Комо, Брунате и Беладжио – по следите на Пенчо Славейков и Джеймс Бонд

Лаго ди Комо – сателитна снимка

Само на петдесетина километра от Милано, почти до границата с Швейцария, се намира един стилен италиански син „панталон“, създаден от природата – формата на езерото Комо е точно такава. Всъщност истинското име на езерото е Ларио, но то се използва много рядко. Обикновено го наричат Lago di Como („езерото на град Комо“). Самият град Комо се намира на „глезена“ на западния „крак“, а Беладжио – на „чатала“… Е, удаде ми се възможност да се разходя сама и да прокарам поглед по „крачола“ на Лаго ди Комо, съзерцавайки го от сутрин до вечер, с ароматно еспресо и вълшебни канелони, уединение и красиви гледки; да се полюбувам на вилите на известни личности и да науча романтични истории… Определено си заслужава да инвестирате един ден и да се разходите до едно от най-красивите езера в Ломбардия, Италия, а бих казала – и в света.

От Милано до град Комо

Има няколко начина да стигнете от Милано до гр. Комо:

  • RE10/S10 и международните влакове от централна гара Милано (скъп!);
  • S11 от Milano Porta Garibaldi;
  • S17 от Milano Cadorna.

Лично аз избрах варианта от гара Кадорна, който бе изключително удобен, изгоден и пристига по-близо до фуникуляра, за който ще стане въпрос малко по-надолу. От гара Кадорна до Como Nord Lago са ви нужни точно 36 минути.

Град Комо

Във влака се запознах с група американци, с които се заговорихме за очакванията ни за града, езерото, малките градчета покрай езерото и природата. Слизайки от влака и аз, и американците спряхме, вцепенени от красотата на града.

Градът наброява 85 хил. души и е създаден още по времето на Римската империя. Всъщност именно Комо е родината на вилите – още през 80-100 г. богати и могъщи хора построили вилите си на брега на езерото Комо. Великият римски поет Вергил и политикът Плиний Младий са едни от първите известните „виладжии“ на Комо.

Един от най-известните английски поети, Пърси Биш Шели, пише на своя приятел, писателят Томас Лав Пийкок следното:

Красотата на това езеро надхвърля всичко, което някога съм виждал… То е дълго, тясно и има вид на мощна река, която се прокрадва сред планините и горите.

Тук за кратко или по-дълго са живели и Леонардо да Винчи, Стендал, Гарибалди, американските президенти Кенеди и Рузвелт, Пьотр Чайковски, Гьоте, лорд Байрон, Хенрих Хайне, Джузепе Верди, Джоакино Росини, Ърнест Хемингуей, Марк Твен и много други, сред които и нашият поет Пенчо Славейков.

Със сигурност бих могла да прекарам целия ден само тук, сред сгушените между хълмовете красиви сгради; сред поклащащите се ритмично яхти; сред подобните на бриз ветрове, които си имат собствени имена – Брева и Тивано. Бих искала да видя първия музей в света, посветен на кончета-играчки (над 535!). И да се кача на Sacro Monte di Ossuccio, един от деветте свещени върха… Да разбера повече за това как именно тук се произвежда над 80% от коприната в Европа. Но най-вече исках да видя с очите си това, заради което дойдох до този край – бюстът на Пенчо Славейков и къщата, в която е починал.

За целта трябваше да се кача нагоре по хълма до малкото градче Брунате. За щастие, още от 1894 г. съществува въжен трамвай (фуникуляр), така че директно се запътих към долната му станция,  След няколко минути вече бях на входа му, намиращ се на Piazza Alcide de Gasperi 4, вдясно от крайбрежната улица с лодките. Цената за двупосочен билет е 5.50€. За по-голямо удобство, ето разписанието на влакчетата, които са две и тръгват и от двете посоки в посочените часове:

Aко решите и вие да се качите до Брунате, вземете фуникуляра във възможно най-ранен час, тъй като след 12 ч., когато аз вече слизах надолу опашките бяха огромни.

Брунате

Качването нагоре към хълма бе изключително вълнуващо – излизайки от тунела, за секунди вече гледах към езерото и града от високо…

Опитвах се да не изпусна нищо, което се появяваше през очите ми…

И така, качила се вече горе, останах да се полюбувам на гледката още малко и се запътих нагоре към бюста на Пенчо Славейков.

Ето го! Бюстът му, дело на скулптора проф. Валентин Старчев, издигнат през 2007 г. върху полиран гранитен пиедестал, пресъздава поета в момент на размисъл: сам, на хиляди километри от България и сякаш малко тъжен – загледан към синьото езеро. Бюстът се намира в парка на библиотеката в градчето, точно над къщата за гости Беллависта (www.bellavistabrunate.com), където прекарва последните дни от живота си. Всъщност, историята е изключително интересна.

Романтичната история на Пенчо Славейков и Мара Белчева

Пенчо Славейков е бил изключително палаво дете (неслучайно баща му му посвещава стихотворението „Пенчо, бре, чети“). Роден е през 1866 г. в Трявна и е най-малкото от осемте деца на Петко Славейков и Ирина Райкова. Когато става на 18 години (вече в Пловдив), след продължителна игра в януарската зима, той заспива върху заледената Марица, простудява се, заболява тежко и за цял живот остава с недъзи: трудно пише и говори, започва да използва и бастун…

Въпреки несгодите, поетът открива любовта на живота си в лицето на Мара Белчева през 1903 г. Бивша придворна дама на  княгиня Клементина, 22-годишната овдовялата съпруга на разстреляния Христо Белчев е интересна обществена личност с красива външност и благ характер. С времето от чест неин гост, Пенчо постепенно се превръща в любим и дори нещо повече: сродна душа и най-близък човек, с когото заедно творят в кръга „Мисъл“.

В периода 1909-1911 г. Славейков е директор на Народната библиотека и Народния театър. В театъра се изявява и като режисьор, с чудесни представления в Цариград, Неапол, Рим, Атина, Битоля, Москва… Дългите пътувания превръщат връзката му с Мара в платоническа – те почти не се виждат, но разменят много писма.

„Онази, която обичам, обикнал съм не само, защото е хубава, но и защото е хубава душата ѝ.“,

пише Славейков в едно от тях.

През лятото на 1911 г. Стефан Бобчев, тъкмо избран за министър, уволнява Славейков и назначава братовчед си. Нещо повече – буквално се подиграва с недъга му, премествайки го като уредник в училищен музей. Едва ходещ, великият поет е принуден ежедневно по няколко пъти да изкачва всички стъпала до кабинет на четвъртия етаж, подиграван, унизяван и обиждан от колеги. Това е тежък удар, който засяга най-вече неговото честолюбие.  Поетът отказва поста и в края на август заминава за Цюрих, където го очаква неговата любима – Мара Белчева.

Състоянието на Славейков обаче се влошава. Търсейки лек, двамата се местят от град на град – Люцерн, Хофлу, Горат, Гьошенен, Андермат, Лугано, Рим…  Мара Белчева продава прекрасната си къща в центъра на София (на днешната ул. „Христо Белчев“), за да могат да покрият разноските си. Спокойният и охолен живот остава зад гърба ѝ, но пред нея е надеждата, че може да спаси живота на своя любим.

През пролетта на 1912 г. се местят в гр. Брунате, на езерото Комо, именно във вила Беллависта. Самият Славейков пише за Брунате:

„Природата е много щедра към това кътче в красива Италия. Разположено на слънчево място, защитено от високи върхове и заобиколено от тучни гори, Брунате, въпреки височината си (712 метра), има приятен климат през всеки сезон на годината. Тук ще намерите големи хотели и вили от всякакъв вид: малки, добре подредени апартаменти, с две „сърца“ до прозорците, както се виждат в алпийските хижи, но и богати замъци с разкошни паркове, заобиколени от масивни стени. И тишина …“

Откъс от „По следите на Пенчо Славейков в Италия“, автор: Алекси Бекяров, изд. Христо Г. Данов, 1946 г.

На 28 май 1912 г. Славейков умира в обятията на своята любима. Часове преди смъртта му, Мара вика местния художник Алдо Маца, който да ги нарисува в последния им час заедно.

Последната дума, която Пенчо успява да каже тихо на ухото ѝ, е „светлина“… Отивайки си от този свят, с Пенчо Славейков си отива и възможността България да има Нобелов лауреат. Предложението на шведския проф. Ал. Йенсен, преводач на “Кървава песен” и на други негови творби, да бъде удостоен с Нобелова награда за литература, не се разглежда, защото наградата се присъжда само на живи творци.

Мара и собственикът на вилата Лучини погребват Славейков в гробището на Брунате. Минават няколко дни и съболезнователни телеграми от официални лица буквално затрупват пощенската кутия на Лучини. Едва тогава той разбира колко голяма личност е покойникът.

Мара Белчева остава още половин година в Брунате. Завръща се в България и през Междусъюзническата война е милосърдна сестра, преподава, превежда, живее без собствен дом, но винаги е елегантна и никога не се оплаква. След като пренасят тялото на Славейков в София, тя ходи на гроба му до смъртта си през 1937 г. Повтаря, че двамата са се обичали толкова силно, че всеки ден заедно може да се измери с цяла година любов…

Докато стоях на цветната малка масичка в градината, под стаята, в която е починал Пенчо, а Мара е прегръщала и скърбяла за своя любим, си спомних за баладата „Неразделни“ и думите на Калина:

“…за сърцата що се любят и смъртта не е раздяла.”

Изминали са повече от 100 години от тогава, повече от цял век, а аз го почувствах така силно…

Насълзените ми очи се насищаха с красива гледка към езерото, така че взех историческата си розова чанта и се спуснах надолу, шляейки се по уличките на Брунате…

И след като се наситих (доколкото въобще това е възможно), се качих обратно на фуникуляра, взех си фунийка умопомрачително вкусно желато и се отправих към ферибота за Беладжио…

Езерото Лаго Ди Комо

Вече бе обяд, слънцето напичаше и доволна, че съм си взела билет, зачаках ферибота… И, война, хора, война! Нямаше никаква организация при качване в различните фериботи, които пристигаха. Представете си вълна от чужденци и италианци, бутащи си, крещящи на всевъзможни езици и двама непукистично настроени моряци… ъъъ… езерняци, които затварят кораба и отплават, оставяйки те на брега. Почти отчаяна и чудеща се дали изобщо ще успея да си използвам билета на последния възможен ферибот в 15 часа, в крайна сметка и аз грациозно се метнах на заветния кораб и отплавах…

Комо е третото по големина в Италия и смея да кажа – най-красивото, на което съм била. Заобиколено от планини с разкошни вили, зеленина, лодки, чист въздух и прохлада…

Като казвам „вили“, ето и малка част от съвременните известни личности, които неслучайно са избрали това място с релакс и отмора, закупувайки имоти по крайбрежието: Мадона, Джордж Клуни, Джани Версаче, Джулия Робъртс, Антонио Бандерас, Дейвид Бекъм, Роналдиньо, Силвестър Сталоун, Катрин Зита Джоунс, Джулиан Ленън, Ричард Брансън, Матю Белами, Джон Кери и др.

Тук е заснет известният клип на John Legend – All of Me. Точно тук, във Вила Пизо, е била и сватбата на талантливия певец и съпругата му – моделът Кристи Тейгън…

Известни филми като „Месец край езерото“ (1995), „Любов и други катастрофи“ (1996), „Междузвездни войни: Епизод II – Клонираните атакуват“ (2002), „Бандата на Оушън 2“ (2004), „Казино Роял“ (2006),  „Другият мъж“ (2008) и много други са заснети край бреговете на Комо.

Тук са снимани и серии от „любимата ми“ поредица „Дързост и красота“ (епизоди 2659 до 2664, ако е важно за вас), както и няколко серии от „The Amazing Race“ и „Top Gear“…

Комо е едно от най-дълбоките езера – достига до дълбочина от 425 метра и има само един остров (Isola Comacina), намиращ се малко преди Villa Balbianello – „къщурката“ на Бонд, Джеймс Бонд… поне докато Анакин Скайуокър не е с любимата си Падме наоколо.

По над 100-километровата брегова линия можете да станете свидетели на какво ли не! От Комо до Беладжио фериботът акостира на поне още десет места, но най-яркият момент беше сватбено тържество в изящно имение, близо до езерото. Чуваше се нежната музика на струнен квартет и беше разкошно!

Най-накрая достигнах и до „чатала“:

Беладжио

Слизайки от ферибота, първото ми впечатление бе колко много прилича на остров Тасос в Гърция. Имах малко време да го разгледам, заради изпуснатите фериботи с по-ранен час и исках да използвам тези кратки мигове на макс. Нямаше как да стигна до разкошните имения или да се разходя сред природата. Но и малкото, което видях, бе красиво.

Усетих морския бриз и се слях с хилядите туристи. Цялата крайбрежна улица ме примамваше със заведения кое от кое по-хубаво. Взех си кафе за из път и се втурнах да разглеждам.

Стълби, стълби и пак стълби…. Надолу и нагоре, стълбите водеха във всички посоки и което и стълбище да хванеш, няма да сбъркаш.

Изключително уютно местенце за разходка с любимия човек, четене на книга, отпивайки капучино, както и място за шопинг, особено, ако искате да си взетеме копринен шал точно оттук.

Спрях се на едно от всички малки, красиви магазинчета. Имаше миниатюрни фигури на красиви морски принадлежности.

Влюбих се в тази изящна яхта с неверояно красиви детайли.

Скоро пистигаше ферибота ми наобратно. Заредих се толкова много тук. Беладжио, Комо, Брунате и красивите градчета наоколо завинаги ще останат в мен и бих искала да се завърна отново там с любимите ми хора, за да преоткрия отново и отново красотата на това вълшебно кътче земя и вода.
Завършвам разказа си с това изречение и ви пожелавам светлина и пътешествия!

„Не ви е нужен терапевт, трябва само да отскочите до Италия!“

Уикенд във Венеция – кратък туристически пътеводител

Венеция! Един от най-романтичните градове в света, с 1500-годишна история и неповторима атмосфера; с красиви гондоли, минаващи под каменни мостове и малки, нелогични улички, в които дори и венецианските пощальони се губят…

През април тази година (един от най-подходящите моменти да се посети Венеция, между другото) и аз имах възможност да разгледам този невероятен град и накратко ще споделя ценна информация, която е добре всеки от вас да знае, преди да тръгне натам…

Транспорт

Най-вероятно ще пристигнете във Венеция чрез един от следните превози:

  • самолет – около Венеция има две летища: Марко Поло (VCE, 13 km) и Тревизо (TSF, 40 km). И двете летища имат много удобни превози за трансфер до самата Венеция – директно или през града Местре, който се намира на континенталната част. Превозите от и до двете летища се обслужват от ATVO, като цената от Марко Поло е 8 EUR (15 EUR двупосочно), а от Тревизо – 12 EUR (22 EUR двупосочно). Съществуват варианти (включително и по вода) и с компанията ACTV, но смятам, че ATVO е по-цивилизованият. От София има редовни полети на RyanAir (директен до Тревизо), Alitalia/Bulgaria Air (прекачване в Рим), Lufthansa (прекачване в Мюнхен), KLM (прекачване в Амстердам) и Turkish Airlines (прекачване в Истанбул). Не е за подценяване и възможността да кацнете или излетите от Милано или Болоня и да разгледате частично или цялостно маршрута Милано – Верона – Венеция – Болоня.
  • влак – с влак може да достигнете до централната гара (Venezia Santa Lucia), както и до Местре (Venezia-Mestre), като до последната пристигат значително повече влакове;
  • автобус или трамвай – има редовен градски транспорт буквално на всеки 5-10 минути между 6 сутринта и полунощ, като повече информация може да намерите на сайта на ACTV;

  • автомобил – с автомобил можете да стигнете до самата Венеция (има огромни паркинги на Piazzale Roma и Tronchetto), но не ви го препоръчвам: ще се наложи да платите между 21 и 30 EUR на ден. Много по-изгодно е да спрете безплатно в Местре, след което да се качите на градски транспорт до самата Венеция;
  • кораб – круизни кораби достигат до порт Венеция, както и до Stazione Marittima, но отделно има и воден градски транспорт, наречен вапорето, с който може да посетите близките острови, летището, както и цяла Венеция. Обслужват се отново от ACTV (виж линии и разписания) и ще разкажа за тях малко по-подробно надолу.

Карта „Venezia Unica“

Всяка година 18 000 000 туристи посещават Венеция, което прави средно 50 000 на ден, като най-много (около 3 000 000) идват на карнавала през февруари. При всички положения, няма да искате да чакате на огромните опашки за музеи и e добре да се възползвате от най-ниските цени за транспорт. Всичко това ви се дава от картата „Venezia Unica“, официален продукт на Община Венеция, с възможност за поръчка онлайн. Вариантите с какво „да напълните“ картата са много, но за уикенд искам да ви обърна внимание за следното:

  • Rolling Venice – за хора между 6 и 29 години, с доста добра отстъпка за транспорт и музеи;
  • Вход за музеите на площад Сан Марко (20 EUR за възрастни, 13 EUR за младежи до 26 г.) – достъп до Двореца на дожите и още 3 музея на площада;
  • ACTV карта за транспорт за 72 часа (40 EUR за възрастни, 22 EUR за младежи с Rolling Venice). За 24 и 48 часа картата за възрастни е съответно 20 EUR и 30 EUR, което макар да изглежда скъпо на пръв поглед, в сравнение със 7,50 EUR за единично пътуване с вапорето си е доста добра инвестиция. А важи и за автобусен и трамваен транспорт до и на територията на Местре, както и за вапорето до островите. Картата трябва да се валидира при всяко качване в даденото превозно средство.

Тънкият момент откъде да си вземете картата: при поръчка получавате ваучер със специален PNR код, който можете да използвате на всеки от обектите, упоменати тук: http://tripplanner.veneziaunica.it/en.

Но дори и да не сте си резервирали картата онлайн, можете да си вземете всичко от нея в туристическия център на Piazzale Roma. В никакъв случай не оставяйте билетите за музеите на площад „Сан Марко“ за покупка от самия „Сан Марко“ – това ще ви спести около час-два чакане на опашка.

Настаняване

Можете да се настаните в самата Венеция, на някой от островите, както и в континенталната част (Местре). Транспортът от Местре е доста удобен, с гореспоменатата карта може да се ползва неограничено, пътуването до Венеция е 15-20 мин., а хотелите са на значително по-ниски цени. За самите хотели както обикновено препоръчвам Booking.com и Airbnb.

Венеция е така устроена, че най-вероятно

Piazzale Roma (Площад Рома)

ще е вашата първа и последна спирка. Около и на големия площад спират всички автобуси и трамваи от Местре, Venice People Mover (нещо като фуникуляр от паркинга на о. Трончето), в близост е ж.п. гарата Santa Lucia, огромният паркинг за автомобили, има туристически офис (последно напомняне да си вземете билети за музеите на площад Сан Марко от тук) и място за съхранение на багаж. Тук е мястото да си вземете и първото вапорето (или ако предпочетете – water taxi). Спирките на вапорето са покрити понтони в бяло и жълто, които толкова се различават от останалата архитектура, че няма как да ги пропуснете:

До площад Сан Марко ходят линии 1, 2 и N, като ако искате да сте сигурни, че ще минете по Canale Grande, хванете си линия 1.

Canale Grande (Големият канал)

След като се качите във вапоретото, следват около 4 километра през най-красивата част от Венеция, като по време на пътуването си ще видите около 170 сгради. Повечето от тях са построени между 1200 и 1700 г.

Може би тук е мястото за малко венецианска история. Както казват самите венецианци, началото на Венеция е като годежен пръстен, изпуснат от нестабилна ръка в Канале Гранде. Никой не знае къде и как точно се заражда „плаващият град’. Първите свидетелства са от около V в., когато изплашени хора, бягащи от земите на днешните Падуа и Тревизо, изложени на атаките на германските племена, намират убежище в мочурищата на адуктор магнуса на италианския ботуш. Накратко – Венеция е на над 1500 години!

Временните им жилища предлагали сигурно убежище, така че част от хората се установили на островите постоянно. Счита се, че Големият канал в древността е бил река, около която с годините постепенно са се появили днешните сгради.

Първите венецианци започнали да изграждат сградите върху солидна основа, като забивали дървени стъбла в пясъчната земя и строели дървени платформи над мочурищата. Дървото е доста нетрайно и използването му като носеща конструкция може да изглежда странно на пръв поглед, но дълголетната Венеция е изградена именно върху дървени трупи – потопени под вода, те не са изложени на кислорода, необходим на микроорганизмите, отговорни за разпадането на дървесината. От друга страна, солта и пясъкът във водата с вековете превръщат дървото във вкаменелост и го правят изключително здраво и трайно. А за да си представите за какво количество дървета става въпрос: само църквата Santa Maria della Salute е изградена върху 1 106 667 бр. 4-метрови дървета, донесени по вода от горите на днешните Словения, Хърватия и Черна Гора! По груби изчисления, от толкова дървесина може да се произведе 55 пъти хартията, нужна за отпечатване на всички книги във фонда на Националната библиотека „Св. Св. Кирил и Методий“.

С вековете малкото селище Венеция се превръща в град-държава и столица на империя, която се е простирала из Адриатика и Източното Средиземноморие – от Хърватска до Гърция. Войските ѝ са достигали дори до Константинопол, преди Венеция да навлезе в залеза си и да бъде завладяна от Наполеон през 1797 г.

Тук за първи път в света жена завършва университет – Елена Лукреция Корнаро Пископия, 25 юни 1678 г. Във Венеция се ражда и първото казино в света (1638 г.), което лесно можете да забележите край Големия канал.

Днешна Венеция се състои от 118 острова, разделени от 177 канала и свързани с 416 моста, но над Canale Grande минават само четири, като най-известният от тях е

Ponte di Rialto (Мостът Риалто)

Риалто е бил единственият мост над Canale Grande от 1181 г., като през 1255 г. понтонът мост е заменен от дървен мост, а той – от съвременния каменен през 1591 г. Мостът образува внушителна за времето си арка с височина от 7,5 метра. Подобно на Покрития мост в Ловеч, върху Риалто ще видите десетки малки магазинчета за сувенири. Тук е може би най-популярното място да наемете

Гондола

Със сигурност щом чуете „Венеция“, веднага си правите асоциация с гондола и обратно. Ако сте сред щастливците, които посещават Венеция през първата неделя на септември, ще можете да присъствате на Парада на гондолите, който не отстъпва по пищност на маскения карнавал през февруари.

Типичните 10-метрови лодки с равно дъно са специално адаптирани за условията на Венецианската лагуна. Лявата страна на гондолата е около 25 см по-дълга от дясната, с което се компенсира „изкривяването“ от гондолиера и греблото му. Движението се извършва от лявата страна на канала – както е с автомобилите в Англия, Индия и Япония, например.

Числото 400 е тясно свързано с гондолите – има точно 400 такива във Венеция, като са били нужни над 400 часа, за да се направи всяка една гондола. Всеки от гондолиерите също минава 400-часово обучение, за да се научи да управлява 400-килограмовата лодка – иска се не просто раирана блуза, сламена шапка и черни панталони, а и доста умения, за които се държи изпит… Всъщност, гондолиерите са с един по-малко. Защото единствената лицензирана гондолиерка се казва Джорджа Босколо.

Всяка гондола се състои от 280 детайла, направени от 10 различни вида дърво: дъб, бук, бряст, липа, лиственица, ела, череша, круша, орех и махагон. Ако искате да научите повече за това как се правят гондолите, посетете Squero di San Trovaso.

А ако просто искате да се повозите на гондола, имайте предвид, че удоволствието е наистина скъпо. За 40-минутна разходка си пригответе около 80 EUR, а ако е по залез слънце – направо стотачка. В пика на туристическия сезон цените могат да нараснат дори повече, да не говорим, ако поискате и серенада.

Вариантите да намалите цената са няколко – хванете гондола от малките канали във вътрешността на Венеция. Или се комбинирайте няколко души. Или просто се пазарете до дупка, накрая си тръгнете и чакайте да ви настигнат (но дори и тогава надали цената ще падне с повече от 20-30 EUR). За последното обаче внимавайте – много туристически гидове съветват да не го правите, защото със смъкването на цената се смъква и удоволствието: гондолиерите значително съкращават маршрута заедно с цената и има шанс да пропуснете голяма част от изживяването.

Ако все пак искате да се качите на гондола, но нямате пари, може да си наемете traghetto (пенсионирана гондола, която се ползва, за да пресечете Canale Grande). Пътуването наистина е доста по-кратко, но стига за едно-две селфита, а струва колкото кофичка сладолед.

Без значение дали ще пътувате с гондола, пеш или с вапорето, в крайна сметка ще достигнете

Palazzo Ducale (Дворецът на дожите)

Palazzo Ducale или Дворецът на дожите е красива готическа сграда, която няма как да пропуснете, тъй като се намира точно там, където Canale Grande достига най-южната част на площад Сан Марко.

Дож е титла, която идва от лат. dux, т.е. водач и повече от 10 века е била носена от най-влиятелните хора във Венеция. С други думи, дожът е бил държавен глава с неограничена власт на тогавашния град-държава Венеция. И е тънел в неограничен разкош!

Дворецът е построен още през IX в., но оттогава досега много пъти е бил реконструиран и разширяван. Съвременният си вид има от 1340 г., а довършителните работи по него са продължили до 1420 г.

Фасадите на сградата включват долна част, състояща се от колонада на приземния етаж под открити лоджии (това са отворени пространства, подобни на тераса, но от вътрешната страна на сградата). За разлика от повечето средновековни дворци, лоджиите са на приземния етаж, а стените са вдигнати над тях.

Дворецът на дожите е превърнат в музей, който може да посетите всеки ден между 8:30 и 18 ч. И ако го направите, гарантирам, ще ви заболи врата от взиране в прекрасните позлатени тавани.

Посещението започва от Златното стълбище, завършено през 1559 г.  и продължава през редица помещения, служили на най-върховната власт във Венеция векове наред.

Ще ви висне долната челюст от невероятните зали, изпъстрени с картини на Джентиле да Фабриано, Алвизе Виварини, Пизело, Виторе Карпачо, Джовани Белини, Порденони, Тициан, Франческо Петрарка, Висарион Никейски, Джакомо Палма младши, Андреа Паладио, Доменико Робусти и др. Накратко – един малък Лувър.

Неслучайно дворецът е посещаван от над милион души годишно -картините са внедрени в прекрасни орнаменти от дърво, мрамор и злато. Стая след стая, ще видите Камарата на Великия съвет – една от най-големите зали в Европа с размер 53х25 метра, украсена с картини на Паоло Веронезе, Тинторето и Палма Ил Джовани след пожара през 1577 г.

В тази зала е и „Парадисо“ – най-дългата картина, рисувана на платно в света, извисяваща се над трона на Дожа. За картината е имало конкурс (всички „номинации“ също са показани в съседната зала), спечелен от Джако Тонторето и изпълнен за по-малко от 5 години – от 1588 до 1592 г.

От прелестта на двореца ще преминете по

Ponte dei Sospir (Моста на въздишките)

Много хора свързват Моста на въздишките с нещо романтично. Истината е, че той представлява топла връзка между Двореца на дожите и по-късно изграден затвор, в който е лежал (и избягал!) самият Казанова.

А причината да се нарича така е, че затворниците, минавайки по моста, с тежка въздишка за последен път поглеждали към красивата Венеция и морето, преди да бъдат изпратени в килията.

Basilica di San Marco (Базиликата Сан Марко)

Базиликата Сан Марко е разположена в центъра на площад Сан Марко и е най-известната църква в града, често сочена за пример на византийска архитектура. Църквата първоначално е частен параклис за дожите, като строежът ѝ е завършен през 1617 г. Известна е като Chiesa d’Oro (Златна църква), заради красивите си златни мозайки. Но тя очарова и с олтара, съдържащ саркофаг с мощите на св. Марко Евангелист, украсен със стотици изумруди, сапфири, рубини, перли и аметисти. Прочутите венециански коне, местени от императорската ложа в Константинопол чак до Париж се съхраняват в музея към църквата, а конете над главния вход на базиликата са бронзови копия. Можете да влезете безплатно в църквата, но музеят има входна такса от 4 EUR.

Камбанарията

Камбанарията на площад Сан Марко се издига на 98,6 метра, което я прави най-високото съоръжение във Венеция. Построена е през 1514 г. върху основа 12х12 метра, като освен за камбанария, тя е била използвана за наблюдателница и за морски фар. Направих 10-тина снимки на кулата с новия си апарат и започнах да се ядосвам: „Този обектив изкривява изображението и кулата изглежда наклонена на всички снимки“. После погледнах към кулата и видях, че проблемът не е във фотоапарата – камбанарията е наистина наклонена! Всъщност част от нея се срива през 1902 г. и е реконструирана през 1912 г.


Като цяло всички камбанарии във Венеция са наклонени. Santo Stefano е наклонена колкото Пиза, лесно видими са и наклоните на камбанариите San Martino (на о. Бурано) и Базиликата San Pietro di Castello. Именно наклонът е причината в основата на камбанарията на площад Сан Марко да се изгражда титаниев обков, който да я задържи права. Той не пречи да я посетите, да я разгледате отвътре и дори да се качите на върха ѝ, ако имате желание, време и 5 EUR. Ако се качите, освен невероятната гледка към Венеция, ще видите и пет камбани, всяка с различна функция – за екзекуции, заседания на Сената, за повикване на консулите, както и за простички неща като обозначаване на началото и края на работния ден или кога точно е време за обяд. Самият Галилео Галилей също се е качвал на кулата през 1609 г., за да демонстрира току-що изобретения телескоп на тогавашния дож Антонио Приули.

Correr Museum (Музеят Корер)

Корер е огромен музей, който обикаля площад Сан Марко. Билетът за Двореца на дожите ви дава достъп и до Корер.

На първия етаж можете да научите много за историята на Венеция и Венецианската република от XIII до XVI в., да се насладите на една от най-големите нумизматични колекции, както и на маслени картини, графики, монети, оръжия, макети и скулптури. Вторият етаж е картинна галерия с венециански творби от раждането на Венеция чак до XVI в.

А след като се насладите на разкоша на площад Сан Марко, със сигурност ще искате да си изгубите из

Малките улички на Венеция

Ако сте чели пътеписите ни за Рим или Южна Италия, вече знаете, че си падаме по китни италиански улички с висящо пране и ароматни цветя, ресторантчета с внимателно подредени столове и масички, запокитени площадчета с най-вкусния сладолед на света… Е, Венеция предлага всичко това, но каналите правят нещата още по-различни! Гаражите например изглеждат така:

За да усетите истинския дух на града, непременно се „загубете“ сред каналите и тесните пътечки между сградите, които местните наричат callètte (най-тясната е широка само 53 см).

Ще намерите редица скрити магазинчета за сувенири, бакалийки, винарни и магазинчета, предлагащи какво ли не… Наистина какво ли не:

И след като ви хване тази приятна клаустрофобия, все пак вероятно ще поискате да видите Венеция от по-далеч. Една кратка разходка до

Lido di Jesolo (Лидо ди Йезоло)

ще ви се отрази чудесно. Мястото е известно с хотелите си и дългата си плажна ивица. През април не е подходящо за къпане (климатът е подобен на нашето Черноморие), но със сигурност действа успокояващо и разтоварващо, особено на чаша аперол шприц, за който ще разкажа малко по-нататък…

Нощна Венеция

Очаквах Венеция да е по-празна през нощта, но тя направо опустя. Тук-там някоя двойка влюбени минават по моста, тук-там някой гондолиер се прибира към къщи, тук-там някое късно вапорето разнася последните туристи към гарите и хотелите им…

Хората се покриват по ресторанти, барове и кафенета (казах ли, че Florian на пл. Сан Марко е най-старото кафене в света?), културни мероприятия (вижте програмата на Teatro La Fenice и Palazzo Barbarigo-Minotto) или в историческото казино… Единствено около Риалто остава сравнително оживено, но нищо общо с дневното гъмжило от туристи.

Може би причината за това бе и априлският студен вятър – не знам. Но знам, че това ми даде възможност спокойно да направя няколко интересни вечерни снимки на Венеция, като за финал.

А сега – малко технически детайли:

Шопинг

Както вече писах, по малките улички на Венеция ще откриете магазинчета със всякакви сувенири – венецианско стъкло, венециански маски, шоколатиери, магнити, значки и какво ли още не…

За по-сериозен шопинг, препоръчвам да отидете до Местре. Молът Porte di Мestre е лесно достижим от Венеция с автобус 24H и всеки влак до Venezia Mestre Ospedale, а от Местре – с автобус 31H.

Храна и напитки

Ресторантите, храната и напитките във Венеция са скъпи, но не много повече от навсякъде в Западна Европа. Ако сте наистина гладни, препоръчвам вечеря в ресторант-бюфет Mishi Mishi в гореспоменатия мол Porte di Mestre, където срещу първоначална такса от 16 EUR можете да ядете колкото побира стомахът ви (напитките се заплащат отделно), а и да се позаредите с провизии от хранителните магазини наоколо. Препоръчвам да заложите на морските дарове, които са с много високо качество, а цените им в някои ресторанти може дори да са по-ниски от тези в нашите…

Ако пък предпочитате нещо наистина типично венецианско, непременно опитайте:

  • Вече споменатия Aperol Spritz – аперитивче с аперол, просеко и газирана вода за следобедните часове, популярно из цяла Италия, но тръгнало именно от бреговете на Венецианската лагуна;
  • Zaeti – традиционни венециански бисквити от царевично брашно и стафиди, с мекотата на бишкоти;
  • Cicchetti – най-близкият превод, който ми идва за чикетите, е „мезелъци“ – малки хапки, под формата на ордьовър, с всичко прясно за деня, които се сервират в традиционните венециански барове, известни като bàcari. Често включват мини-сандвичи, хапки с маслини и зеленчуци, варени яйца и морски дарове, поставени върху парченце хляб или в мини-чинийки;
  • Połenta e schie – качамак с венециански скариди, комбинацията розово-жълто изглежда изключително вкусно;
  • Tramezzini – триъгълни сандвичи от бял хляб без коричка с пълнеж, който може да е всякаква комбинация от пюрета, сосове, колбаси, пастет, яйца, месо, риба и зеленчуци;
  • Bigoli in salsa – дълга паста, за която може да се каже, че е нещо средно между дебели спагети и италиански макарони, която венецианците сервират с малки лукчета, аншоа и ароматен сос;
  • Rixi e bixi – простичък ориз с грах, но любима храна на дожите;
  • Fegato alla veneziana – крехък телешки дроб, задушен с малки лукчета, една от любимите рецепти на известния Франческо Леонарди.
  • Вино – не забравяйте, че всичко по-горе е гарнитура към основното блюдо – виното. А ако искате да „затапите“, може да пробвате и чаша лимоново згропино в края на вечерята. Наздраве!

Бюджет

  • Полети София-Венеция-София – 50 EUR с RyanAir, ако резервирате навреме;
  • Трансфер от и до летището – 22 EUR;
  • Карта „Венеция Уника“ – 40 EUR;
  • 3 нощувки в 4-звезден хотел в „Местре“ с включена закуска – 306 EUR;
  • Входна такса за музеите на пл. Сан Марко – 20 EUR;
  • Входна такса за музея на църквата или камбанарията – 9 EUR;
  • Две вечери в ресторант – 56 EUR;
  • Вечеря All You Can Eat – 20 EUR;
  • Хапване на крак и сладоледи през трите дни – 40 EUR;
  • Коктейл на Лидо – 8 EUR;
  • Шопинг, сувенири и подаръци – 150 EUR;
  • Гондола (ако решите) – 80 EUR;
  • Градска такса – 9 EUR;

Общ бюджет: 810 EUR / сам човек

Предполагам, че ако сте двойка, ще ви излезе само 200-250 EUR отгоре, т.е. разходите би трябвало да станат около 1060 EUR (530 EUR/човек), но, разбира се, ако решите да харчите стабилно, с тези пари не можете да си купите и чифт обувки… 🙂

Този пътепис се получи дългичък, а? Но колкото и да е дълъг, пак няма как да напиша (пък и да видя) цялата история, трупана във Венеция с векове. Не можах да видя островите Мурано (известен с венецианското стъкло) и Бурано (известен с венецианската дантела), не видях Венецианския Арсенал, не влязох в Santa Maria della Salute, построена като сделка с Бог, за да прогони чумата от Венецианската лагуна… но нищо, ще дойда пак и ще доведа цялото семейство някой ден!

А сега ви казвам „чао“. Всъщност думата „ciao“ идва от Венеция, от “s-ciavo vostro”, което приблизително означава „на Вашите заповеди“ или „на Ваше разположение“… Италианците я използват както за „здравей“, така и за „довиждане“. Е, благодаря за отделеното време и до нови срещи във Венеция…

Никога не съм те виждал
тъй красива – спяща край брега
като непозната приказка,
сред стари къщи и вода…
Исках хиляди неща да кажа,
ала онемях – и парче живот оставих,
малко младост, малко смях.
Остана Моста на въздишките
над далечния канал,
но по теб въздишам още
и да тръгна ми е жал.
Чао, Венеция, чао-чао-чао…

 

България в сравнение с другите държави (по площ)

Всички сме виждали картата на света. Но тя е лъжлива – просто няма как да представиш точно върху плоскост нещо, което реално е парче от сфера… Тази илюстрация го показва ясно:

Наложена спрямо Русия, България е доста миниатюрна, но ако беше остров в Северния ледовит океан, щеше да изглежда доста по-голяма. Сайтът http://thetruesize.com/ дава ясна представа какво ще се случи, ако наложим границите на една държава на друга. Ако България например беше част от Гренландия, тя щеше да изглежда така:

Но да започнем с по-познатата ни Европа. Спрямо Италия обхващаме само „обшивката“ на ботуша:

По дължина България е доста близка до Германия, но по-малко от 1/3 от нейната площ:

Покриваме и дължината на Англия, но сме по-малко от половината на площта на Обединеното кралство:

Спрямо Испания изглежда така – разстоянието от Мадрид до Барселона е приблизително същото като това между Петрич и н. Калиакра:

А ако наложим центъра на София върху центъра на Париж, нещата спрямо Франция изглеждат така:

Продълговатата Швеция e малко „по-тясна“ от България, но в пъти „по-дълга“:

Но България изобщо не е малка държава – тя е доста по-голяма от Австрия:

Швейцария се побира изцяло на територията ни:

Двойно по-големи сме от Дания:

По-големи сме и от Чехия:

Холандия е малка страна на фона на България:

Същото важи и за Белгия:

Латвия заема около 60% от площта на България:

А Литва от край до край се побира между София и Русе:

Португалия е с 15% по-малка от България по площ:

Но да излезем от Европа и да я сравним с държавите на другите континенти… Например държавата-континент Австралия:

Или Нова Зеландия, от чиято площ България е 40%:

А ако беше Хавайски остров? Щеше да е 6-7 пъти по-голяма от всички останали, взети заедно:

Нека я сравним и с големите азиатски държави… Китай е над 80 пъти по-голям по площ от България:

Индия – около 30 пъти по-голяма:

Ако разгледаме Япония, разстоянието от Токио до Осака е колкото от София до Бургас, само дето с техния влак се взима за 2:23 часа и закъсненията са 54 сек. годишно:

Непал е малко по-голяма по площ от България, но Хималаите са около 9 пъти площта на България:

Съседката ни Турция може да побере точно седем Българии на територията си:

Продължаваме с Обединените Арабски Емирства – от Дубай до Абу Даби и колкото от София до Пловдив:

Площта на Израел е 5 пъти по-малка от тази на България:

Сирия обаче е с 2/3 по-голяма:

Колкото до Африка, ЮАР например е 11 пъти по-голяма по площ:

Сомалия също е близо 6 пъти по-голяма по площ:

Нигерия е над 8 пъти по-голяма от България по площ:

Ето ни и на фона на 90 пъти по-големите САЩ:

Както и спрямо „едва“ 77 пъти по-голямата Бразилия (която е по-голяма от Европа по площ, ако изключим европейската част на Русия):

Е, промени ли се представата Ви за размера на България и останалите държави, поне малко?