Казвам се Петър Събев и съм завършил ПМГ „Баба Тонка“ в Русе. Бронзов медалист съм от Балканиадата по информатика, участник в Националния отбор по информатика, имам редица други награди и включително номинация за Ученик на годината. Днес съм IT мениджър и съм доста далеч от ученическите си години. Това, което мога да кажа е, че обучението ми в математическата гимназия ми даде много и ме направи човекът, който съм днес.
Преди да вляза в МГ, учих в друго училище до 7 клас и бях един от последните класирали се в приемния изпит. Станах първенец на випуска при завършването си. Колкото до самото обучение, разликата и в нивото на преподаване, и в средата, и в изискванията, е огромна. За мен нямат значение имена на училища, квоти и наименования. Но живо ме интересуват знанията и възможностите, които ще получат децата ни. По Ваше решение ПМГ „Баба Тонка“, гр. Русе ще започне да приема по една паралелка по-малко от следващата учебна година.
Ако някой може да ме убеди, че тези 25 деца ще получат по-добра възможност за развитие в което и да е друго училище на територията на гр. Русе, ще се радвам да поспорим. За момента съм 100% убеден, че просто се отнема една чудесна възможност на 25 русенчета. Бих искал да Ви обясня защо смятам, че идеята да се намали с 20% броят на учениците в МГ не е добра. Първо, изобщо не става ясно как точно „ще бъде решен проблемът с намаляващия брой ученици и с осигуряване на работна ръка в предприятията в Русе“ (?!?!) С подобно решение просто отнемаме възможността на 25 русенчета да изберат в кое училище да кандидатстват, като задължително ги вкарваме в професионална гимназия. Ето няколко аналогии, подобни на Вашата:
1. Да се намалят с 20% местата на всички заведения, в които предлагат качествено кафе, за да може и тези, предлагащи некачествено кафе да получат шанс.
2. Кашкавалът от краве мляко в магазините да се ограничи, за да има шанс и този от растителен произход да се продава.
3. Да се ограничи вносът и производството на BMW, Audi и Mercedes, за да се даде шанс на Dacia и Great Wall да продават своите автомобили.
…
Съгласен съм, че примерите звучат крайно, но логиката зад тях е същата. Във връзка с изказването Ви за „оздравяването“ на училището и че „разликата между първия и последния приет е 156 т.“: Време е да поговорим с факти, данни и цифри. Като хора от МГ, ние сме добри в това – учили са ни най-добрите! Точките, когато системата на оценяване е сменена, не означават нищо. Въпросът е каква е процентната разлика между първия и последния в приема през годините. Да, наистина през последната година има известна разлика за приема в математическите специалности, но в никакъв случай не можем да говорим за някаква тенденция през годините качеството при подбора да е намалявало – напротив:
Както показват графиката и таблицата по-долу, в последните години като цяло разликата между последния и първия ученик намалява, стига човек да вижда голямата картинка през годините, а не отделните числа.
Живеем в XXI век и е редно да дадем свободен избор на учениците да избират къде да учат. Не може да се намаля приема в най-доброто училище в Русенска област и 5-тото в България (според резултатите от матурата след 7 клас). И ако трябва да се закриват паралелки някъде, трябва да се започне от най-малко желаните такива.
С поздрав,
Петър Събев
бивш ученик от ПМГ „Баба Тонка“ и първенец на випуск 2001 г.,
който нямаше да бъде приет, ако приемът беше само четири паралелки
P.S. Това е отворено писмо, което изпращам до няколко свързани институции, както и до медиите, за да ги запозная и с моята гледна точка над ситуацията. Нека се чувстват свободни да публикуват писмото ми или части от него.
2017 беше изключително динамична година… Новините ни засипваха с атентати, урагани, наводнения и пияни туристи, пребиващи камериерки по Черноморието, докато учените по света откриха нов човешки орган (мезентерий), нов вид диабет и огромен кратер в Сибир. В годината на „Деспасито“ и преоткритата „Шушана“ роумингът стана безплатен в ЕС. Преоткрихме, а и добавихме някои градове в Европа към туристическата си карта: Лондон, Париж, Берлин, Стокхолм, Солун, Ставрос, Аспровалта и Букурещ (всички дотук посетихме заедно с децата). Успяхме да отидем и сами „за по бира“ до Брюксел и Брюж… Петър беше и в Ерланген, Нюрнберг, Херцогенаурах, Киев и Венеция, а Биляна – в Милано, Комо, Беладжио, Брунате и Верона… Направихме и нови издания на IT-Weekend и QA: Challenge Accepted и вече подготвяме следващите.
За някои от дестинациите писахме, за други не остана време… но ето още 10 избрани статии по месеци, които си струва да прочетете, ако сте пропуснали:
Накратко, 2017 година беше добра за нас. И пожеваме на всички да сме позитивни и да си повярваме, че с годините нещата стават все по-хубави и по-добри! Защото, помислете – преди 5 години никой не очакваше Григор да спечели финалите на ATP, а българските клубни отбори по футбол да са част от Шампионска лига… Само допреди 10 години се пушеше навсякъде в заведенията… А преди 15 години нямаше Facebook и да отидеш в „чужбина“ и „на Запад“ беше голяма работа… Преди 20 години беше невероятно нещо да имаш мобилен телефон, а още по-невероятно беше да можеш да говориш свободно и да си плащаш сметките… А преди 25 години беше първият път, когато Петър стана един от първите хора в България, докоснали се до Интернет – повечето хора се радваха, ако имат ток и могат да гледат „Доктор Куин – Лечителката“ на цветен телевизор… Само преди 30 години мандарините у нас идваха само с Дядо Мраз… поздрав и вярвайте, че най-доброто тепърва предстои! И то наистина ще дойде! Наздраве!
Само на петдесетина километра от Милано, почти до границата с Швейцария, се намира един стилен италиански син „панталон“, създаден от природата – формата на езерото Комо е точно такава. Всъщност истинското име на езерото е Ларио, но то се използва много рядко. Обикновено го наричат Lago di Como („езерото на град Комо“). Самият град Комо се намира на „глезена“ на западния „крак“, а Беладжио – на „чатала“… Е, удаде ми се възможност да се разходя сама и да прокарам поглед по „крачола“ на Лаго ди Комо, съзерцавайки го от сутрин до вечер, с ароматно еспресо и вълшебни канелони, уединение и красиви гледки; да се полюбувам на вилите на известни личности и да науча романтични истории… Определено си заслужава да инвестирате един ден и да се разходите до едно от най-красивите езера в Ломбардия, Италия, а бих казала – и в света.
От Милано до град Комо
Има няколко начина да стигнете от Милано до гр. Комо:
RE10/S10 и международните влакове от централна гара Милано (скъп!);
S11 от Milano Porta Garibaldi;
S17 от Milano Cadorna.
Лично аз избрах варианта от гара Кадорна, който бе изключително удобен, изгоден и пристига по-близо до фуникуляра, за който ще стане въпрос малко по-надолу. От гара Кадорна до Como Nord Lago са ви нужни точно 36 минути.
Град Комо
Във влака се запознах с група американци, с които се заговорихме за очакванията ни за града, езерото, малките градчета покрай езерото и природата. Слизайки от влака и аз, и американците спряхме, вцепенени от красотата на града.
Градът наброява 85 хил. души и е създаден още по времето на Римската империя. Всъщност именно Комо е родината на вилите – още през 80-100 г. богати и могъщи хора построили вилите си на брега на езерото Комо. Великият римски поет Вергил и политикът Плиний Младий са едни от първите известните „виладжии“ на Комо.
Един от най-известните английски поети, Пърси Биш Шели, пише на своя приятел, писателят Томас Лав Пийкок следното:
Красотата на това езеро надхвърля всичко, което някога съм виждал… То е дълго, тясно и има вид на мощна река, която се прокрадва сред планините и горите.
Тук за кратко или по-дълго са живели и Леонардо да Винчи, Стендал, Гарибалди, американските президенти Кенеди и Рузвелт, Пьотр Чайковски, Гьоте, лорд Байрон, Хенрих Хайне, Джузепе Верди, Джоакино Росини, Ърнест Хемингуей, Марк Твен и много други, сред които и нашият поет Пенчо Славейков.
Със сигурност бих могла да прекарам целия ден само тук, сред сгушените между хълмовете красиви сгради; сред поклащащите се ритмично яхти; сред подобните на бриз ветрове, които си имат собствени имена – Брева и Тивано. Бих искала да видя първия музей в света, посветен на кончета-играчки (над 535!). И да се кача на Sacro Monte di Ossuccio, един от деветте свещени върха… Да разбера повече за това как именно тук се произвежда над 80% от коприната в Европа. Но най-вече исках да видя с очите си това, заради което дойдох до този край – бюстът на Пенчо Славейков и къщата, в която е починал.
За целта трябваше да се кача нагоре по хълма до малкото градче Брунате. За щастие, още от 1894 г. съществува въжен трамвай (фуникуляр), така че директно се запътих към долната му станция, След няколко минути вече бях на входа му, намиращ се на Piazza Alcide de Gasperi 4, вдясно от крайбрежната улица с лодките. Цената за двупосочен билет е 5.50€. За по-голямо удобство, ето разписанието на влакчетата, които са две и тръгват и от двете посоки в посочените часове:
Aко решите и вие да се качите до Брунате, вземете фуникуляра във възможно най-ранен час, тъй като след 12 ч., когато аз вече слизах надолу опашките бяха огромни.
Брунате
Качването нагоре към хълма бе изключително вълнуващо – излизайки от тунела, за секунди вече гледах към езерото и града от високо…
Опитвах се да не изпусна нищо, което се появяваше през очите ми…
И така, качила се вече горе, останах да се полюбувам на гледката още малко и се запътих нагоре към бюста на Пенчо Славейков.
Ето го! Бюстът му, дело на скулптора проф. Валентин Старчев, издигнат през 2007 г. върху полиран гранитен пиедестал, пресъздава поета в момент на размисъл: сам, на хиляди километри от България и сякаш малко тъжен – загледан към синьото езеро. Бюстът се намира в парка на библиотеката в градчето, точно над къщата за гости Беллависта (www.bellavistabrunate.com), където прекарва последните дни от живота си. Всъщност, историята е изключително интересна.
Романтичната история на Пенчо Славейков и Мара Белчева
Пенчо Славейков е бил изключително палаво дете (неслучайно баща му му посвещава стихотворението „Пенчо, бре, чети“). Роден е през 1866 г. в Трявна и е най-малкото от осемте деца на Петко Славейков и Ирина Райкова. Когато става на 18 години (вече в Пловдив), след продължителна игра в януарската зима, той заспива върху заледената Марица, простудява се, заболява тежко и за цял живот остава с недъзи: трудно пише и говори, започва да използва и бастун…
Въпреки несгодите, поетът открива любовта на живота си в лицето на Мара Белчева през 1903 г. Бивша придворна дама на княгиня Клементина, 22-годишната овдовялата съпруга на разстреляния Христо Белчев е интересна обществена личност с красива външност и благ характер. С времето от чест неин гост, Пенчо постепенно се превръща в любим и дори нещо повече: сродна душа и най-близък човек, с когото заедно творят в кръга „Мисъл“.
В периода 1909-1911 г. Славейков е директор на Народната библиотека и Народния театър. В театъра се изявява и като режисьор, с чудесни представления в Цариград, Неапол, Рим, Атина, Битоля, Москва… Дългите пътувания превръщат връзката му с Мара в платоническа – те почти не се виждат, но разменят много писма.
„Онази, която обичам, обикнал съм не само, защото е хубава, но и защото е хубава душата ѝ.“,
пише Славейков в едно от тях.
През лятото на 1911 г. Стефан Бобчев, тъкмо избран за министър, уволнява Славейков и назначава братовчед си. Нещо повече – буквално се подиграва с недъга му, премествайки го като уредник в училищен музей. Едва ходещ, великият поет е принуден ежедневно по няколко пъти да изкачва всички стъпала до кабинет на четвъртия етаж, подиграван, унизяван и обиждан от колеги. Това е тежък удар, който засяга най-вече неговото честолюбие. Поетът отказва поста и в края на август заминава за Цюрих, където го очаква неговата любима – Мара Белчева.
Състоянието на Славейков обаче се влошава. Търсейки лек, двамата се местят от град на град – Люцерн, Хофлу, Горат, Гьошенен, Андермат, Лугано, Рим… Мара Белчева продава прекрасната си къща в центъра на София (на днешната ул. „Христо Белчев“), за да могат да покрият разноските си. Спокойният и охолен живот остава зад гърба ѝ, но пред нея е надеждата, че може да спаси живота на своя любим.
През пролетта на 1912 г. се местят в гр. Брунате, на езерото Комо, именно във вила Беллависта. Самият Славейков пише за Брунате:
„Природата е много щедра към това кътче в красива Италия. Разположено на слънчево място, защитено от високи върхове и заобиколено от тучни гори, Брунате, въпреки височината си (712 метра), има приятен климат през всеки сезон на годината. Тук ще намерите големи хотели и вили от всякакъв вид: малки, добре подредени апартаменти, с две „сърца“ до прозорците, както се виждат в алпийските хижи, но и богати замъци с разкошни паркове, заобиколени от масивни стени. И тишина …“
Откъс от „По следите на Пенчо Славейков в Италия“, автор: Алекси Бекяров, изд. Христо Г. Данов, 1946 г.
На 28 май 1912 г. Славейков умира в обятията на своята любима. Часове преди смъртта му, Мара вика местния художник Алдо Маца, който да ги нарисува в последния им час заедно.
Последната дума, която Пенчо успява да каже тихо на ухото ѝ, е „светлина“… Отивайки си от този свят, с Пенчо Славейков си отива и възможността България да има Нобелов лауреат. Предложението на шведския проф. Ал. Йенсен, преводач на “Кървава песен” и на други негови творби, да бъде удостоен с Нобелова награда за литература, не се разглежда, защото наградата се присъжда само на живи творци.
Мара и собственикът на вилата Лучини погребват Славейков в гробището на Брунате. Минават няколко дни и съболезнователни телеграми от официални лица буквално затрупват пощенската кутия на Лучини. Едва тогава той разбира колко голяма личност е покойникът.
Мара Белчева остава още половин година в Брунате. Завръща се в България и през Междусъюзническата война е милосърдна сестра, преподава, превежда, живее без собствен дом, но винаги е елегантна и никога не се оплаква. След като пренасят тялото на Славейков в София, тя ходи на гроба му до смъртта си през 1937 г. Повтаря, че двамата са се обичали толкова силно, че всеки ден заедно може да се измери с цяла година любов…
Докато стоях на цветната малка масичка в градината, под стаята, в която е починал Пенчо, а Мара е прегръщала и скърбяла за своя любим, си спомних за баладата „Неразделни“ и думите на Калина:
“…за сърцата що се любят и смъртта не е раздяла.”
Изминали са повече от 100 години от тогава, повече от цял век, а аз го почувствах така силно…
Насълзените ми очи се насищаха с красива гледка към езерото, така че взех историческата си розова чанта и се спуснах надолу, шляейки се по уличките на Брунате…
И след като се наситих (доколкото въобще това е възможно), се качих обратно на фуникуляра, взех си фунийка умопомрачително вкусно желато и се отправих към ферибота за Беладжио…
Езерото Лаго Ди Комо
Вече бе обяд, слънцето напичаше и доволна, че съм си взела билет, зачаках ферибота… И, война, хора, война! Нямаше никаква организация при качване в различните фериботи, които пристигаха. Представете си вълна от чужденци и италианци, бутащи си, крещящи на всевъзможни езици и двама непукистично настроени моряци… ъъъ… езерняци, които затварят кораба и отплават, оставяйки те на брега. Почти отчаяна и чудеща се дали изобщо ще успея да си използвам билета на последния възможен ферибот в 15 часа, в крайна сметка и аз грациозно се метнах на заветния кораб и отплавах…
Комо е третото по големина в Италия и смея да кажа – най-красивото, на което съм била. Заобиколено от планини с разкошни вили, зеленина, лодки, чист въздух и прохлада…
Като казвам „вили“, ето и малка част от съвременните известни личности, които неслучайно са избрали това място с релакс и отмора, закупувайки имоти по крайбрежието: Мадона, Джордж Клуни, Джани Версаче, Джулия Робъртс, Антонио Бандерас, Дейвид Бекъм, Роналдиньо, Силвестър Сталоун, Катрин Зита Джоунс, Джулиан Ленън, Ричард Брансън, Матю Белами, Джон Кери и др.
Тук е заснет известният клип на John Legend – All of Me. Точно тук, във Вила Пизо, е била и сватбата на талантливия певец и съпругата му – моделът Кристи Тейгън…
Известни филми като „Месец край езерото“ (1995), „Любов и други катастрофи“ (1996), „Междузвездни войни: Епизод II – Клонираните атакуват“ (2002), „Бандата на Оушън 2“ (2004), „Казино Роял“ (2006), „Другият мъж“ (2008) и много други са заснети край бреговете на Комо.
Тук са снимани и серии от „любимата ми“ поредица „Дързост и красота“ (епизоди 2659 до 2664, ако е важно за вас), както и няколко серии от „The Amazing Race“ и „Top Gear“…
Комо е едно от най-дълбоките езера – достига до дълбочина от 425 метра и има само един остров (Isola Comacina), намиращ се малко преди Villa Balbianello – „къщурката“ на Бонд, Джеймс Бонд… поне докато Анакин Скайуокър не е с любимата си Падме наоколо.
По над 100-километровата брегова линия можете да станете свидетели на какво ли не! От Комо до Беладжио фериботът акостира на поне още десет места, но най-яркият момент беше сватбено тържество в изящно имение, близо до езерото. Чуваше се нежната музика на струнен квартет и беше разкошно!
Най-накрая достигнах и до „чатала“:
Беладжио
Слизайки от ферибота, първото ми впечатление бе колко много прилича на остров Тасос в Гърция. Имах малко време да го разгледам, заради изпуснатите фериботи с по-ранен час и исках да използвам тези кратки мигове на макс. Нямаше как да стигна до разкошните имения или да се разходя сред природата. Но и малкото, което видях, бе красиво.
Усетих морския бриз и се слях с хилядите туристи. Цялата крайбрежна улица ме примамваше със заведения кое от кое по-хубаво. Взех си кафе за из път и се втурнах да разглеждам.
Стълби, стълби и пак стълби…. Надолу и нагоре, стълбите водеха във всички посоки и което и стълбище да хванеш, няма да сбъркаш.
Изключително уютно местенце за разходка с любимия човек, четене на книга, отпивайки капучино, както и място за шопинг, особено, ако искате да си взетеме копринен шал точно оттук.
Спрях се на едно от всички малки, красиви магазинчета. Имаше миниатюрни фигури на красиви морски принадлежности.
Влюбих се в тази изящна яхта с неверояно красиви детайли.
Скоро пистигаше ферибота ми наобратно. Заредих се толкова много тук. Беладжио, Комо, Брунате и красивите градчета наоколо завинаги ще останат в мен и бих искала да се завърна отново там с любимите ми хора, за да преоткрия отново и отново красотата на това вълшебно кътче земя и вода.
Завършвам разказа си с това изречение и ви пожелавам светлина и пътешествия!
„Не ви е нужен терапевт, трябва само да отскочите до Италия!“
