Комо, Брунате и Беладжио – по следите на Пенчо Славейков и Джеймс Бонд

Лаго ди Комо – сателитна снимка

Само на петдесетина километра от Милано, почти до границата с Швейцария, се намира един стилен италиански син „панталон“, създаден от природата – формата на езерото Комо е точно такава. Всъщност истинското име на езерото е Ларио, но то се използва много рядко. Обикновено го наричат Lago di Como („езерото на град Комо“). Самият град Комо се намира на „глезена“ на западния „крак“, а Беладжио – на „чатала“… Е, удаде ми се възможност да се разходя сама и да прокарам поглед по „крачола“ на Лаго ди Комо, съзерцавайки го от сутрин до вечер, с ароматно еспресо и вълшебни канелони, уединение и красиви гледки; да се полюбувам на вилите на известни личности и да науча романтични истории… Определено си заслужава да инвестирате един ден и да се разходите до едно от най-красивите езера в Ломбардия, Италия, а бих казала – и в света.

От Милано до град Комо

Има няколко начина да стигнете от Милано до гр. Комо:

  • RE10/S10 и международните влакове от централна гара Милано (скъп!);
  • S11 от Milano Porta Garibaldi;
  • S17 от Milano Cadorna.

Лично аз избрах варианта от гара Кадорна, който бе изключително удобен, изгоден и пристига по-близо до фуникуляра, за който ще стане въпрос малко по-надолу. От гара Кадорна до Como Nord Lago са ви нужни точно 36 минути.

Град Комо

Във влака се запознах с група американци, с които се заговорихме за очакванията ни за града, езерото, малките градчета покрай езерото и природата. Слизайки от влака и аз, и американците спряхме, вцепенени от красотата на града.

Градът наброява 85 хил. души и е създаден още по времето на Римската империя. Всъщност именно Комо е родината на вилите – още през 80-100 г. богати и могъщи хора построили вилите си на брега на езерото Комо. Великият римски поет Вергил и политикът Плиний Младий са едни от първите известните „виладжии“ на Комо.

Един от най-известните английски поети, Пърси Биш Шели, пише на своя приятел, писателят Томас Лав Пийкок следното:

Красотата на това езеро надхвърля всичко, което някога съм виждал… То е дълго, тясно и има вид на мощна река, която се прокрадва сред планините и горите.

Тук за кратко или по-дълго са живели и Леонардо да Винчи, Стендал, Гарибалди, американските президенти Кенеди и Рузвелт, Пьотр Чайковски, Гьоте, лорд Байрон, Хенрих Хайне, Джузепе Верди, Джоакино Росини, Ърнест Хемингуей, Марк Твен и много други, сред които и нашият поет Пенчо Славейков.

Със сигурност бих могла да прекарам целия ден само тук, сред сгушените между хълмовете красиви сгради; сред поклащащите се ритмично яхти; сред подобните на бриз ветрове, които си имат собствени имена – Брева и Тивано. Бих искала да видя първия музей в света, посветен на кончета-играчки (над 535!). И да се кача на Sacro Monte di Ossuccio, един от деветте свещени върха… Да разбера повече за това как именно тук се произвежда над 80% от коприната в Европа. Но най-вече исках да видя с очите си това, заради което дойдох до този край – бюстът на Пенчо Славейков и къщата, в която е починал.

За целта трябваше да се кача нагоре по хълма до малкото градче Брунате. За щастие, още от 1894 г. съществува въжен трамвай (фуникуляр), така че директно се запътих към долната му станция,  След няколко минути вече бях на входа му, намиращ се на Piazza Alcide de Gasperi 4, вдясно от крайбрежната улица с лодките. Цената за двупосочен билет е 5.50€. За по-голямо удобство, ето разписанието на влакчетата, които са две и тръгват и от двете посоки в посочените часове:

Aко решите и вие да се качите до Брунате, вземете фуникуляра във възможно най-ранен час, тъй като след 12 ч., когато аз вече слизах надолу опашките бяха огромни.

Брунате

Качването нагоре към хълма бе изключително вълнуващо – излизайки от тунела, за секунди вече гледах към езерото и града от високо…

Опитвах се да не изпусна нищо, което се появяваше през очите ми…

И така, качила се вече горе, останах да се полюбувам на гледката още малко и се запътих нагоре към бюста на Пенчо Славейков.

Ето го! Бюстът му, дело на скулптора проф. Валентин Старчев, издигнат през 2007 г. върху полиран гранитен пиедестал, пресъздава поета в момент на размисъл: сам, на хиляди километри от България и сякаш малко тъжен – загледан към синьото езеро. Бюстът се намира в парка на библиотеката в градчето, точно над къщата за гости Беллависта (www.bellavistabrunate.com), където прекарва последните дни от живота си. Всъщност, историята е изключително интересна.

Романтичната история на Пенчо Славейков и Мара Белчева

Пенчо Славейков е бил изключително палаво дете (неслучайно баща му му посвещава стихотворението „Пенчо, бре, чети“). Роден е през 1866 г. в Трявна и е най-малкото от осемте деца на Петко Славейков и Ирина Райкова. Когато става на 18 години (вече в Пловдив), след продължителна игра в януарската зима, той заспива върху заледената Марица, простудява се, заболява тежко и за цял живот остава с недъзи: трудно пише и говори, започва да използва и бастун…

Въпреки несгодите, поетът открива любовта на живота си в лицето на Мара Белчева през 1903 г. Бивша придворна дама на  княгиня Клементина, 22-годишната овдовялата съпруга на разстреляния Христо Белчев е интересна обществена личност с красива външност и благ характер. С времето от чест неин гост, Пенчо постепенно се превръща в любим и дори нещо повече: сродна душа и най-близък човек, с когото заедно творят в кръга „Мисъл“.

В периода 1909-1911 г. Славейков е директор на Народната библиотека и Народния театър. В театъра се изявява и като режисьор, с чудесни представления в Цариград, Неапол, Рим, Атина, Битоля, Москва… Дългите пътувания превръщат връзката му с Мара в платоническа – те почти не се виждат, но разменят много писма.

„Онази, която обичам, обикнал съм не само, защото е хубава, но и защото е хубава душата ѝ.“,

пише Славейков в едно от тях.

През лятото на 1911 г. Стефан Бобчев, тъкмо избран за министър, уволнява Славейков и назначава братовчед си. Нещо повече – буквално се подиграва с недъга му, премествайки го като уредник в училищен музей. Едва ходещ, великият поет е принуден ежедневно по няколко пъти да изкачва всички стъпала до кабинет на четвъртия етаж, подиграван, унизяван и обиждан от колеги. Това е тежък удар, който засяга най-вече неговото честолюбие.  Поетът отказва поста и в края на август заминава за Цюрих, където го очаква неговата любима – Мара Белчева.

Състоянието на Славейков обаче се влошава. Търсейки лек, двамата се местят от град на град – Люцерн, Хофлу, Горат, Гьошенен, Андермат, Лугано, Рим…  Мара Белчева продава прекрасната си къща в центъра на София (на днешната ул. „Христо Белчев“), за да могат да покрият разноските си. Спокойният и охолен живот остава зад гърба ѝ, но пред нея е надеждата, че може да спаси живота на своя любим.

През пролетта на 1912 г. се местят в гр. Брунате, на езерото Комо, именно във вила Беллависта. Самият Славейков пише за Брунате:

„Природата е много щедра към това кътче в красива Италия. Разположено на слънчево място, защитено от високи върхове и заобиколено от тучни гори, Брунате, въпреки височината си (712 метра), има приятен климат през всеки сезон на годината. Тук ще намерите големи хотели и вили от всякакъв вид: малки, добре подредени апартаменти, с две „сърца“ до прозорците, както се виждат в алпийските хижи, но и богати замъци с разкошни паркове, заобиколени от масивни стени. И тишина …“

Откъс от „По следите на Пенчо Славейков в Италия“, автор: Алекси Бекяров, изд. Христо Г. Данов, 1946 г.

На 28 май 1912 г. Славейков умира в обятията на своята любима. Часове преди смъртта му, Мара вика местния художник Алдо Маца, който да ги нарисува в последния им час заедно.

Последната дума, която Пенчо успява да каже тихо на ухото ѝ, е „светлина“… Отивайки си от този свят, с Пенчо Славейков си отива и възможността България да има Нобелов лауреат. Предложението на шведския проф. Ал. Йенсен, преводач на “Кървава песен” и на други негови творби, да бъде удостоен с Нобелова награда за литература, не се разглежда, защото наградата се присъжда само на живи творци.

Мара и собственикът на вилата Лучини погребват Славейков в гробището на Брунате. Минават няколко дни и съболезнователни телеграми от официални лица буквално затрупват пощенската кутия на Лучини. Едва тогава той разбира колко голяма личност е покойникът.

Мара Белчева остава още половин година в Брунате. Завръща се в България и през Междусъюзническата война е милосърдна сестра, преподава, превежда, живее без собствен дом, но винаги е елегантна и никога не се оплаква. След като пренасят тялото на Славейков в София, тя ходи на гроба му до смъртта си през 1937 г. Повтаря, че двамата са се обичали толкова силно, че всеки ден заедно може да се измери с цяла година любов…

Докато стоях на цветната малка масичка в градината, под стаята, в която е починал Пенчо, а Мара е прегръщала и скърбяла за своя любим, си спомних за баладата „Неразделни“ и думите на Калина:

“…за сърцата що се любят и смъртта не е раздяла.”

Изминали са повече от 100 години от тогава, повече от цял век, а аз го почувствах така силно…

Насълзените ми очи се насищаха с красива гледка към езерото, така че взех историческата си розова чанта и се спуснах надолу, шляейки се по уличките на Брунате…

И след като се наситих (доколкото въобще това е възможно), се качих обратно на фуникуляра, взех си фунийка умопомрачително вкусно желато и се отправих към ферибота за Беладжио…

Езерото Лаго Ди Комо

Вече бе обяд, слънцето напичаше и доволна, че съм си взела билет, зачаках ферибота… И, война, хора, война! Нямаше никаква организация при качване в различните фериботи, които пристигаха. Представете си вълна от чужденци и италианци, бутащи си, крещящи на всевъзможни езици и двама непукистично настроени моряци… ъъъ… езерняци, които затварят кораба и отплават, оставяйки те на брега. Почти отчаяна и чудеща се дали изобщо ще успея да си използвам билета на последния възможен ферибот в 15 часа, в крайна сметка и аз грациозно се метнах на заветния кораб и отплавах…

Комо е третото по големина в Италия и смея да кажа – най-красивото, на което съм била. Заобиколено от планини с разкошни вили, зеленина, лодки, чист въздух и прохлада…

Като казвам „вили“, ето и малка част от съвременните известни личности, които неслучайно са избрали това място с релакс и отмора, закупувайки имоти по крайбрежието: Мадона, Джордж Клуни, Джани Версаче, Джулия Робъртс, Антонио Бандерас, Дейвид Бекъм, Роналдиньо, Силвестър Сталоун, Катрин Зита Джоунс, Джулиан Ленън, Ричард Брансън, Матю Белами, Джон Кери и др.

Тук е заснет известният клип на John Legend – All of Me. Точно тук, във Вила Пизо, е била и сватбата на талантливия певец и съпругата му – моделът Кристи Тейгън…

Известни филми като „Месец край езерото“ (1995), „Любов и други катастрофи“ (1996), „Междузвездни войни: Епизод II – Клонираните атакуват“ (2002), „Бандата на Оушън 2“ (2004), „Казино Роял“ (2006),  „Другият мъж“ (2008) и много други са заснети край бреговете на Комо.

Тук са снимани и серии от „любимата ми“ поредица „Дързост и красота“ (епизоди 2659 до 2664, ако е важно за вас), както и няколко серии от „The Amazing Race“ и „Top Gear“…

Комо е едно от най-дълбоките езера – достига до дълбочина от 425 метра и има само един остров (Isola Comacina), намиращ се малко преди Villa Balbianello – „къщурката“ на Бонд, Джеймс Бонд… поне докато Анакин Скайуокър не е с любимата си Падме наоколо.

По над 100-километровата брегова линия можете да станете свидетели на какво ли не! От Комо до Беладжио фериботът акостира на поне още десет места, но най-яркият момент беше сватбено тържество в изящно имение, близо до езерото. Чуваше се нежната музика на струнен квартет и беше разкошно!

Най-накрая достигнах и до „чатала“:

Беладжио

Слизайки от ферибота, първото ми впечатление бе колко много прилича на остров Тасос в Гърция. Имах малко време да го разгледам, заради изпуснатите фериботи с по-ранен час и исках да използвам тези кратки мигове на макс. Нямаше как да стигна до разкошните имения или да се разходя сред природата. Но и малкото, което видях, бе красиво.

Усетих морския бриз и се слях с хилядите туристи. Цялата крайбрежна улица ме примамваше със заведения кое от кое по-хубаво. Взех си кафе за из път и се втурнах да разглеждам.

Стълби, стълби и пак стълби…. Надолу и нагоре, стълбите водеха във всички посоки и което и стълбище да хванеш, няма да сбъркаш.

Изключително уютно местенце за разходка с любимия човек, четене на книга, отпивайки капучино, както и място за шопинг, особено, ако искате да си взетеме копринен шал точно оттук.

Спрях се на едно от всички малки, красиви магазинчета. Имаше миниатюрни фигури на красиви морски принадлежности.

Влюбих се в тази изящна яхта с неверояно красиви детайли.

Скоро пистигаше ферибота ми наобратно. Заредих се толкова много тук. Беладжио, Комо, Брунате и красивите градчета наоколо завинаги ще останат в мен и бих искала да се завърна отново там с любимите ми хора, за да преоткрия отново и отново красотата на това вълшебно кътче земя и вода.
Завършвам разказа си с това изречение и ви пожелавам светлина и пътешествия!

„Не ви е нужен терапевт, трябва само да отскочите до Италия!“

Статуята на София – факти и числа

 

Височина: 26 метра
Тегло: над 5 тона
Инициатор: Стефан Софиянски, 1998 г.
Официално откриване: 28 декември 2000 г.
Позлатяване: 2001 г.
Място на издигане: Западната порта на древна Сердика, на мястото на паметника на Ленин, премахнат през 1991 г.
Посока: статуята гледа на изток  (към площад „Независимост“)
Цена: $200 000
Брой части: 160
Време за сглобяване на място: 3 дни
Време за изработка: 9 месеца
Скулптор: Георги Чапкънов
Символи:
• езическа богиня с антична прическа и женствени форми;
• короната на Тюхе (древногръцката богиня на съдбата) има форма и на крепост;
• лавров венец в дясната ръка – символ на слава;
• антични монети в лявата ръка – символ на благополучие;
• сова, кацнала на левия лакът – символ на мъдростта и познанието (от античната дума „софия“);
• прорези в метала вместо учи, като антична златна маска;
• не е християнски символ и няма общо с първоначалния замисъл за статуя на Света София.

 

Дисниленд: 10 години по-късно и 10 причини да НЕ ходите там!

Ето, че отново бяхме в Дисниленд, близо 10 години по-късно, вече женени и с две деца. На децата им беше забавно, но не толкова – на нас. За съжаление впечатлението ни е по-скоро разочарование. Ето защо:

1. Отворете раницата!

И така, купувате най-евтините възможни билети за два дни и двата парка на обща стойност над 650 лв. за семейството, без да броим тройно по-големите странични разходи. Следват полет, автобус, после влак, после метро и после пак влак и най-накрая се озовавате с цялата фамилия екзалтирани пред входа на заветния Дисниленд. Очаквате да ви посрещнат Мики и Доналд? Ами познали сте, но само ако това са имената на двамата навъсени охранители, които ви карат да си сложите раницата и да я отворите пред тях…

— Имате ли нож в раницата?

— Не.

— Минавайте.

Сигурен съм, че и терористите с ножове са напълно честни. Да, някои от входовете имаха скенери, но този, от който минахме ние, нямаше… Хаотични мерки за сигурност с явни пропуски, никакъв ред в опашките на входа, но най-накрая влизаме.

2. Два пъти повече хора на същата площ

Както казах, взехме си възможно най-евтините билети. Тоест такива, които са в най-ненатоварени дни.  Но истината е, че гъмжилото от хората е невероятно – яйце да пуснеш, на човек ще падне. Никой не налага никакви ограничения за посетителите в дадения ден и така тълпата прави посещението неприятно за всички…

3. Ужасно чакане

Като резултат от горното, как ви звучи да чакате между 70 и 120 минути за 10-минутна атракция, после още 40 мин. чакане за следващата 5-минутна атракция, после още 60 мин. чакане… Реално от 10-тината часа, в които парка е отворен, сигурно 8 прекарахме в редене по опашки и досадно чакане. А е тъжно „вълшебният“ ти ден в Дисниленд да бъде предимно чакане.

4. Fast Pass-овете свършват до обяд

Уж за да облекчат чакането, от Дисниленд са измислили нещо наречено „Fast Pass“ – специален билет, с който се качваш с предимство на определени натоварени люлки. За съжаление, въпросните пропуски свършват до обяд и реално полза от тях почти няма. Да не говорим, че на някои люлки чакането минава половин час дори с Fast Pass.

5. Стари люлки

По някои от атракционите личат поколения и години ползване. Да се повредят три атракциона за един ден не е нещо, което ни се случваше през 2008 г. (особено „приятно“ е да се случи, когато си чакал половин час за дадената атракция). А да преправят старите автомобили с героите от „Колите“ например едва ли е кой знае каква инвестиция…



Реклама:

Booking.com

6. Алеи без приказни герои

Това, което през 2008 г. различаваше Дисниленд от всеки друг увеселителен парк, бе атмосферата. Мики, Мини, Гуфи, принцесите на Дисни, Алиса и Лудият шапкар просто обикаляха из парка и всеки можеше да се снима с тях. Гримьори рисуваха лицата на малки и пораснали деца с образите на любимите герои.  Нищо подобно в днешни дни – искаш да се снимаш с Мики? Той е скрит в специална сграда, наречена „Meet Mickey Mouse“. Чакай 40 минути на тази опашка! Гуфи? Другата опашка, там е само 25 мин. чакане. Принцесите на Дисни? 140 мин. чакане.

7. Star Wars в Дисниленд???

Признавам, една от най-яките атракции бе да ни вкарат в StarSpeeder 1000 и да ни изстрелят сред световете на Star Wars. Обаче да цопнеш C-3PO и Вейдър до слончето Дъмбо, принцесите на Дисни и Бъз от „Играта на играчките“ ми излиза извън границите на добрия вкус. Всички преходи в парка бяха плавни и неусетни… Днес футуристичната сграда на Star Wars, лепната до гарата с парния локомотив изглежда нелепо!

8. Липсват атракции с нови герои

Слончето Дъмбо е от 1941 г. Алиса – от 1951 г. Не ме разбирайте погрешно – обичам Дъмбо, макар и да е на 76 години! Но много от героите в новите филмчета липсват – като изключим костюмираните актьори, до които добиране няма, липсват атракции с Елза и Ана, Рапунцел, Тияна, Мерида, Ваяна, Добрият динозавър, героите от „Отвътре навън“, „Зоотрополис“, „Самолетите“, „Камбанка“, „Разбивачът Ралф“…

9. Меню с лют сос

След като поръчахме четири каубойски менюта с пилешко на обща стойност 56 EUR, се оказа, че пилешкото е люто! В Дисниленд! Качеството на храната бе като в долнопробно fast food заведение (имаме само нискокачествената снимка горе), картофите ставаха… Хамбургерите днес са кръгли. А през 2008 г. дори те бяха с формата на Мики Маус – мисля, че това само по себе си е достатъчно показателно.

10. Финална тъпканица

За да се доберете до „вълшебното“ светлинно шоу с лазери и фойерверки, ще трябва да заемете позиция поне час по-рано, иначе просто ще го гледате буквално от входа на увеселителния парк и няма да видите почти нищо… Още „по-забавната“ част е, когато близо два стадиона народ се изсипе на гарата и там не чака нищо повече от редовните влакове – следва една блъсканица, пред която столичния градски транспорт в 18 ч. е едно просторно и културно място. И това се случва всеки ден – никакъв синхрон между железниците и Дисниленд по въпроса! А какво „по-хубаво“ от това след 10+ часа висене по опашки, изнемощелите дечица да попътуват и още час прави в претъпкан по шевовете влак?

Малко финални думи…

Да, в този пост има хейт. Не заради друго, а защото очаквам от Дисниленд да вдигат бариерата през годините, вместо да я смъкват. Да, изкарахме си добре като цяло. Но в сравнение с другите увеселителни паркове като Грьона Люнд (Стокхолм, Швеция), Ефтелинг (Хертогенбош, Холандия) и Тиволи (Копенхаген, Дания), французите просто не правят достатъчно.

И ако все пак твърдо сте решили да заведете децата на Дисниленд, ето и 10 съвета, които да имате предвид:

  1. Следете за промоции и изберете слабо натоварен ден, в който може да влезете с билет „Mini“. Избягвайте летните месеци, когато е още по-претъпкано. Няма смисъл да си купувате билет за два парка в един ден – трудно е да посетите всичко дори в единия.
  2. Заредете се с търпение (и пари). Ще ви трябват.
  3. Вземете си плодове, сандвичи, бисквити, десертчета и минерална вода. Освен, че ще спестите някой лев от гадна junk храна, ще можете да хапвате, докато чакате на опашка за люлките.
  4. Свалете си мобилното приложение на Дисниленд. Така ще получавате в реално време коя люлка работи и колко време се чака.
  5. Вижте от приложението точно седмица по-рано горе-долу по кое време кои люлки се натоварват и си направете план. За най-натоварените си вземете fast pass, като първият pass вземете още с влизането си в парка.
  6. Веднага щом вземете fast pass, се наредете за снимка с любимия герой – там чакането е най-дълго и най-досадно. Особено дълго се чака за Принцесите на Дисни, Мики Маус и Спайдърмен.
  7. Имайте предвид ограниченията за височина на някои атракции, за да няма разочаровани деца.
  8. Имайте предвид, че доста атракции имат две опашки – Fast Pass и регулярна. Не се редете на Fast Pass опашката, ако нямате пропуск – ще си изгубите времето.
  9. Ако сте два дни в Дисниленд, първият идете в Disneyland Park, а вторият – в Disneyland Studios. Ходенето в последния е доста по-малко (около 4 км според крачкомера), освен това повечето атракции са от затворен тип и позволяват ползване в лошо време.
  10. Най-любимите ни атракции, които не трябва да изпускате:
    • В Disneyland Park: Star Tours: The Adventures Continue, Peter Pan’s Flight, Autopia, Buzz Lightyear Laser Blast, Big Thunder Mountain, It’s a small world, La Taniere du Dragon, La Pays des Contes de Fees, Mad Hatter’s Tea Cups, Pirates of the Caribbean;
    • В Disneyland Studios: Moteurs… Action! Stunt Show Spectacular, Ratatouille: The Adventure, Studio Tram Tour: Behind the Magic, The Twilight Zone Tower of Terror, Les Tapis Volants – Flying Carpets Over Agrabah.


Реклама:

Booking.com