Димитър Чолаков е роден през 1982 г., зодия рак. Носи обувки 48 номер. Учи в Математическа гимназия “Баба Тонка” в Русе, но през 1998 г. семейството му заминава за Торонто, Канада, където завършва University of Waterloo. В момента живее в Сиатъл, САЩ, семеен, с куче, две прекрасни момиченца и също толкова прекрасна съпруга. От ученик се занимава с програмиране, като към днешна дата е бил софтуерен мениджър в Amazon и Microsoft, a отскоро работи в Google. Пилее си свободното време с джудо, фотография, състезания по писти и… още джудо!
Добър вечер, Митко!
Добро утро!
Нека поясним на читателите, че с Пешо сте съученици от гимназията, участвали сте заедно в състезания както по програмиране и математика, така и по джудо… Какво си спомняш от ученическите години?
Помня много, най-вече глупостите! А колко глупости сме правили… Майтапът настрана, сигурно е заради заминаването ми в Канада, но годините от гимназията са ми най-силните спомени от живота. Имам чувството, че беше вчера, когато играхме на “народна гъба” (като народна топка, но с мократа гъба за бърсане на дъската)…
Тук е мястото да поясним, че косата ти е три пъти по-здрава, отколкото изглежда. Просто когато те уцели човек с тебешир, той отскачаше встрани и не ти нанасяше никакви щети, та така бе изобретена “народната гъба”… Какво друго си спомняш?
Помня как се “завивахме” с дюшеци в общежитията и хотелите, когато ходихме на различни състезания по математика и програмиране. Помня как се гонехме из коридорите на училището, как играехме футбол в двора (Пешо го раздаваше вратар, аз – защита). Помня първата “любов”, първата “раздяла”. Как писахме “Хакер чалга”… Как си споделяхме тайни… И как бях приютен при Пешо в момент на нужда. Как измислиха термина “взаимно прости” за нас двамата… но най-вече помня приятелите! С тези хора реално съм прекарал едва 3-4 години, но ги чувствам като най-близките си хора… независимо, че след това 25 години сме били разделени от цял океан.
Какво е да смениш държавата като тийнейджър през 1990-те?
Аз бях на четиринадесет, когато се преместихме в Канада. Тъкмо си бях намерил истински приятели в МГ-то и изведнъж всичко това изчезна. Нов език, нови учители, нови хора наоколо, нови проблеми… Но благодарение на интернет поддържахме контакти и това ми помогна много. До ден днешен не мисля, че не съм създал толкова силно приятелство, колкото с Пешо, Ники и Сашо…
Да уточним за читателите – Ники и Сашо също са от класа на Пешо, живот и здраве – и тях ще интервюираме… Как се отрази на светогледа ти тази промяна?
Много добре! Торонто е един от най-богатите културно градове в света, с огромен брой хора от цял свят. Това ми даде шанса да израсна сред множество етноси, да разбера как другите хора мислят и най-вече да видя, че нещата, които ни сплотяват като хора са много повече от тези, които ни делят!
И все пак в началото е било много трудно?
Първите няколко години в Торонто животът не беше лесен, не мога дори да си представя какво ѝ е било на майка ми. Малко след като пристигнахме, мъжът ѝ си “би камшика” и ни заряза. Тя остана сама да се оправя с дете, със сметки и с живота в нова, непозната страна. Но мисля, че това беше за добро – накара ме да порасна доста по-рано и да се науча на отговорност и здрава работа. Много от тези житейски уроци са ме направили човека, който съм, съпруга, който съм, както и бащата, който все още се мъча да бъда.
Как чувстваш Канада сега?
Реално погледнато съм прекарал най-много време от живота си в Канада и вътрешно се чувствам колкото българин, толкова и канадец. Канада е емигрантска държава и за разлика от Щатите никой не те кара да бъдеш “канадец”. Точно обратното – всички хора се гордеят откъде са дошли и от културата, която представят. И всички тези хора имат една обща цел – да създадат един по-добър живот за себе си и децата си. Живот, в който има взаимно уважение и закони, които се спазват. В Торонто има и доста българи, което много помогна да си запазя моята идентичност. Не искам да подвеждам никого – животът там не е само песен: всеки си има проблеми, но ги няма тези малки постоянни дразнители, които карат хората в България да стават груби един с друг. Никой не ти дава пари ей така от небето, но имаш шанс в живота, ако се трудиш яко.
Макар че с Пешо сте разделени от цял океан, правите общо взето едни и същи неща – жените се за Биляна, създавате дете, кръщавате го Виктория, създавате още едно… Я кажи ти как се запозна с твоята Биляна?
С моето Били се запознахме… абе я отидете да си вземете нещо за хапване, минете през тоалетната и се разтъпчете, че може да отнеме малко време историята… Та беше юли месец, 2002-ро лето, аз бях втора година математик в University of Waterloo. Не знам колко са били пияни тези от приемния комитет, но ме пуснаха някакси. По същото време, най-лъчезарният човек, когото познавам (за Били става дума) пристигна в Канада с нейното семейство и се чудеше къде да прави магистратура. Благодарение на майка ми, която се хвалеше на всичко де мърда около нея, че съм в Waterloo, общи познати я свързаха с Били. Точно по това време аз се подговях “яко” за изпити, разбирайте всеки ден се спазваше стриктен режим от гледане на телевизия по 18 часа на ден и спане поне по 10…
Тоест, г-н Математическа гимназия, имаш денонощия от по 28 часа…
Така е, това е мистерия, която все още не може да бъде отгатната от модерната наука… Та след кратък разговор с майка ми, особено след като чух “момиче”, “информатика” и “магистратура”, нещо изгубих интерес… може би си представих как бих изглеждал с пола или просто започна следващия епизод на „Стар Трек“… трудно е да се каже, но с неохота приех да си поговорим и то за кратко… На следващия ден, Били ми звънна и така добре си допаднахме, че “краткият разговор” беше час и половина и спряхме само защото картата, с която Били ми звъня, свърши… Били ми каза, че си търси работа и аз ѝ предложих да я препоръчам в една компания, в която по някаква странна причина ме уважаваха много. Наеха я веднага, а и аз се върнах да бачкам на същото място след изпитите. И като се започнаха едни разговори, едно кикотене, игри на джаги, разходки по музеите… и нещо взехме да се харесваме много… ама много, ей! И през ноември се сгаджосахме… Да си призная, вече 17 години сме заедно и още се чудя какво прави с мен това хубаво момиче, но гледам да не питам много, че да не вземе и тя да се замисли, че тогава става лошо…
Имаш две прекрасни дъщери – кое е основното нещо, което виждаш като разлика във възпитанието на децата тук и в САЩ?
Ами, да ви кажа, не съм възпитавал деца в България и ми е трудно да преценя… но със сигурност ядат по-малко бой от мен, когато аз бях на тяхната възраст! Мисля, че най-големите разлики са две: първо, за тях е нормално да има хора от други раси и религии около тях, съответно са много по-толерантни към другите. Плюсовете са, че се научават да обичат повече, отколкото да мразят и в основата на мисленето им е какво ни прави еднакви, а не за какво трябва да мразим един у друг. Минусът е, че като се приберем в България, трябва да обясняваме как може някой да ги окраде и защо не е окей да галят уличните кучета. Второ – тук не е нормално да бягаш по улиците, без да те гледа някой… няма ги тези глутници от деца, които си играят без надзор в междублоковото пространство. То и блокове много няма, около нас са само къщи.
Всъщност и тук отдавна не е така, поне в големите градове. Това е от времето, а не от географията…
Мисля, че си прав. Има разлики от времето и от обществото. Със сигурност нашите деца имат много по-различно детство от нас. От една страна е хубаво, защото нямат шанс да правят много от глупостите, които ние сме правили като деца (примерно аз щях да подпаля апартамента четири пъти за едно лято). От друга е лошо, поради същата причина – все пак мисля, че животът, който живеят те, е доста по-мирен и приятен като цяло… И в Торонто, и в Сиатъл е доста спокойно, няма насилие и кражби, всички са спокойни и внимателни един с друг… Още помня последния път, когато се бяхме върнали – имахме интересни преживявания на една детска площадка в България: спомням си как груби деца блъскаха по-слабите от тях и как никой нищо не им каза… е, аз им казах, а те веднага викнаха мама и тате “да ме бият”… и мама и тати ми ревнаха, че съм им бил подтискал децата и те не можели да се изразяват спокойно… такива неща тук не ми се случват!
Занимаваш се с фотография и си доста добър в това – всъщност, нека споделим една история. Преди сватбата, Биляна браузваше сватбени фотографи и случайно хареса едни сватбени снимки в интернет. Тогава каза: “виж този канадски фотограф, много ми харесват снимките му…”. Петър погледна и директно каза: “няма как да е той, вече е поканен като гост”… Та – светът е малък, разбрахме го с тази случка, както и с една в пустинята край Дубай... Колкото до теб, занимаваш ли се с фотография още и какво снимаш?
Да, снимам още, но не колкото преди… Децата и джудото взеха приоритет. В последно време щракам главно, когато ходим на ваканции. Предпочитам да снимам природа… после си ги гледам снимките и им се кефя. Като цяло направих голяма грешка с фотографията…
Защо?
Точно по времето когато Биляна си е търсила фотограф, реших да направя от хобито професия. Парите, които можех да изкарам от една сватба, не бяха малко в сравнение с заплатата, която получавах тогава. И след няколко сватби снимането се превърна в работа… и това уби детското в мен! От хоби стана задължение. И от тогава снимам по-малко от преди. Може би точно за това сега се занимавам главно с пейзажи…
Езерото Пейто, Канада | Снимка: Димитър Чолаков
Обичаш да пътуваш. Коя е любимата ти дестинация досега?
Знам, че като се гътна, искам да ми разпилеят пепелта над езерото Пейто в Канадските скалисти планини. Но докато още съм жив, Алпите в Европа са ми любими! Гледки и страхотни планински проходи да си караш количката, от това по-добро няма за мен. Има един курорт в Австрия (AquaDome), който много харесвам и минаваме от там почти всеки път…
Сега живееш в Сиатъл, нали?
Да, от 2012 г. сме в Сиатъл. Или по-точно в Редмънд.
Разкажи ни за града…
Това е едно от малкото места, в които бих живял в Щатите. Климатът е прекрасен, има и океан, и планини. Хората са много приятни и спокойни, на никой не му пука как си облечен – важното е както имаш между ушите…
Е, то и в Торонто не е зле… Защо избра Сиатъл?
Дойдох тук малко на шега. Животът в Торонто се развиваше добре, но имах възможността да започна в ИТ компания и нямаше как да кажа “не”. Още помня първото интервю, което имах с Майкрософт. Имах чувството, че хората около мен бяха полубогове. Така стана и с Амазон, и с Гугъл. Преди да започна в ИТ компания, дълго време работих в банковия сектор. Торонто е голям финансов център и по онова време единствените “сложни” софтуерни системи, по които можеше да се работи, бяха в банките. Културата на тези места е доста по-различна, отколкото в технологичните компании, затова и реших да се насоча към ИТ компания.
С какво банките са толкова по-различни от технологичните компании?
Ще ти дам два примера: В банките има твърдо разграничаване между бизнеса и ИТ-то. Бизнесът мисли за проблема и казва на ИТ-то какво да прави. В Майкрософт, Амазон и Гугъл такова нещо няма. Там всеки един човек е бизнес партньор. Аз мисля не само за това как да направя система, която да поеме милиарди транзакции на секунда, ами и точно как би подобрила живота на хората, които ползват тази система. Свободата и отговорността, която имаш е много по-голяма. Втори пример – в банките софтуерът е просто разход. В технологичните компании, софтуерът е причината те да съществуват, съответно има МНОГО по-високи стандарти за това как се пише този софтуер. Трудно е да се обясни, но има една аура в тези места, които ти правят живота доста по-приятен и интересен. Проблемите, които трябва да решиш, са много по-големи, броят на хората, които можеш да афектираш с евентуална грешка, е много по-голям. Всяка една от тези компании си има своя собствена култура, точно затова реших да ги обиколя всичките… (смее се)
Май неусетно преминахме на темата с професията. Много хора мечтаят да работят за компании като Amazon, Microsoft, Google… при теб и трите вече са в CV-то ти. Какво е усещането?
С една дума – СТРАХОТНО! С две думи… МНОГО СТРАХОТНО… Помня как преди време пишехме песни и пеехме как някой ден ще хакнем Майкрософт. И ето то взе, че „стана“. Има хора, които рядко постигат мечтите си, аз имах късмета да направя това няколко пъти – и в личен, и в работен аспект.
Какво би посъветвал наш читател, който тепърва навлиза в информационните технологии и иска да стане част от подобна технологична компания?
Това е доста сложен въпрос, и може да има много различни отговори според човека, точната позиция, от която се интересува и други подобни. Но ще се пробвам да направя няколко общи правила:
- Мисли! Информатиката не е наука, в която можеш да се справиш със зубрене. По време на интервюта е по-важно как мислиш, а не само дали можеш да решиш задачата, която ти дават.
- Доброто образование отваря врати. Поне в началото. Големите компании често правят интервюта в известни университети. Колкото е по-добра компанията, толкова повече се фокусират върху силните университети. Шансът да имаш интервю с Гугъл като студент е много по-голям, ако учиш в „Станфорд“, отколкото в „Мак Гил“. Ако се чудиш кой е този университет „Мак Гил“… е, точно това ми е мисълта…
- Само с образование не става. Трябва си опит. След първите две-три години работен стаж дипломата, която имаш, няма почти никакво значение. Много по-важен е опитът и как се справяш на интервюто. Много често магистратурата или дори докторската степен не ти помага особено – това какво си правил и какво можеш да направиш обаче са от голямо значение.
- Работата не е като по филмите. Много често имаме млади кадри, които си мислят, че работата им е да пишат нови програми по цял ден и да създават следващия супер продукт. Това обаче е малка част от всичко. Над 60% от дейността е свързана със системи, които вече са написани и вършат много важни неща. В тези системи има много заложени знания и сложна логика, не е лесно да се справяш с тях, но трябва!
- Нищо не е постоянно, човек трябва да се учи на нови неща и да се преоткрива всекидневно. Примерно, преди доста години просто изгубих интерес към програмирането. Стана ми леко скучно, но тогава открих колко по-интересни са ми архитектурите на големи системи.
- Ако предположим, че ще се явяваш на интервю за програмист, обезателно си купи книгата “Cracking the Coding Interview”.
- Намери някой, който работи в компанията, която те интересува и си поговорете. Разбери кои знания се ценят повече. Примерно, Гугъл “къса дупета” с алгоритми. Амазон се фокусират повече на чист код.
Като всяко правило и горните имат МНОГО изключения, но са добро място да започне човек…
В заключение – Гугъл, Майкрософт или Амазон?
За момента в Гугъл е добре, с удоволствие бих се върнал в Майкрософт, но доста време ще мине преди да си помисля пак за Амазон…
А в кои точно продукти имаш пръст, за да знаем кого да псуваме, когато нещо забие?
Ако някога сте си поръчвали нещо от Амазон, псувайте ме… особено ако пакетът е закъснял. Пешо, ако не можеш да направиш нова апликация в облака на Майкрософт или ти хакнат личните данни, псувай ме. И ако не можеш да си пуснеш нова виртуална машина в облака на Гугъл, пак мен псувай…
Какво можем да очакваме от тези компании в близко бъдеще, без да издаваш фирмени тайни?
Хмм….. Предполагам, че Амазон ще се опита да направи всичко в света и да няма ниша, в която те да не са налице. Майкрософт ще става все по-голям играч в сферата на облаците. Гугъл ще си остане Гугъл. Мисля, че бъдещето им зависи много повече от политическата ситуация в момента, отколкото от вътрешните им планове. Ако искаш повече детайли, ела да работиш с мен! (смее се)
Като си говорим за типично български манталитет, ти нали така и така работиш в Google, а да ни направиш блога да излиза на първо място при търсене на каквото и да е?
Ха-ха-ха-ха… Ако знаеш колко често ми се случва това… и като бях в Майкрософт колко често са ме молили да им оправя някакъв проблем с Майкрософтски продукт. А като бях в банката пък, що въпроси са ми задавали за финансови дела… Отговорът е следният: Гугъл има 120 хиляди служители и за съжаление аз не съм един от онези 400-500, които работят по търсачката. Обаче, ако искаш да си направиш нова виртуална машина в някой регион и не става… обади ми се 🙂
Вярно ли е, че в САЩ се работи непрекъснато, нямаш реален отпуск и ни гледате лошо като кажем, че в Европа имаме 20,25,30 дни отпуск?
И да, и не 🙂 Работи се яко. Отпуските обикновено започват от три седмици (15 работни дни) и според компанията може да се увеличат след известно време на четири и дори пет седмици… за повече от 25 дни платен отпуск не съм чувал. Имаш около една седмица болнични и 2-3-4-5 “лични дни”, но като цяло е това. Зависи как правиш математиката, можеш да ги докараш до 35 дни тотално, но след едва 10 години яко бачкане в Гугъл или Майкрософт. Не е толкова зле, колкото звучи, нали? Особено ако човек може да си контролира колко часа работи и има добър баланс между личния си и професионален живот, нещата са напълно окей. Също така качеството на всекидневието е доста добро и това компенсира за по-малките ваканции – работата, която работя, ми е приятна… И откакто съм втора линия мениджър, въобще не е толкова стресираща като преди. Според мен по-лесно е да се оправяш с екип от 60 души, отколкото с екип от 6. Като цяло мисля и че човек трябва да гледа всички фактори преди да реши дали живота тук е за него/нея, или не. Лично за мен изборът е лесен. Помня, че преди време с Били си говорихме дали да се върнем в Европа. Изводът беше, че за нас е по-добре да си изкарваме парите тук и да ги харчим по ваканции из Европа и света…
Взе си BMW от Мюнхен в САЩ? Защо?
Финесът на германските коли липсва в американските. Много обичам да карам в завои, което почти веднага дисквалифицира голяма част от Американските коли. Още от малък харесвах спортни коли и по някаква причина BMW М3 ми беше любима. Мечтаех си някой ден да си купя едно М3. Може и на 15 години да е, но го исках. След време научих за една много хубава програма на BMW (и други европейски марки имат подобни), с която си купуваш колата в САЩ, но идваш да си я вземеш директно от завода в Мюнхен. При това можеш да си я караш из цяла Европа две седмици, след което ти я изпращат вкъщи. Това не само е супер готино, но и даже е по-евтино, заради субсидии, които се плащат от Германското правителство по туризъм. Та след няколко петилетки, изпълнени с мрънкане, Били се съгласи да си взема М3, и просто нямаше как да пропусна да си го взема от Мюнхен и да го карам из Алпите. Бях написал един пост по въпроса преди време…
Караш ли по писти?
Да, голям кеф е! Взех си М3, за да мога да возя децата с него през седмицата, а уикендът да се “търкалям” по пистите с 300 км/час. Правя го 3-4 пъти в годината, главно през лятото и бих го препоръчал на всеки човек.
А какво мислиш за електрическите автомобили – там ли е бъдещето наистина?
Да, там е бъдещето, но не съм много радостен от това. Имахме преди време BMW i3, хареса ми, но не е М3… сега Били има Тесла и… какво да ти кажа… “телефон на колела”! Има същата харизма като хладилника ми – няма го това усещане на съвкупление между човек и машина… Ако трябва да бъда честен, това i3 беше супер количка за града… но никога не бих сменил М3-ката за него.
И двамата с Пешо сте родом от Русе. Какво трябва да се случи с Русе, за да прогресира в информационните технологии като град?
Най-после лесен въпрос! Три неща: добра инфраструктура, възможност за растеж и добър поток от кадри. Първите две са лесни. Но третото е проблем не само за Русе, но и за всяко място. Да, има много свестни хора, които са дошли от Русе, но не и в количеството, което би направило града ИТ столица. Трябва да има желание на хората да се преместят в града. Това желание се поражда най-вече от това да има работа, която да е толкова интересна и добре платена, че прави местенето лесно решение. И става един порочен кръг: ако няма работа, няма хора; ако няма хора, няма работа. Трябват големи инвестиции – най-вече в образователната система първо и след това другото ще стане. С други думи, тези нелепия с паралелките на МГ-то например трябва да изчезнат, а “Ангел Кънчев” трябва да стане един от най-силните ИТ университети в България…
Въпрос от Пешо: Успяваш ли да си намериш 48 номер обувки в САЩ? Спомням си как през 1990-те специално ходихме да ти търсим в Габрово или Варна…
Варна беше (казах ти аз, че помня)!!! И да, никакви проблеми нямам с обувките вече. Даже ги купувам по-евтино, защото само събират прах по щандовете и ги пускат евтино, за да се разкарат.
Занимаваш се още от ученик активно с джудо…
Да, бях в седми клас, когато един съученик (може да го познаваш, Петър Събев се казва) ме запозна с джудото.. И откак пламна тази любов (към джудото, не към Петър), още не е загаснала… В последно време инвестирам повече време да уча другите, но до миналата година си ходих редовно по турнири, включително и национални…
Следим те – имаш три сребърни медала и сандан (сандан е “черен колан, трети дан”), както и точки за международната олимпиада по джудо в Токио през 2020 г. Ще ходиш ли?
Няма да ходя… както казах по-рано, вече не правя от хобита – работа.
Колко често тренираш?
Тренирам по 6-7 часа на седмица. Децата и те тренират – понякога с нежелание, но нямат много избор с такъв баща…
За финал, какво ще пожелаеш на читателите ни?
Винаги гледайте на нещата от всички страни. Въпросът не е само какво повече ще свършите, ако работите още два часа, но и какво няма да можете да направите, ако прекарате това време на работа, вместо с приятели и семейството си. Човек може да постигне каквото иска и без да се убива от работа… Човек умира веднъж, но живее всеки ден. Така че, хора, живейте!!!
Снимки, на които го няма: Димитър Чолаков | Снимки, на които го има: от личните архиви на Димитър Чолаков и Петър Събев