа, лиственица, ела, череша, круша, орех и махагон. Ако искате да научите повече за това как се правят гондолите, посетете Squero di San Trovaso.

А ако просто искате да се повозите на гондола, имайте предвид, че удоволствието е наистина скъпо. За 40-минутна разходка си пригответе около 80 EUR, а ако е по залез слънце – направо стотачка. В пика на туристическия сезон цените могат да нараснат дори повече, да не говорим, ако поискате и серенада.

Вариантите да намалите цената са няколко – хванете гондола от малките канали във вътрешността на Венеция. Или се комбинирайте няколко души. Или просто се пазарете до дупка, накрая си тръгнете и чакайте да ви настигнат (но дори и тогава надали цената ще падне с повече от 20-30 EUR). За последното обаче внимавайте – много туристически гидове съветват да не го правите, защото със смъкването на цената се смъква и удоволствието: гондолиерите значително съкращават маршрута заедно с цената и има шанс да пропуснете голяма част от изживяването.

Ако все пак искате да се качите на гондола, но нямате пари, може да си наемете traghetto (пенсионирана гондола, която се ползва, за да пресечете Canale Grande). Пътуването наистина е доста по-кратко, но стига за едно-две селфита, а струва колкото кофичка сладолед.

Без значение дали ще пътувате с гондола, пеш или с вапорето, в крайна сметка ще достигнете

Palazzo Ducale (Дворецът на дожите)

Palazzo Ducale или Дворецът на дожите е красива готическа сграда, която няма как да пропуснете, тъй като се намира точно там, където Canale Grande достига най-южната част на площад Сан Марко.

Дож е титла, която идва от лат. dux, т.е. водач и повече от 10 века е била носена от най-влиятелните хора във Венеция. С други думи, дожът е бил държавен глава с неограничена власт на тогавашния град-държава Венеция. И е тънел в неограничен разкош!

Дворецът е построен още през IX в., но оттогава досега много пъти е бил реконструиран и разширяван. Съвременният си вид има от 1340 г., а довършителните работи по него са продължили до 1420 г.

Фасадите на сградата включват долна част, състояща се от колонада на приземния етаж под открити лоджии (това са отворени пространства, подобни на тераса, но от вътрешната страна на сградата). За разлика от повечето средновековни дворци, лоджиите са на приземния етаж, а стените са вдигнати над тях.

Дворецът на дожите е превърнат в музей, който може да посетите всеки ден между 8:30 и 18 ч. И ако го направите, гарантирам, ще ви заболи врата от взиране в прекрасните позлатени тавани.

Посещението започва от Златното стълбище, завършено през 1559 г.  и продължава през редица помещения, служили на най-върховната власт във Венеция векове наред.

Ще ви висне долната челюст от невероятните зали, изпъстрени с картини на Джентиле да Фабриано, Алвизе Виварини, Пизело, Виторе Карпачо, Джовани Белини, Порденони, Тициан, Франческо Петрарка, Висарион Никейски, Джакомо Палма младши, Андреа Паладио, Доменико Робусти и др. Накратко – един малък Лувър.

Неслучайно дворецът е посещаван от над милион души годишно -картините са внедрени в прекрасни орнаменти от дърво, мрамор и злато. Стая след стая, ще видите Камарата на Великия съвет – една от най-големите зали в Европа с размер 53х25 метра, украсена с картини на Паоло Веронезе, Тинторето и Палма Ил Джовани след пожара през 1577 г.

В тази зала е и „Парадисо“ – най-дългата картина, рисувана на платно в света, извисяваща се над трона на Дожа. За картината е имало конкурс (всички „номинации“ също са показани в съседната зала), спечелен от Джако Тонторето и изпълнен за по-малко от 5 години – от 1588 до 1592 г.

От прелестта на двореца ще преминете по

Ponte dei Sospir (Моста на въздишките)

Много хора свързват Моста на въздишките с нещо романтично. Истината е, че той представлява топла връзка между Двореца на дожите и по-късно изграден затвор, в който е лежал (и избягал!) самият Казанова.

А причината да се нарича така е, че затворниците, минавайки по моста, с тежка въздишка за последен път поглеждали към красивата Венеция и морето, преди да бъдат изпратени в килията.

Basilica di San Marco (Базиликата Сан Марко)

Базиликата Сан Марко е разположена в центъра на площад Сан Марко и е най-известната църква в града, често сочена за пример на византийска архитектура. Църквата първоначално е частен параклис за дожите, като строежът ѝ е завършен през 1617 г. Известна е като Chiesa d’Oro (Златна църква), заради красивите си златни мозайки. Но тя очарова и с олтара, съдържащ саркофаг с мощите на св. Марко Евангелист, украсен със стотици изумруди, сапфири, рубини, перли и аметисти. Прочутите венециански коне, местени от императорската ложа в Константинопол чак до Париж се съхраняват в музея към църквата, а конете над главния вход на базиликата са бронзови копия. Можете да влезете безплатно в църквата, но музеят има входна такса от 4 EUR.

Камбанарията

Камбанарията на площад Сан Марко се издига на 98,6 метра, което я прави най-високото съоръжение във Венеция. Построена е през 1514 г. върху основа 12х12 метра, като освен за камбанария, тя е била използвана за наблюдателница и за морски фар. Направих 10-тина снимки на кулата с новия си апарат и започнах да се ядосвам: „Този обектив изкривява изображението и кулата изглежда наклонена на всички снимки“. После погледнах към кулата и видях, че проблемът не е във фотоапарата – камбанарията е наистина наклонена! Всъщност част от нея се срива през 1902 г. и е реконструирана през 1912 г.


Като цяло всички камбанарии във Венеция са наклонени. Santo Stefano е наклонена колкото Пиза, лесно видими са и наклоните на камбанариите San Martino (на о. Бурано) и Базиликата San Pietro di Castello. Именно наклонът е причината в основата на камбанарията на площад Сан Марко да се изгражда титаниев обков, който да я задържи права. Той не пречи да я посетите, да я разгледате отвътре и дори да се качите на върха ѝ, ако имате желание, време и 5 EUR. Ако се качите, освен невероятната гледка към Венеция, ще видите и пет камбани, всяка с различна функция – за екзекуции, заседания на Сената, за повикване на консулите, както и за простички неща като обозначаване на началото и края на работния ден или кога точно е време за обяд. Самият Галилео Галилей също се е качвал на кулата през 1609 г., за да демонстрира току-що изобретения телескоп на тогавашния дож Антонио Приули.

Correr Museum (Музеят Корер)

Корер е огромен музей, който обикаля площад Сан Марко. Билетът за Двореца на дожите ви дава достъп и до Корер.

На първия етаж можете да научите много за историята на Венеция и Венецианската република от XIII до XVI в., да се насладите на една от най-големите нумизматични колекции, както и на маслени картини, графики, монети, оръжия, макети и скулптури. Вторият етаж е картинна галерия с венециански творби от раждането на Венеция чак до XVI в.

А след като се насладите на разкоша на площад Сан Марко, със сигурност ще искате да си изгубите из

Малките улички на Венеция

Ако сте чели пътеписите ни за Рим или Южна Италия, вече знаете, че си падаме по китни италиански улички с висящо пране и ароматни цветя, ресторантчета с внимателно подредени столове и масички, запокитени площадчета с най-вкусния сладолед на света… Е, Венеция предлага всичко това, но каналите правят нещата още по-различни! Гаражите например изглеждат така:

За да усетите истинския дух на града, непременно се „загубете“ сред каналите и тесните пътечки между сградите, които местните наричат callètte (най-тясната е широка само 53 см).

Ще намерите редица скрити магазинчета за сувенири, бакалийки, винарни и магазинчета, предлагащи какво ли не… Наистина какво ли не:

И след като ви хване тази приятна клаустрофобия, все пак вероятно ще поискате да видите Венеция от по-далеч. Една кратка разходка до

Lido di Jesolo (Лидо ди Йезоло)

ще ви се отрази чудесно. Мястото е известно с хотелите си и дългата си плажна ивица. През април не е подходящо за къпане (климатът е подобен на нашето Черноморие), но със сигурност действа успокояващо и разтоварващо, особено на чаша аперол шприц, за който ще разкажа малко по-нататък…

Нощна Венеция

Очаквах Венеция да е по-празна през нощта, но тя направо опустя. Тук-там някоя двойка влюбени минават по моста, тук-там някой гондолиер се прибира към къщи, тук-там някое късно вапорето разнася последните туристи към гарите и хотелите им…

Хората се покриват по ресторанти, барове и кафенета (казах ли, че Florian на пл. Сан Марко е най-старото кафене в света?), културни мероприятия (вижте програмата на Teatro La Fenice и Palazzo Barbarigo-Minotto) или в историческото казино… Единствено около Риалто остава сравнително оживено, но нищо общо с дневното гъмжило от туристи.

Може би причината за това бе и априлският студен вятър – не знам. Но знам, че това ми даде възможност спокойно да направя няколко интересни вечерни снимки на Венеция, като за финал.

А сега – малко технически детайли:

Шопинг

Както вече писах, по малките улички на Венеция ще откриете магазинчета със всякакви сувенири – венецианско стъкло, венециански маски, шоколатиери, магнити, значки и какво ли още не…

За по-сериозен шопинг, препоръчвам да отидете до Местре. Молът Porte di Мestre е лесно достижим от Венеция с автобус 24H и всеки влак до Venezia Mestre Ospedale, а от Местре – с автобус 31H.

Храна и напитки

Ресторантите, храната и напитките във Венеция са скъпи, но не много повече от навсякъде в Западна Европа. Ако сте наистина гладни, препоръчвам вечеря в ресторант-бюфет Mishi Mishi в гореспоменатия мол Porte di Mestre, където срещу първоначална такса от 16 EUR можете да ядете колкото побира стомахът ви (напитките се заплащат отделно), а и да се позаредите с провизии от хранителните магазини наоколо. Препоръчвам да заложите на морските дарове, които са с много високо качество, а цените им в някои ресторанти може дори да са по-ниски от тези в нашите…

Ако пък предпочитате нещо наистина типично венецианско, непременно опитайте:

  • Вече споменатия Aperol Spritz – аперитивче с аперол, просеко и газирана вода за следобедните часове, популярно из цяла Италия, но тръгнало именно от бреговете на Венецианската лагуна;
  • Zaeti – традиционни венециански бисквити от царевично брашно и стафиди, с мекотата на бишкоти;
  • Cicchetti – най-близкият превод, който ми идва за чикетите, е „мезелъци“ – малки хапки, под формата на ордьовър, с всичко прясно за деня, които се сервират в традиционните венециански барове, известни като bàcari. Често включват мини-сандвичи, хапки с маслини и зеленчуци, варени яйца и морски дарове, поставени върху парченце хляб или в мини-чинийки;
  • Połenta e schie – качамак с венециански скариди, комбинацията розово-жълто изглежда изключително вкусно;
  • Tramezzini – триъгълни сандвичи от бял хляб без коричка с пълнеж, който може да е всякаква комбинация от пюрета, сосове, колбаси, пастет, яйца, месо, риба и зеленчуци;
  • Bigoli in salsa – дълга паста, за която може да се каже, че е нещо средно между дебели спагети и италиански макарони, която венецианците сервират с малки лукчета, аншоа и ароматен сос;
  • Rixi e bixi – простичък ориз с грах, но любима храна на дожите;
  • Fegato alla veneziana – крехък телешки дроб, задушен с малки лукчета, една от любимите рецепти на известния Франческо Леонарди.
  • Вино – не забравяйте, че всичко по-горе е гарнитура към основното блюдо – виното. А ако искате да „затапите“, може да пробвате и чаша лимоново згропино в края на вечерята. Наздраве!

Бюджет

  • Полети София-Венеция-София – 50 EUR с RyanAir, ако резервирате навреме;
  • Трансфер от и до летището – 22 EUR;
  • Карта „Венеция Уника“ – 40 EUR;
  • 3 нощувки в 4-звезден хотел в „Местре“ с включена закуска – 306 EUR;
  • Входна такса за музеите на пл. Сан Марко – 20 EUR;
  • Входна такса за музея на църквата или камбанарията – 9 EUR;
  • Две вечери в ресторант – 56 EUR;
  • Вечеря All You Can Eat – 20 EUR;
  • Хапване на крак и сладоледи през трите дни – 40 EUR;
  • Коктейл на Лидо – 8 EUR;
  • Шопинг, сувенири и подаръци – 150 EUR;
  • Гондола (ако решите) – 80 EUR;
  • Градска такса – 9 EUR;

Общ бюджет: 810 EUR / сам човек

Предполагам, че ако сте двойка, ще ви излезе само 200-250 EUR отгоре, т.е. разходите би трябвало да станат около 1060 EUR (530 EUR/човек), но, разбира се, ако решите да харчите стабилно, с тези пари не можете да си купите и чифт обувки… 🙂

Този пътепис се получи дългичък, а? Но колкото и да е дълъг, пак няма как да напиша (пък и да видя) цялата история, трупана във Венеция с векове. Не можах да видя островите Мурано (известен с венецианското стъкло) и Бурано (известен с венецианската дантела), не видях Венецианския Арсенал, не влязох в Santa Maria della Salute, построена като сделка с Бог, за да прогони чумата от Венецианската лагуна… но нищо, ще дойда пак и ще доведа цялото семейство някой ден!

А сега ви казвам „чао“. Всъщност думата „ciao“ идва от Венеция, от “s-ciavo vostro”, което приблизително означава „на Вашите заповеди“ или „на Ваше разположение“… Италианците я използват както за „здравей“, така и за „довиждане“. Е, благодаря за отделеното време и до нови срещи във Венеция…

Никога не съм те виждал
тъй красива – спяща край брега
като непозната приказка,
сред стари къщи и вода…
Исках хиляди неща да кажа,
ала онемях – и парче живот оставих,
малко младост, малко смях.
Остана Моста на въздишките
над далечния канал,
но по теб въздишам още
и да тръгна ми е жал.
Чао, Венеция, чао-чао-чао…

 

Истанбул’2012

В тази публикация ще намерите информация за:

  • Пътуване от София до Истанбул и обратно;
  • Градски транспорт в Истанбул;
  • Площад „Султанахмед“
  • Църквата „Св. София“ (Hagia Sofia);
  • Потъналият дворец (Cisterna Basilica, Yerebatan Sarayı);
  • Площад „Таксим“, Трамваят на носталгията и главната търговска улица;
  • кулата и мостът „Галата“
  • Пазарът на подправките (Еминьоню)

И двамата сме били в Истанбул и преди (Петър даже има подробна публикация от 2008 г.). Но не ни се беше случвало да отидем заедно… Е, отидохме, видяхме, омагьосахме се. Определено много полезна ни беше публикацията „Програма максимум“, с която се подготвихме предварително. Браво на автора! А ние толкова се вдъхновихме от Истанбул, че дори променихме дизайна на блога с ориенталски мотиви…

Но да ви разкажем за преживяното все не оставаше време, а този пост ни се получи малко като самия Истанбул – създаван и променян дълго време, голям, живописен, контрастен и парадоксален… колкото и подробно да пишеш, няма как да разкажеш всичко, защото историята е навсякъде. Един цитат (взет от тук) по темата: Истанбул не е за един дъх. Не е. Как би могло? Това не е само Истанбул. Това е още Цариград, Константинопол, Византион.  Това е бляскав, великолепен образ на кажи-речи цялата История

И като стана въпрос за история, нашата започна в една късна петъчна вечер от Централна автогара София.

Автобусите за Истанбул са винаги нови и на ниво. Освен традиционните почерпки, този път заварихме инфотейнмънт система на всяка от седалките (с ужасен интерфейс, за съжаление). Телевизията е турски сателитни програми, но има и live камера, която показва пътя пред вас… скука! Заспиваме… Събуждаме се на границата. Проверката минава цивилизовано и сравнително бързо, а Duty Free-то прилича повече на мол и няма нищо общо с порутените павилиончета отпреди няколко години. Тоалетната обаче се плаща – подгответе си турски лири най-добре.

Сутрин е. Вече сме в Истанбул. След кратко лутане из автогарата намираме метрото. За да ползвате градския транспорт е необходимо да се сдобиете с червени жетончета, които се продават на цена 2 лири от специални автомати в близост до спирките.

От автогарата (Otogar) взимаме метрото до последната станция (Aksaray). На картата ни е показана топла връзка между метрото и трамвая. Истината е малко по-различна. За топла – топла е връзката! Още от сутринта термометрите са ударили 30 градуса. Но да вървиш почти километър пеш с багаж си е малко прекалено. Продължаваме с трамвая до Sultanahmet и намираме хотелчето ни…

„Djem“ е малко бутиково хотелче (официален сайт), сгушено в малките улички зад Синята джамия. Всички материали на мебелировката в хотела са традиционни турски. Стаите са малки, но много уютни. Има и безплатен (жичен!) Интернет. Посрещат ни с чай, усмивка и карта на Истанбул. Хвърляме багажа и започваме разглеждането на забележителности…

Площад Султанахмет

Площад Султанахмет е свидетел на всички периоди на града и тук се намират монументи още от дълбока древност. Формата на площада прилича на хиподрум и това не е случайно – някога наистина е бил хиподрум.

Египетският обелиск е един от най-древните паметници в Истанбул. Обелискът е пренесен през 390г. от Египетския храм на Аполон.

Доказателство за интереса и на немският крал Вилхелм Втори към този стратегически град е построяването на чешма на този площад. Тук е мястото да се заредите с прясна питейна вода (алтернативата е да си купувате бутилирана от малчуганите по улиците). Продължаваме към „Света София“.

„Света София“

Храмът „Света София“ в Истанбул безспорно е най-мащабният и най-внушителният исторически паметник, завещан от Византия. Сградата е толкова голяма, че буквално не се побира в обектива на фотоапарата. Входната такса също е безспорно мащабна и внушителна (20 лири на човек!), но определено си струва да влезеш… Брой посетители на ден: над 10 000 (това са над 3,6 милиона годишно), по 20 лири за вход пък са си 32 000 000 евро приходи само от билети! Тук е мястото да кажем, че опашките от туристи стават огромни още след 10 сутринта, а проверките на входа са близки до тези на летището, така че непременно идете възможно най-рано (най-добре в периода 9:02-9:17 ч. 🙂 ). За тесния часови период може и да се шегуваме, но за опашките – никак…



Реклама:

Booking.com

Пред входа сме. „Св. София“ е първият типичен пример за византийско строителство и се счита от много хора за архитектурно чудо.  Ето и колко внушително изглежда когато се доближите…

Църквата „Света София“ е осветена за пръв път през 360 г. като катедрален храм на Константинополската патриаршия. След превземането на града от кръстоносците през 1204 г. тя служи за катедрала на константинополските латински патриарси до тяхното прогонване от Константинопол през 1261 г.

„Света София“ не е стриктна базилика, тъй като централният ѝ кораб, дълъг над 100 м. е доминиран от огромен купол с диаметър 31 м. и височина 56 м., поддържан от 4 пандантива. В дължина тежестта на купола се разпределя чрез поредица от полусводове, докато в ширина куполът се носи от 4 много масивни контрафорса, които обаче не се забелязват от вътрешността на църквата (това, както и останалата информация по-долу я взехме основно от Wikipedia и трябва да хванем Ники да ни обясни подробно какво е контрафорс, пандантив и полусвод)… Тази конструкция, както и фактът, че в основата на купола има 40 прозореца, допринасят за впечатлението у посетителите, че сякаш „златният купол виси от небесата“. Поради прекалено бързия строеж (под 6 години), архитектурните нововъведения и сеизмичната активност в района куполът на църквата пада частично няколко пъти през нейната дълга история (558, 989, 1346 г.), но бива бързо възстановяван. Почти 1000 г. (до 1520 г.), Св. София е най-голямата катедрала в света! При осветяването на църквата на 27 декември 537 г. Юстиниан изрича думите „Соломоне, аз те надминах!“, имайки предвид Храма на Соломон в Йерусалим…

И до днес все още „Св. София“ е четвъртата по площ в света. След падането на Константинопол под османска власт през 1453 г. тя е превърната в джамия и поетапно са построени четири минарета в ъглите ѝ, а през XVI в. османският архитект Синан достроява странични подпори, които подобряват стабилността на постройката. След разпадането на Османската империя правителството на Турция превръща сградата в музей и от 1934 г. можем да видим следите от хилядолетната ѝ история по стените…

В средата на XIX в. на швейцарците братя Фосати е било възложено да реставрират и ремонтират джамията. В този период е достроен минбар (това е мястото, откъдето имамът чете проповеди, а не мини-бар, с каквото го асоциира човек, ако вижда думичката за пръв път) и са окачени кръглите дървени панели с имената на пророка Мохамед и първите халифи.

Счита се, че този ремонт е унищожил напълно много от старите византийски мозайки, които до този момент са били просто замазани с хоросан. В горната част на купола е имало шесткрили ангели, но изображенията им са толкова неясни, че не се нае дали са били серафими или херувими…

В продължение на стотици, дори хиляди години всяка империя и всеки владетел са оставили по нещо от себе си върху стените на „Света София“ и човек наистина затаява дъх, когато се вгледа в детайлите…

Това най-добре личи на втория етаж (да не го пропуснете, ей!), където ислямът и християнството са буквално на една стена… ислямските символи (ляво) съжителстват с християнските (дясно) сред мрамор и геометрични мотиви:

Въпреки че обикновено е наричана просто „Света София“, църквата не е посветена на мъченица София, а на светата Премъдрост Божия (на гръцки: Ναός τῆς Ἁγίας τοῦ Θεοῦ Σοφίας), божествената страна на Христос, която е и един от ипостасите на Светата Троица. По тази причина храмовият празник на църквата е 25 декември, годишнината от въплъщението на Премъдростта Божия в тялото на Христос.

Поради сложната история на „Св. София“, голяма част от християнските мозайки са останали под хоросана и мюсюлманските изображения. Така дилемата кое точно да се запази и кое да се премахне не е била никак лесна за разрешаване. Чест прави на турците, че са оставили разкрити важните християнски мозайки, запазвайки баланс между християнската и ислямската култури… На снимката по-горе е една от най-големите и най-запазени мозайки – Христос с Дева Мария и Йоан Кръстител, датираща от 1261 г., отбелязваща връщането на църквата от римокатолическо към източноправославно владение. На снимката по-долу е детайл от тази мозайка, изградена от хиляди камъчета – сещате се сами защо човек настръхва като види нещо подобно!

Можем да ви разказваме още много, много, много, но нека излезем от огромната  „Св. София“ и пресечем улицата…

Потъналият дворец

Това е Йеребатан сарнъджъ (Yerebatan Sarnıcı), наричан още Потъналият дворец. Тъй като по-рано на това място се е намирала базилика, наричат го и „Цистерна на базиликата“. Представлява най-голямото и добре запазено покрито водохранилище за питейна вода в Истанбул измежду около 60 такива в града. Тук се съхранявал резерв от питейна вода в случай на засушаване или обсада на града. Водата по акведукти е доставяна от извори в Белградската гора, намираща се на 19 км северно. Именно фактът, че Константинопол е имал запаси от питейна вода, го е направил толкова трудно превземаем.

Потъналият дворец е едно великолепно творение на Древността, което се е запазило почти непокътнато до днес. То е построено от император Юстиниян 532-542 г. През византийската епоха водохранилището е снабдявало с вода намиращия се наблизо императорски дворец и местното население. След завладяването на града от османците през 1453 г. то се използва още известно време за снабдяване с вода на султанския дворец „Топкапъ сарай“, но тъй като османците предпочитали течащата вода пред тази от цистерни, те изградили собствена водоснабдителна система. Цистерните потънали в забрава чак до 1544-1550 г., когато в Истанбул дошъл холандският пътешественик П. Гилиус/ Gyllius/. По време на своите обиколки той забелязал, че населението вади от Земята вода с кофа, а и също риба. При трудни условия Гилиус пропътува с лодка водната повърхност, като я измерва и преброява колоните. Своите изследвания той описва в пътепис и по този начин прави Цистерните известни на Западния свят. По-късно всеки пътешественик, посетил Истанбул, държал непременно да види и Цистерните. А на тези от вас, които не са толкова запалени по Древността, ще кажем фактите: Водохранилището е 140 м дълго, 70 м широко, има 336 колони, подредени в 12 редици по 28 колони, с височина 8 м. Разстоянието между колоните е 4,80 м. Голяма част от колоните са от по-стари постройки, направени са от един или максимум от два мраморни къса. 98 от колоните са с коринтски капители, а останалите са с капители дорийски стил. Цистерните побират 100 000 м3 вода. Пита се: ако знаете, че тук е снимана една от сцените на филма за Джеймс Бонд „От Русия с любов“ (1963 г.), колко кафета можете да изпиете в подземното заведение?

Между другото, за 5 EUR тук си направихме „султанската“ снимка (виж началото на поста), която стоеше дълго време в блога ни… Разхождайки се сред колоните, непременно обърнете внимание на една колона-уникат, наречена Пауновата колона… сещате се защо:

На две от колоните са запазени оригинали на Горгоната Медуза, служещи за цокъл на колоните. Едната глава на Медуза е положена настрани, а другата е положена странично. Поверието разказва, че глави на Медузата са вграждани в сгради с цел тяхната защита, а тъй като, също според легендата, този, който погледне Медузата в очите, се превръща в камък, то главите не са поставени в нормално положение,а обърнати, за да предпазят гледащите ги хора. Предполага се, че главите са донесени от по-стара римска сграда.

Във водохранилището има много добра циркулация и независимо, че се намира под земята, въздухът е изключително свеж и чист. В „Йеребатан сарнъджъ“ има и кладенец на желанията, в който според поверието ако хвърлиш монета и си пожалаеш нещо, то непременно ще се сбъдне… Излизаме!

Улиците на Истанбул

Продължаваме нашата разходка по площад Султанахмет и виждаме турци, които продават сочна, вкусна диня в жегата. Цената е 5 лири…

– Дръж ми апарата – казва Петър. – С този огромен обектив нищо не може да се спазари… И раницата ми подръж, ще *говоря* на турски.

Речникът на Петър е беден – знае „кафе“, „чай“, „кебап“, „кач’ пара?“, „комшу“, „мараба“, „буйрун“, „хаир“, „пахалъ“, „евет“, „зорлем гюзелик олмаз“ и да брои до пет, но е ходил в Китай и е станал много добър в пазаренето… (съответно макар че не разбира каква цена му казват продавачите, се пазари, докато я свали на нещо разбираемо, разбирайте 5 лири или по-малко)… Продавачът само му прави знак да изчака, докато обслужи няколко англичани и японци, след което продължаваме, ръфайки диня, за която сме платили 3 лири. Зад Синята Джамия има малък пазар с павилиончета, където също се предлагат килимите и то в комбинация. Един от продавачите е решил да се справи с жегата в автомобила си по оригинален начин…

Котките също много харесват килимите му, но да мъкнем килим по автобусите няма да стане…



Реклама:

Booking.com

Виж – шал може. Първоначално ни предлага натруфени шалове от изкуствена коприна, но бързо се разбираме и стигаме до два семпли, но много нежни шала, които ни допадат… Естествена коприна – няма как да я объркаш, когато току-що си пипал другата – по-приятна на допир, по-топла, не лъщи, има лека текстура и издава леко скърцащ звук при търкане. Пазарим се близо до половин час, накрая си тръгваме с видимо ядосан вид от магазина и продавачът ни настига, за да си стиснем ръцете… А Биляна има страхотен шал на супер цена, които бързо станаха два на още по-супер цена (в крайна сметка ги спазарихме двата за 30 лири + малко сувенирче подарък)…

Слизаме надолу, в посока Галата и се наслаждаваме на препълнените с локум витрини, китните магазинчета и ресторанти, където правят всичко пред теб, включително омесването на тестото…

Минаваме и покрай централна ж.п. гара Истанбул – като локация влакът пристига буквално до пристанището, така че от тази гледна точка пътуването с влак може и да е по-добрата алтернатива…

Излизаме от гарата и се озоваваме на…

Пристанището

Слънцето пече ярко и очертава силуетите на десетките минарета, а под моста „Галата“ и около него постоянно минават корабчета – разходка до Босфора, до Принцовите острови, до Златния рог и кой знае къде още…

Игнорираме подвикващите „капитани“ на кораби, нахалните викачи от ресторантите, „мисирите“ (така си нарекохме продавачите на печена царевица), просяците и рибарите, които се опитват да ни продадат улова си и минаваме моста. По тъмно тази част на Истанбул е не по-малко красива!

Нашият план обаче далеч не е изпълнен. Прехвърляме се на площад Таксим.

Площад Таксим

Името „таксим“ идва от арабски и означава „разпределяне“. На това място е била крайната точка на построения през 1731 г. водопровод, идващ от север и дълъг 23 км. По заповед на султан Махмуд І през 1732 г. тук е построено разпределително съоръжение, което отвеждало водата към различни градски райони.

Днес на това място има красиви шадравани, Паметникът на Републиката, няколко заведения… Тук е и крайната спирка на Трамвая на носталгията, както и мястото да кажем, че допуснахме грешка в предварителното си планиране.

Вървяхме пеш от моста „Галата“ до „Таксим“, което си е 3,5 km, голяма част от които яко изкачване и потене, след което хванахме Трамвая на носталгията и слязохме по средата на търговската улица, откъдето продължихме пеш до кулата „Галата“. Правилният начин е – от нос „Галата“ отивате до кулата „Галата“, от там си хващате носталгичния трамвай нагоре, разглеждате площад „Таксим“ и се спускате пеш спокойно и надолу по главната търговска улица…

Колкото до Трамвая на носталгията, силно го препоръчваме – за 3 лири ще се насладите на уникално преживяване, в което буквално се мушкате между хората, на сантиметри от тях. Направихме опит да заснемем кратко видео по темата:

Самата търговска улица съдържа всичко, което сме свикнали да виждаме по улиците на София, Париж, Барселона, Брюксел, Франкфурт и Кьолн. Световни марки, лъскави витрини, само е малко по-лъскаво и ориенталско…

Една от най-големите далавери и направо задължителна в жегите е да си вземете фреш. Най-изгоден е портокаловият, на цена 1 лира за 200 мл чашка. Как да не се изкушиш, особено когато е зверска жега? Продължаваме към…

Кулата „Галата“

Кулата Галата, наричана още Кулата на Христа от генуезците и Голямата кула от византийците е издигната през 528 г. по времето на император Юстиниан. Първоначално е построена от дърво в квартала на генуезците, а през 1433 г. е достроена от камък. В османският период, в различни години, са се намирали хамбари, затвор, морски фар, пожарна кула.Според легендата, в османският период, Ахмед Челеби Хезарфен, изпитвайки своето изобретение за полет с крила, прелетял от тази кула до противоположната на азиатска страна – Ускудар. Висока е 67 метра, като в нея може да се влезе, стига да сте там в работно време (9-20 ч.)
В противен случай може да ударите по една бира и да люпите семки с местната младеж, точно под кулата…

Ние обаче сме уморени от дългия ден, така че се прибираме към хотела. Площад Султанахмет и Синята Джамия изглеждат невероятно вечер.

В началото на ден 2 директно се отправяме към Долмабахче Сарай – дома на последния султан на Османската империя и на първия президент на Турция… Знаем, че трябва да сме там рано, в същия часови интервал като за Св. София 🙂 Последната спирка на трамвая ни закарва до джамията и часовниковата кула.

Кулата е построена от султан Абдул Хамид II, висока е 27 м и е чудесен ориентир за входа на двореца, който ще ви посрещне с прекрасна градина…

Цените на музеите в Турция обаче хич не са приятни, а и има и специално увеличение за чужденци…

Били сме в Лувъра в Париж, Музеят на шоколада в Кьолн,  Сант Анджело в Рим, леденият бар в Барселона, замъкът в Единбург и Парламентът в Букурещ, посетили сме десетки, дори стотици туристически забележителности, но 70 лв. за вход на двама души за музей не ни се беше случвало да даваме… На всичкото отгоре, вътре в двореца и в харема е забранено да се снима. Който иска да гледа, да започне от тук и официалния сайт http://www.dolmabahcepalace.com/… Ние имаме снимки на един изключително нахален паун, който Петър дебнеше в продължение на 40 минути, докато снима това:Погледът на пауна ясно изразява отношението му към ценовата политика на музея. За нас определено има какво да се види, но нормалната цена за вход би следвало да е 10, максимум 12 EUR според това, което видяхме вътре… Иначе музеят се пълни въпреки всичко и на излизане, входът му изглеждаше така:

Възползвахме се от наличието на хора наоколо и помолихме една украинка да ни снима…

Ако се вгледате много внимателно над главите ни, ще видите ето този прекрасен фонтан…

Портата на двореца също заслужава внимание…

Музеят се намира точно до морето и точно до входа има едно заведение, където са заснети много драматични разговори от „Перла“, „Листопад“, „Мечтатели“ и другите турски сериали, в случай, че сте им фенове разбира се…

Мятаме се на трамвая и слизаме на Капалъ чарши. Малко трудно разбираме, че Капалъ чарши в неделя си е баш „капалъ“, демек „затворена“ в неделя, но след това се отправяме по малките улички в посока Мисир чарши, докато постепенно излизаме на пазара до ж.п. гарата и пристанището.

Пазарът на подправките

Пазарът на подправките (Еминьоню) e най-старият пазар в Истанбул и вторият по големина след Капалъ чарши. Има гълъби, хора, локум, билки, ядки, сушенки, маслини, риба, цветя, къна, сувенири и пойни птички.

(Тук вече изпадаме в лек културен шок, но…)

Пазарът е едно от малкото места, откъдето можете да си купите странни стоки, като пиявици например…

В миналото е бил известен и като Египетския пазар заради многото подправки, внесени от Египет.

Купуваме си това-онова и откриваме, че след толкова ходене, краката зверски ни болят. Около пазара просто няма къде да се седне, така че с прибежки и припълзяване от кафене на кафене се добираме до парка на Топ Капъ и релаксираме край чудесния градски шадраван.Нагледали сме се на Истанбул за следващите няколко години. Болят ни краката, потни сме, останали сме с 6 лири (4 за път и 2 за WC)… Взимаме си багажа от хотела, където ни изпращат също толкова сърдечно, колкото и ни посрещнаха, след което се замъкваме към автогарата, за да може този пост да приключи там, откъдето започна. Sonunda. Край.

Площад Навона (Piazza Navona)

Продължавам виртуалната ни разходка из италианската столица с Пиаца Навона – обект 18 от специално създадената от мен туристическа карта на Рим. Имам един много любим виц, който Влади ми разказа още през ученическите години:
В един парк имало две статуи – момче и момиче, които се държат за ръце, протегнати един към друг и а-ха да се целунат… Една вечер, точно в нощта на 200-та годишнина от създаването на статуите станало чудо – от небето паднала звезда и изведнъж статуите оживели… Момченцето веднага подскочило радостно, хванало момиченцето за ръка и викнало:
– Искаш ли да направим това, за което си мечтаем от двеста години?
– Да, да, да! – викнало момиченцето.
Веднага се шмугнали в близкия храст, разхвърчели се листа, клони, пера от птици…
След няколко минути и двамата се показват иззад храста, разчорлени и с разпокъсани дрехи. Този път момиченцето попитало:
– Хей, искаш ли да направим отново това, за което си мечтаем от двеста години?
– ДА, ДА, ДА! – казало момченцето.
– Добре, ама този път ти ще държиш гълъбчето, пък аз ще акам отгоре му.
Нямаше как да не се сетя за този виц, гледайки статуите на фонтана. Ако се вгледате по-внимателно по снимките в този, ще видите, че почти на всяка от фигурите има по едно гълъбче…

Името „Навона“ значи „голям кораб“ и вероятно се е трансформирало във времето от „agones“ (игри), тъй като площадът се намира на мястото на древноримски цирк (стадионът на Домициан от I в., ако сте много любопитни). За мен обаче „Навона“ си остана „площадът на гълъбите“.
След разпадането на римската империя, площадът е бил пазар до 1869 г., след което е преместен на Campo de’ Fiori. Днес площад Навона често е сцена за различни театрални и костюмни представления, състезания с коне, кориди… Тук можете да седнете в някое от китните и не особено евтини кафенета, както и да си хванете файтон за 30-минутна разходка на цена около 50-тина евро…

Но да се върнем на площада – той се състои от три фонтана. Централният е най-известен и се нарича Фонтанът на четирите реки (Fontana dei Quattro Fiumi). Създаден е от Бернини през 1651 г. и изобразява най-известните реки, на чиято територия се е разпростирала римската империя по една за всеки от четирите континента, които са били известни по времето на Ренесанса: Нил, Ганг, Дунав и Рио де ла Плата.
Точно зад този фонтан се намират църквата Света Агнеса (Sant’Agnese in Agone) и дворецът Памфилий (Palazzo Pamphilj).

Другите два фонтана — северният Fontana di Nettuno (1574) и южният Fontana del Moro (1576) са създадени от Джакомо дела Порта – архитектът, участвал в създаването и на огромната базилика „Св. Петър“ във Ватикана…
И последен съвет – Площад Навона е от „задължителните“ места в Рим, така че ако денят не ви стигне, гледката вечер също не е никак лоша. Само гълъбите по статуите са по-малко!