Комо, Брунате и Беладжио – по следите на Пенчо Славейков и Джеймс Бонд

Лаго ди Комо – сателитна снимка

Само на петдесетина километра от Милано, почти до границата с Швейцария, се намира един стилен италиански син „панталон“, създаден от природата – формата на езерото Комо е точно такава. Всъщност истинското име на езерото е Ларио, но то се използва много рядко. Обикновено го наричат Lago di Como („езерото на град Комо“). Самият град Комо се намира на „глезена“ на западния „крак“, а Беладжио – на „чатала“… Е, удаде ми се възможност да се разходя сама и да прокарам поглед по „крачола“ на Лаго ди Комо, съзерцавайки го от сутрин до вечер, с ароматно еспресо и вълшебни канелони, уединение и красиви гледки; да се полюбувам на вилите на известни личности и да науча романтични истории… Определено си заслужава да инвестирате един ден и да се разходите до едно от най-красивите езера в Ломбардия, Италия, а бих казала – и в света.

От Милано до град Комо

Има няколко начина да стигнете от Милано до гр. Комо:

  • RE10/S10 и международните влакове от централна гара Милано (скъп!);
  • S11 от Milano Porta Garibaldi;
  • S17 от Milano Cadorna.

Лично аз избрах варианта от гара Кадорна, който бе изключително удобен, изгоден и пристига по-близо до фуникуляра, за който ще стане въпрос малко по-надолу. От гара Кадорна до Como Nord Lago са ви нужни точно 36 минути.

Град Комо

Във влака се запознах с група американци, с които се заговорихме за очакванията ни за града, езерото, малките градчета покрай езерото и природата. Слизайки от влака и аз, и американците спряхме, вцепенени от красотата на града.

Градът наброява 85 хил. души и е създаден още по времето на Римската империя. Всъщност именно Комо е родината на вилите – още през 80-100 г. богати и могъщи хора построили вилите си на брега на езерото Комо. Великият римски поет Вергил и политикът Плиний Младий са едни от първите известните „виладжии“ на Комо.

Един от най-известните английски поети, Пърси Биш Шели, пише на своя приятел, писателят Томас Лав Пийкок следното:

Красотата на това езеро надхвърля всичко, което някога съм виждал… То е дълго, тясно и има вид на мощна река, която се прокрадва сред планините и горите.

Тук за кратко или по-дълго са живели и Леонардо да Винчи, Стендал, Гарибалди, американските президенти Кенеди и Рузвелт, Пьотр Чайковски, Гьоте, лорд Байрон, Хенрих Хайне, Джузепе Верди, Джоакино Росини, Ърнест Хемингуей, Марк Твен и много други, сред които и нашият поет Пенчо Славейков.

Със сигурност бих могла да прекарам целия ден само тук, сред сгушените между хълмовете красиви сгради; сред поклащащите се ритмично яхти; сред подобните на бриз ветрове, които си имат собствени имена – Брева и Тивано. Бих искала да видя първия музей в света, посветен на кончета-играчки (над 535!). И да се кача на Sacro Monte di Ossuccio, един от деветте свещени върха… Да разбера повече за това как именно тук се произвежда над 80% от коприната в Европа. Но най-вече исках да видя с очите си това, заради което дойдох до този край – бюстът на Пенчо Славейков и къщата, в която е починал.

За целта трябваше да се кача нагоре по хълма до малкото градче Брунате. За щастие, още от 1894 г. съществува въжен трамвай (фуникуляр), така че директно се запътих към долната му станция,  След няколко минути вече бях на входа му, намиращ се на Piazza Alcide de Gasperi 4, вдясно от крайбрежната улица с лодките. Цената за двупосочен билет е 5.50€. За по-голямо удобство, ето разписанието на влакчетата, които са две и тръгват и от двете посоки в посочените часове:

Aко решите и вие да се качите до Брунате, вземете фуникуляра във възможно най-ранен час, тъй като след 12 ч., когато аз вече слизах надолу опашките бяха огромни.

Брунате

Качването нагоре към хълма бе изключително вълнуващо – излизайки от тунела, за секунди вече гледах към езерото и града от високо…

Опитвах се да не изпусна нищо, което се появяваше през очите ми…

И така, качила се вече горе, останах да се полюбувам на гледката още малко и се запътих нагоре към бюста на Пенчо Славейков.

Ето го! Бюстът му, дело на скулптора проф. Валентин Старчев, издигнат през 2007 г. върху полиран гранитен пиедестал, пресъздава поета в момент на размисъл: сам, на хиляди километри от България и сякаш малко тъжен – загледан към синьото езеро. Бюстът се намира в парка на библиотеката в градчето, точно над къщата за гости Беллависта (www.bellavistabrunate.com), където прекарва последните дни от живота си. Всъщност, историята е изключително интересна.

Романтичната история на Пенчо Славейков и Мара Белчева

Пенчо Славейков е бил изключително палаво дете (неслучайно баща му му посвещава стихотворението „Пенчо, бре, чети“). Роден е през 1866 г. в Трявна и е най-малкото от осемте деца на Петко Славейков и Ирина Райкова. Когато става на 18 години (вече в Пловдив), след продължителна игра в януарската зима, той заспива върху заледената Марица, простудява се, заболява тежко и за цял живот остава с недъзи: трудно пише и говори, започва да използва и бастун…

Въпреки несгодите, поетът открива любовта на живота си в лицето на Мара Белчева през 1903 г. Бивша придворна дама на  княгиня Клементина, 22-годишната овдовялата съпруга на разстреляния Христо Белчев е интересна обществена личност с красива външност и благ характер. С времето от чест неин гост, Пенчо постепенно се превръща в любим и дори нещо повече: сродна душа и най-близък човек, с когото заедно творят в кръга „Мисъл“.

В периода 1909-1911 г. Славейков е директор на Народната библиотека и Народния театър. В театъра се изявява и като режисьор, с чудесни представления в Цариград, Неапол, Рим, Атина, Битоля, Москва… Дългите пътувания превръщат връзката му с Мара в платоническа – те почти не се виждат, но разменят много писма.

„Онази, която обичам, обикнал съм не само, защото е хубава, но и защото е хубава душата ѝ.“,

пише Славейков в едно от тях.

През лятото на 1911 г. Стефан Бобчев, тъкмо избран за министър, уволнява Славейков и назначава братовчед си. Нещо повече – буквално се подиграва с недъга му, премествайки го като уредник в училищен музей. Едва ходещ, великият поет е принуден ежедневно по няколко пъти да изкачва всички стъпала до кабинет на четвъртия етаж, подиграван, унизяван и обиждан от колеги. Това е тежък удар, който засяга най-вече неговото честолюбие.  Поетът отказва поста и в края на август заминава за Цюрих, където го очаква неговата любима – Мара Белчева.

Състоянието на Славейков обаче се влошава. Търсейки лек, двамата се местят от град на град – Люцерн, Хофлу, Горат, Гьошенен, Андермат, Лугано, Рим…  Мара Белчева продава прекрасната си къща в центъра на София (на днешната ул. „Христо Белчев“), за да могат да покрият разноските си. Спокойният и охолен живот остава зад гърба ѝ, но пред нея е надеждата, че може да спаси живота на своя любим.

През пролетта на 1912 г. се местят в гр. Брунате, на езерото Комо, именно във вила Беллависта. Самият Славейков пише за Брунате:

„Природата е много щедра към това кътче в красива Италия. Разположено на слънчево място, защитено от високи върхове и заобиколено от тучни гори, Брунате, въпреки височината си (712 метра), има приятен климат през всеки сезон на годината. Тук ще намерите големи хотели и вили от всякакъв вид: малки, добре подредени апартаменти, с две „сърца“ до прозорците, както се виждат в алпийските хижи, но и богати замъци с разкошни паркове, заобиколени от масивни стени. И тишина …“

Откъс от „По следите на Пенчо Славейков в Италия“, автор: Алекси Бекяров, изд. Христо Г. Данов, 1946 г.

На 28 май 1912 г. Славейков умира в обятията на своята любима. Часове преди смъртта му, Мара вика местния художник Алдо Маца, който да ги нарисува в последния им час заедно.

Последната дума, която Пенчо успява да каже тихо на ухото ѝ, е „светлина“… Отивайки си от този свят, с Пенчо Славейков си отива и възможността България да има Нобелов лауреат. Предложението на шведския проф. Ал. Йенсен, преводач на “Кървава песен” и на други негови творби, да бъде удостоен с Нобелова награда за литература, не се разглежда, защото наградата се присъжда само на живи творци.

Мара и собственикът на вилата Лучини погребват Славейков в гробището на Брунате. Минават няколко дни и съболезнователни телеграми от официални лица буквално затрупват пощенската кутия на Лучини. Едва тогава той разбира колко голяма личност е покойникът.

Мара Белчева остава още половин година в Брунате. Завръща се в България и през Междусъюзническата война е милосърдна сестра, преподава, превежда, живее без собствен дом, но винаги е елегантна и никога не се оплаква. След като пренасят тялото на Славейков в София, тя ходи на гроба му до смъртта си през 1937 г. Повтаря, че двамата са се обичали толкова силно, че всеки ден заедно може да се измери с цяла година любов…

Докато стоях на цветната малка масичка в градината, под стаята, в която е починал Пенчо, а Мара е прегръщала и скърбяла за своя любим, си спомних за баладата „Неразделни“ и думите на Калина:

“…за сърцата що се любят и смъртта не е раздяла.”

Изминали са повече от 100 години от тогава, повече от цял век, а аз го почувствах така силно…

Насълзените ми очи се насищаха с красива гледка към езерото, така че взех историческата си розова чанта и се спуснах надолу, шляейки се по уличките на Брунате…

И след като се наситих (доколкото въобще това е възможно), се качих обратно на фуникуляра, взех си фунийка умопомрачително вкусно желато и се отправих към ферибота за Беладжио…

Езерото Лаго Ди Комо

Вече бе обяд, слънцето напичаше и доволна, че съм си взела билет, зачаках ферибота… И, война, хора, война! Нямаше никаква организация при качване в различните фериботи, които пристигаха. Представете си вълна от чужденци и италианци, бутащи си, крещящи на всевъзможни езици и двама непукистично настроени моряци… ъъъ… езерняци, които затварят кораба и отплават, оставяйки те на брега. Почти отчаяна и чудеща се дали изобщо ще успея да си използвам билета на последния възможен ферибот в 15 часа, в крайна сметка и аз грациозно се метнах на заветния кораб и отплавах…

Комо е третото по големина в Италия и смея да кажа – най-красивото, на което съм била. Заобиколено от планини с разкошни вили, зеленина, лодки, чист въздух и прохлада…

Като казвам „вили“, ето и малка част от съвременните известни личности, които неслучайно са избрали това място с релакс и отмора, закупувайки имоти по крайбрежието: Мадона, Джордж Клуни, Джани Версаче, Джулия Робъртс, Антонио Бандерас, Дейвид Бекъм, Роналдиньо, Силвестър Сталоун, Катрин Зита Джоунс, Джулиан Ленън, Ричард Брансън, Матю Белами, Джон Кери и др.

Тук е заснет известният клип на John Legend – All of Me. Точно тук, във Вила Пизо, е била и сватбата на талантливия певец и съпругата му – моделът Кристи Тейгън…

Известни филми като „Месец край езерото“ (1995), „Любов и други катастрофи“ (1996), „Междузвездни войни: Епизод II – Клонираните атакуват“ (2002), „Бандата на Оушън 2“ (2004), „Казино Роял“ (2006),  „Другият мъж“ (2008) и много други са заснети край бреговете на Комо.



Реклама:

Booking.com

Тук са снимани и серии от „любимата ми“ поредица „Дързост и красота“ (епизоди 2659 до 2664, ако е важно за вас), както и няколко серии от „The Amazing Race“ и „Top Gear“…

Комо е едно от най-дълбоките езера – достига до дълбочина от 425 метра и има само един остров (Isola Comacina), намиращ се малко преди Villa Balbianello – „къщурката“ на Бонд, Джеймс Бонд… поне докато Анакин Скайуокър не е с любимата си Падме наоколо.

По над 100-километровата брегова линия можете да станете свидетели на какво ли не! От Комо до Беладжио фериботът акостира на поне още десет места, но най-яркият момент беше сватбено тържество в изящно имение, близо до езерото. Чуваше се нежната музика на струнен квартет и беше разкошно!

Най-накрая достигнах и до „чатала“:

Беладжио

Слизайки от ферибота, първото ми впечатление бе колко много прилича на остров Тасос в Гърция. Имах малко време да го разгледам, заради изпуснатите фериботи с по-ранен час и исках да използвам тези кратки мигове на макс. Нямаше как да стигна до разкошните имения или да се разходя сред природата. Но и малкото, което видях, бе красиво.

Усетих морския бриз и се слях с хилядите туристи. Цялата крайбрежна улица ме примамваше със заведения кое от кое по-хубаво. Взех си кафе за из път и се втурнах да разглеждам.

Стълби, стълби и пак стълби…. Надолу и нагоре, стълбите водеха във всички посоки и което и стълбище да хванеш, няма да сбъркаш.

Изключително уютно местенце за разходка с любимия човек, четене на книга, отпивайки капучино, както и място за шопинг, особено, ако искате да си взетеме копринен шал точно оттук.

Спрях се на едно от всички малки, красиви магазинчета. Имаше миниатюрни фигури на красиви морски принадлежности.

Влюбих се в тази изящна яхта с неверояно красиви детайли.

Скоро пистигаше ферибота ми наобратно. Заредих се толкова много тук. Беладжио, Комо, Брунате и красивите градчета наоколо завинаги ще останат в мен и бих искала да се завърна отново там с любимите ми хора, за да преоткрия отново и отново красотата на това вълшебно кътче земя и вода.
Завършвам разказа си с това изречение и ви пожелавам светлина и пътешествия!

„Не ви е нужен терапевт, трябва само да отскочите до Италия!“

S.A.R.S. – Buđav lebac (превод на български)

Не, че е най-трудният за превеждане текст на света… Но песента е лека, безгрижна и много ритмична. Допада ми. Затова и я преведох:

Buđav lebac

Čik pogodi šta imam za večeru
buđav lebac, buđav lebac, njam njam njam
Ajme mene joj, ajme mene joj
buđav lebac, buđav lebac…

Džemujem ja stalno ali nemam džema
da na leba mažem njega, njam, njam, njam
Još da imam malo Alevu i loj
da na leba mećem svega
Džaba meni Jah, džaba kad je slan
buđav lebac, buđav lebac,
Ajme mene joj, ajme mene joj
buđav lebac, buđav lebac…

(Instrumental)

A kod komše uvek pun frižider svega
mortadela i nutela
Čik pogodi šta imam za večeru
buđav lebac, buđav lebac,
buđav lebac, buđav lebac…

Мухлясал хлебец

Я виж какво си имам за вечеря –
мухлясал хлебец, мухлясал хлебец, ням-ням-ням
ах, горкият аз, ах, горко на мене –
мухлясал хлебец, мухлясал хлебец…

Сладък съм, но нямам сладко аз
върху хляба да намажа, ням-ням-ням
Ех, да имах лютеница и масло,
върху хляба да ги сложа.
Не ми трябва, не ми трябва тъй солен,
мухлясал хлебец, мухлясал хлебец,
ах, горкият аз, ах, горко на мене –
мухлясал хлебец, мухлясал хлебец…

 

(Инструментал)

А комшията хладилник пълен има
с Мортадела и Нутела
Ала виж какво си имам за вечеря –
мухлясал хлебец, мухлясал хлебец,
мухлясал хлебец, мухлясал хлебец…

10 урока за живота от военноморските тюлени

Военноморските тюлени (на англ.- Navy SEALs) е най-елитната специална част в САЩ. Названието идва от игра на думи: SEAL е съкращение от Sea, Air и Land, означаващо Море, Въздух и Земя, обаче съкращението SEAL означава и тюлен на английски език.
Адмирал Уилям Макрейвън, човек с 36-годишен опит като военноморски тюлен, се завръща в своя университет в Тексас с обръщение към абсолвентите, съдържащо уроците, които е научил в дългогодишната си практика като SEAL. Реших да се лиша от няколко часа сън и да преведа тази вдъхновяваща реч…

AP Photo/The University of Texas at Austin, Marsha Miller
AP Photo/The University of Texas at Austin, Marsha Miller

Оригинална статия: http://www.lifebuzz.com/10-lessons-from-navy-seal/

Лозунгът на университета е „Това, което започва тук, променя света“…
Трябва да призная, доста го харесвам. „Това, което започва тук променя света“.
Тази вечер тук сте почти 8000 студенти, завършващи Тексаския университет.

Страхотният образец за аналитична взискателност, Ask.Com казва, че средният американец ще се срещне с 10 000 души през живота с. Това са много хора. Но ако всеки един от вас се промени живота на едва десет души; и всеки един от тези хора, промени живота на други десет души – само десет – след пет поколения – това са 125 години, випуск 2014 ще е променил живота на 800 милиона души.

800 милиона души – помислете – това е два пъти повече от населението на САЩ. Добавете още едно поколение и ще сте променили живота на цялото население на света – 8 милиарда души.

Мислите, че е трудно да се промени живота на десет души? Да се промени живота им завинаги – грешите!

Видях го да се случва всеки ден в Ирак и Афганистан.

Един млад офицер от армията взе решение да отиде наляво вместо надясно по път в Багдад и десет войници в ротата му са спасени от вражеска засада.

В провинция Кандахар, Афганистан, подофицер от женския екип усеща, че нещо не е наред и насочва пехотен взвод далеч от 230-килограмов самоделен взрив, спасявайки живота на десетки войници.

Но, ако се замислите, не само тези войници бяха спасени от решенията на един човек, но и все още неродените им деца. И децата на техните деца…

Цели поколения са били спасени от едно-единствено решение, взето от един-единствен човек.

Но промяната на света може да се случи навсякъде и всеки може да я осъществи.

Ето защо това, което започва тук наистина може да промени света , но въпросът е… как ще изглежда светът след като го промените?

Е, аз съм убеден, че той ще изглежда много, много по-добре, но ако се вслушате в стария моряк за момент, имам няколко предложения, които могат да ви помогнат по пътя ви към по-добър свят .

И макар тези уроци да научих по време на престоя си в армията, мога да ви уверя, че те са валидни, дори да не сте прекарвали и ден в униформа .

Няма значение вашият пол, етническа или религиозна принадлежност, вашата ориентация или социалния ви статус.

Нашите борби в този свят си приличат и уроците как да преодолеем препятствията и да продължим да движим себе си и света напред са еднакво приложими за всички.

Военноморски тюлен съм вече 36 години. Но всичко започна, когато напуснах Тексаския университет за първоначално SEAL обучение в Коронадо, Калифорния.

Първоначалното обучение за тюлен в мъчителен маратон по мекия пясък, среднощно плуване в ледените води на Сан Диего, бягане и пълзене сред препятствия, безкрайна гимнастика, дни наред без сън, като през цялото това време си настинал, мокър и нещастен .

През тези шест месеца всеки новобранец е постоянно тормозен от професионално обучени бойци, които се стремят да намерят слабите места на ума и тялото ти и да отстранят завинаги мечтата ти да станеш военноморски тюлен.

Но обучението също цели да открои тези студенти, които могат да са лидери в условия на постоянен стрес, хаос, провал и трудности.

За мен основното обучение за тюлен бе цял един живот от предизвикателства, натъпкани в шест дълги месеца.

Затова ето десет урока, които научих по време на това обучение, които се надявам, че ще бъдат от полза за вас , докато се движите напред в живота.

Всяка сутрин по време на обучението, моите инструктори (всички те бяха ветерани от Виетнам), влизаха в моята стая и първото нещо, което инспектираха, бе леглото ми .

Ако всичко е наред, ъглите трябва да са квадратни, завивката – опъната, възглавницата – центрирана точно под таблата, а допълнителното одеяло – сгънато прилежно в долната част на рейката. Да, рейка – това бе леглото за тюлените.

Това бе наглед проста задача – всяка сутрин ние трябваше да оправим леглата си до съвършенство. Тогава това ни звучеше малко нелепо, особено в светлината на факта, че се стремим да станем истински воини, тюлени, калени в битка… но мъдростта на този прост акт се доказа лично за мен много пъти…

Оправяйки леглото си всяка сутрин, вие сте завършили успешно първата мисия за деня. Това ви дава малко чувство на гордост и ще ви насърчи да завършите и друга задача… идруга… и друга…

До края на деня тази малка и проста задача ще се е превърнала в начало на много други завършени задачи. А и в съзнанието ви ще се загнезди фактът, че малките неща в живота имат значение.

Та нали ако не можете да направите малки неща, вие никога няма да направите големи?

А ако случайно имате лош ден, когато се приберете у дома, там ще намерите едно перфектно оправено легло, което ви дава надежда, че утре денят ще е по-добър. Затова:

Правило 1. Ако искате да промените света, започнете със собственото си легло. 

По време на обучението SEAL студентите са разделени на екипи с лодки. Всеки екипаж се състои от седем студенти – по три от всяка страна на една малка гумена лодка и един кормчия, за да помага с управлението на черупката.

Всеки ден екипажът се събира на брега и е инструктиран да премине през зоната за сърф и да гребе няколко километра надолу по крайбрежието.

През зимата вълните в Сан Диего достигат до три метра височина и е изключително трудно да се движиш с гумена лодка през вълните, освен ако всички не гребат яко.

Всеки загребване трябва да се синхронизира с броенето на комчията. Всеки трябва да упражнява равномерно усилие, за да се обърне лодката точно срещу вълната или ще бъдете безцеремонно изхвърлени обратно на плажа.

За да стигне лодката до местоназначението си, всички трябва да гребете яко.

Не може да промените света сами – ще ви трябва някаква помощ – и, за да успеете в живота да стигнете от началната си точка до крайната си дестинация са ви необходими приятели, колеги, добронамерени непознати и един силен кормчия, който да ги ръководи.

Правило 2. Ако искате да промените света, намерете хора, с които да гребете заедно.

Само няколко седмици след началото на моето обучение, от 150 силни мъже, бяха останали едва 35. Останаха шест лодки с екипаж от седем души във всяка.

Бях в лодката с високите момчета, но най-добрият екипаж беше този на дребосъците – така ги наричахме, защото никой в този екипаж не беше над 1,65 метра.

Екипажът на дребосъците се състоеше от един индианец, един афроамериканец, един полски американец, един американец от гръцки произход, един италиански американец и две трудни деца от Средния Запад.

Дребосъците надгребаха, надбягаха и надплуваха всички останали екипажи.

Едрите мъжаги в другите екипажи винаги си правиха наивни шеги за мъничките плавници, които дребосъците слагаха на малките си краченца преди всяко плуване.

Но някакси тези дребни момчета, от всеки ъгъл на нацията и света, винаги се смееха последни – плуваха по-бързо от всеки и достигаха брега много преди останалата част от нас .

Обучението за тюлени е едно сито, в което нищо няма значение, освен собствената ти воля: нито цветът на кожата, нито етническият ти произход, нито образованието, нито социалният ти статус.

Правило 3. Ако искате да промените света, мерете хората по това колко големи са сърцата им, а не по размера на плавниците им.

Няколко пъти седмично, инструкторите ни строяваха и инспектираха униформите ни изключително задълбочено – шапката ми трябваше да бъде перфектно колосана, а униформата безупречно стегната с колан, чиято катарама трябваше да сияе и да е лишена от каквито и да било петна .

Но без значение колко усилия ще вложите в колосване на шапката си, изглаждането на униформата си или полирането на токата на колана си… тя никога не беше достатъчно изрядна.

Инструкторите просто винаги намираха нещо нередно.

А при неизрядна униформа, трябва да тичате, напълно облечени през зоната за сърф, след което, вече мокри от главата до петите, да се търкаляте по пясъка, докато всяка част от тялото ви е покрита с пясък . Ефект, известен като „бисквитка с пудра захар“.

В този вид и тази униформа оставате през останалата част от деня – настинали, мокри и пясъчни .

Някои студенти просто не можеха да приемат факта, че цялото им усилие по униформата беше напразно. Без значение колко се опитваха да имат перфектна униформа, усилията им оставаха недооценени.

Тези студенти не издържаха докрай.

Те така и не разбраха целта на упражнението. Че никога няма да успееш да направиш униформата си перфектна.

И че понякога, без значение колко добре си се подготвил или колко добре си изпълняваш задачите, в крайна сметка свършваш като бисквитка с пудра захар.

Понякога просто животът е такъв.

Правило 4. Ако искате да промените света, преодолейте бисквитката с пудра захар и продължете напред.

Всеки ден по време на обучението бяхме провокирани с множество физически предизвикателства – дълго бягане, дълго плуване, преминаване през препятствия, гимнастика и строева подготовка – неща, предназначени да тестват вашата воля и темперамент .

Всяко предизвикателство имаше норматив – ако не успеете да се справите за определеното време, името ви попадаше в списък с участници в „цирк“.

A „циркът“ представляваше още два часа  допълнителна гимнастика и строева подготовка – предназначени да ви смъкнат, да пречупят вашия дух, да ви принудят да се откажете.

Никой не искаше цирк.

Циркът означаваше, че в този ден вие не отговаряте на норматива. Означаваше и повече умора, а повече умора означаваше, че на следващия ден ще ви бъде по-трудно и е много вероятно отново да попаднете в цирка.

Но в един момент всички, абсолютно всички до един попаднахме извън цирка.

Случи се нещо интересно с тези, чиито имена постоянно присъстваха в списъка. С течение на времето тези студенти ставаха по-силни и по-силни .

Болката от цирковете изгради у тях вътрешна сила и физическа издръжливост .

Животът е пълен с циркове.

Вие ще се проваляте. Най-вероятно ще се проваляте често. И ще бъде болезнено. И ще бъде обезкуражаващо. И на моменти всяка една фибра от тялото ви ще бъде подложена на тест.

Правило 5. Ако искате да промените света, не се страхувайте от циркове.

Най-малко два пъти седмично обучаващите се са длъжни да преминат през изпитанието с препятствията. Това изпитание се състои от 25 различни препятствия, включващи 3-метрова стена, 10-метрова мрежа и пролазване през бодлива тел… споменавам само няколко.

Но най-голямото предизвикателство беше „Пързалката на живота“. Тя имаше 10-метрова кула на три нива в единия край и кула с едно ниво в другия . Между тях бе опънато 200-метрово въже .

Вие трябваше да изкатерите трите етажа на кулата, да достигнете ръба ѝ, след което да сграбчите въжето, да се завъртите под него и да стигнете до другия край, висейки и набирайки се на ръце.

Рекордът за това изпитание стоеше непобедим в продължение на дълги години, когато класът ми започна да тренира през 1977 година. Изглеждаше невъзможно да го счупиш, докато един ден, една студентка реши да мине по въжето с главата напред.

Вместо да люлее тялото си под въжето и да се придвижва сантиметър по сантиметър, тя смело се качи на върха на въжето и се втурна с главата напред.

Това беше опасен ход – на пръв поглед глупав и изпълнен с рискове. Ако се провалеше, това означаваше сигурно нараняване и прекратяване на обучението.

Без да се колебае, студентката се плъзна надолу по въжето – застрашително бързо и вместо за няколко минути, тя го взе за половината от това време и до края на хода си счупи рекорда .

Правило 6. Ако искате да промените света, понякога трябва да се втурнете срещу трудностите безразсъдно и с главата напред.

По време на сухопътната фаза от военното обучение, студентите са изпратени със самолет на о. Сан Клементе, който се намира край бреговете на Сан Диего.

Водите около Сан Клементе са мястото, където се хранят големите бели акули. За да преминете обучението SEAL, трябва да приключите успешно няколко плувания на дълго разстояние. Едно от тях е нощното плуване.

Преди плуването инструкторите радостно правят брифинг на обучаваните за всички видове акули, които обитават водите около Сан Клементе .

Успокояват ви, че нито един обучаван не е бил изяждан от акула, или поне не скоро…

Но също така ви учат, че ако една акула започне да се върти в кръг около теб, трябва да отстояваш позицията си. Да не отплуваш настрани. Да не се страхуваш.

И ако акулата, гладна за среднощна закуска все пак се стрелни към вас, трябва да концентрирате цялата си сила и да я ударите по муцуната, за да се обърне и да отплува .

Има много акули по света. Ако искате да доплувате до там, накъдето сте се запътили, ще трябва да се справите с тях.

Правило 7. Ако искате да промените света, не отстъпвайте на акулите.

Както знаете, една от задачите на тюлените е да провеждат подводни атаки срещу врага в корабоплаването. Ние практикуваме тази техника широко по време на основния курс на обучение .

Мисията с корабната атака е мястото, където двама тюлени-водолази биват пуснати в близост до вражеското пристанище и след това плуват над три километра под водата, използвайки единствено дълбокомер и компас , за да достигнат до целта си.

По време на цялото плуване поне виждахме светлина, идваща от повърхността – успокояващо е да знаеш, че някъде там над теб има въздух.

Но щом подходиш към кораба, светлината започва да намалява. Стоманената конструкция на кораба блокира лунната светлина, лампите на кея… блокира цялата светлина над теб.

За да е успешна мисията ти, трябва да плуваш под кораба и да намериш кила – осевата линия и най-дълбоката част на кораба. Това е целта. Но килът е и най-тъмната част на кораба – там не можеш да видиш ръката пред лицето си, а шумът от двигателя на кораба е тъй оглушителен, че човек лесно се  дезориентира и не успява .

Всеки тюлен знае, че под кила, в най-тъмния момент на мисията, е времето, когато трябва да бъде най-спокоен и да приложи всичките си тактически умения, цялата си физическа и вътрешна сила, за да понесе всичко това.

Правило 8. Ако искате да промените света, трябва да дадете най-доброто от себе си в най-мрачния момент.

Деветата седмица на обучение наричаме „Адската седмица“. Тя е шест дни без сън, постоянно физическо и психическо изтощение, както и един специален ден в Калните плитчини – област между Сан Диего и Тихуана, където водата се оттича и създава Тихуанското тресавище – блатисто парче земя, където калта просто ви поглъща.

Изпитанието е винаги в сряда, когато ви поставят в средата на тресавището и прекара следващите 15 часа в опит да оцелеете сред смразяваща кал, виещ вятър и непрестанен натиск от инструкторите да се откажете.

Когато слънцето започна да залязва в сряда вечерта, моят курс, извършил някакво „нечувано нарушение на правилата“ бе подреден в калта .

Калта обгърна всеки от нас, докато накрая единствено главите ни се подаваха над тресавището. Инструкторите ни казаха, че може да излезем от калта, когато пет души се откажат – само пет души и се измъквахме от смразяващата гадост.

Оглеждайки се наоколо, стана ясно, че някои студенти бяха на път да се откажат. Та нали оставаха повече от осем часа, докато изгрее слънцето – още цели осем часа в смразяващия студ!

Тракащите зъби, треперенето и стоновете на обучаваните станаха толкова силни , че бе трудно да се чуе нещо друго… но след това , един глас отекна в нощта – един глас, прераснал в песен.

Песента беше ужасно фалшива, но изпята с голям ентусиазъм.

Към самотния глас се присъедини още един, а след това гласовете станаха три и не след дълго всички в класа пеехме.

Знаехме, че ако един човек може да се издигне над мизерията, тогава и другите могат.

Инструкторите ни заплашиха с повече време в калта, ако продължим да пеем, но пеенето не спря.

И някак – калта изглеждаше малко по-топла, вятърът малко по-слаб, а зората – не толкова далеч.

Ако съм научил нещо по време на пътуванията ми по света, то това е силата на надеждата. Силата на един човек – бил той Вашингтон, Линкълн, Кинг, Мандела или пък на едно младо момиче от Пакистан – Малала… един човек може да промени света като дава надежда на хората.

Правило 9. Ако искате да промените света, започнете да пеете, когато сте затънали до гуша.

И накрая, в обучение за тюлени имаме камбана. Месингова камбана, която виси в центъра на плаца, за да се вижда от всички студенти.

Всичко, което трябва да направите, за да се откажете от обучението е камбаната. Бийте камбаната и вече не трябва да се събуждате в 5:00 сутринта. Бийте камбаната и вече не се налага да плувате в ледената вода. Бийте камбаната и няма да се налага строева подготовка, дълго бягане, гимнастика, преминаване през препятствия и безкрайни изпитания за издръжливост. Просто бийте камбаната.

Правило 10. Ако искате да промените света, никога, никога не бийте камбаната.

Остават секунди до завършването ви, випуск 2014. Само няколко мига до началото на вашето пътуване през живота. Само няколко мига до това да започнете да променяте света към по-добро.

Това няма да е лесно.

Но вие сте випуск 2014 г. – випускът, който може да промени живота на 800 милиона души в следващия век. Започнете всеки ден с завършването на една малка мисия.

Намерете някой, който да ви помогне в живота.

Уважавайте всеки.

Знайте, че животът не е справедлив и ще преживеете много провали, но ако поемете някои рискове, ако се изправите в най-трудния момент лице в лице с грубияните, ако помогнете на унизените да се изправят и никога, никога не се отказвате – ако постигнете всичко това, следващите поколения, вашите деца ще живеят в свят, много по-добър от този, който имаме днес, и това, което започна тук наистина ще промени света – към по-добро!

Благодаря Ви много!

Хванете бика за рогата!