Комо, Брунате и Беладжио – по следите на Пенчо Славейков и Джеймс Бонд

Лаго ди Комо – сателитна снимка

Само на петдесетина километра от Милано, почти до границата с Швейцария, се намира един стилен италиански син „панталон“, създаден от природата – формата на езерото Комо е точно такава. Всъщност истинското име на езерото е Ларио, но то се използва много рядко. Обикновено го наричат Lago di Como („езерото на град Комо“). Самият град Комо се намира на „глезена“ на западния „крак“, а Беладжио – на „чатала“… Е, удаде ми се възможност да се разходя сама и да прокарам поглед по „крачола“ на Лаго ди Комо, съзерцавайки го от сутрин до вечер, с ароматно еспресо и вълшебни канелони, уединение и красиви гледки; да се полюбувам на вилите на известни личности и да науча романтични истории… Определено си заслужава да инвестирате един ден и да се разходите до едно от най-красивите езера в Ломбардия, Италия, а бих казала – и в света.

От Милано до град Комо

Има няколко начина да стигнете от Милано до гр. Комо:

  • RE10/S10 и международните влакове от централна гара Милано (скъп!);
  • S11 от Milano Porta Garibaldi;
  • S17 от Milano Cadorna.

Лично аз избрах варианта от гара Кадорна, който бе изключително удобен, изгоден и пристига по-близо до фуникуляра, за който ще стане въпрос малко по-надолу. От гара Кадорна до Como Nord Lago са ви нужни точно 36 минути.

Град Комо

Във влака се запознах с група американци, с които се заговорихме за очакванията ни за града, езерото, малките градчета покрай езерото и природата. Слизайки от влака и аз, и американците спряхме, вцепенени от красотата на града.

Градът наброява 85 хил. души и е създаден още по времето на Римската империя. Всъщност именно Комо е родината на вилите – още през 80-100 г. богати и могъщи хора построили вилите си на брега на езерото Комо. Великият римски поет Вергил и политикът Плиний Младий са едни от първите известните „виладжии“ на Комо.

Един от най-известните английски поети, Пърси Биш Шели, пише на своя приятел, писателят Томас Лав Пийкок следното:

Красотата на това езеро надхвърля всичко, което някога съм виждал… То е дълго, тясно и има вид на мощна река, която се прокрадва сред планините и горите.

Тук за кратко или по-дълго са живели и Леонардо да Винчи, Стендал, Гарибалди, американските президенти Кенеди и Рузвелт, Пьотр Чайковски, Гьоте, лорд Байрон, Хенрих Хайне, Джузепе Верди, Джоакино Росини, Ърнест Хемингуей, Марк Твен и много други, сред които и нашият поет Пенчо Славейков.

Със сигурност бих могла да прекарам целия ден само тук, сред сгушените между хълмовете красиви сгради; сред поклащащите се ритмично яхти; сред подобните на бриз ветрове, които си имат собствени имена – Брева и Тивано. Бих искала да видя първия музей в света, посветен на кончета-играчки (над 535!). И да се кача на Sacro Monte di Ossuccio, един от деветте свещени върха… Да разбера повече за това как именно тук се произвежда над 80% от коприната в Европа. Но най-вече исках да видя с очите си това, заради което дойдох до този край – бюстът на Пенчо Славейков и къщата, в която е починал.

За целта трябваше да се кача нагоре по хълма до малкото градче Брунате. За щастие, още от 1894 г. съществува въжен трамвай (фуникуляр), така че директно се запътих към долната му станция,  След няколко минути вече бях на входа му, намиращ се на Piazza Alcide de Gasperi 4, вдясно от крайбрежната улица с лодките. Цената за двупосочен билет е 5.50€. За по-голямо удобство, ето разписанието на влакчетата, които са две и тръгват и от двете посоки в посочените часове:

Aко решите и вие да се качите до Брунате, вземете фуникуляра във възможно най-ранен час, тъй като след 12 ч., когато аз вече слизах надолу опашките бяха огромни.

Брунате

Качването нагоре към хълма бе изключително вълнуващо – излизайки от тунела, за секунди вече гледах към езерото и града от високо…

Опитвах се да не изпусна нищо, което се появяваше през очите ми…

И така, качила се вече горе, останах да се полюбувам на гледката още малко и се запътих нагоре към бюста на Пенчо Славейков.

Ето го! Бюстът му, дело на скулптора проф. Валентин Старчев, издигнат през 2007 г. върху полиран гранитен пиедестал, пресъздава поета в момент на размисъл: сам, на хиляди километри от България и сякаш малко тъжен – загледан към синьото езеро. Бюстът се намира в парка на библиотеката в градчето, точно над къщата за гости Беллависта (www.bellavistabrunate.com), където прекарва последните дни от живота си. Всъщност, историята е изключително интересна.

Романтичната история на Пенчо Славейков и Мара Белчева

Пенчо Славейков е бил изключително палаво дете (неслучайно баща му му посвещава стихотворението „Пенчо, бре, чети“). Роден е през 1866 г. в Трявна и е най-малкото от осемте деца на Петко Славейков и Ирина Райкова. Когато става на 18 години (вече в Пловдив), след продължителна игра в януарската зима, той заспива върху заледената Марица, простудява се, заболява тежко и за цял живот остава с недъзи: трудно пише и говори, започва да използва и бастун…

Въпреки несгодите, поетът открива любовта на живота си в лицето на Мара Белчева през 1903 г. Бивша придворна дама на  княгиня Клементина, 22-годишната овдовялата съпруга на разстреляния Христо Белчев е интересна обществена личност с красива външност и благ характер. С времето от чест неин гост, Пенчо постепенно се превръща в любим и дори нещо повече: сродна душа и най-близък човек, с когото заедно творят в кръга „Мисъл“.

В периода 1909-1911 г. Славейков е директор на Народната библиотека и Народния театър. В театъра се изявява и като режисьор, с чудесни представления в Цариград, Неапол, Рим, Атина, Битоля, Москва… Дългите пътувания превръщат връзката му с Мара в платоническа – те почти не се виждат, но разменят много писма.

„Онази, която обичам, обикнал съм не само, защото е хубава, но и защото е хубава душата ѝ.“,

пише Славейков в едно от тях.

През лятото на 1911 г. Стефан Бобчев, тъкмо избран за министър, уволнява Славейков и назначава братовчед си. Нещо повече – буквално се подиграва с недъга му, премествайки го като уредник в училищен музей. Едва ходещ, великият поет е принуден ежедневно по няколко пъти да изкачва всички стъпала до кабинет на четвъртия етаж, подиграван, унизяван и обиждан от колеги. Това е тежък удар, който засяга най-вече неговото честолюбие.  Поетът отказва поста и в края на август заминава за Цюрих, където го очаква неговата любима – Мара Белчева.

Състоянието на Славейков обаче се влошава. Търсейки лек, двамата се местят от град на град – Люцерн, Хофлу, Горат, Гьошенен, Андермат, Лугано, Рим…  Мара Белчева продава прекрасната си къща в центъра на София (на днешната ул. „Христо Белчев“), за да могат да покрият разноските си. Спокойният и охолен живот остава зад гърба ѝ, но пред нея е надеждата, че може да спаси живота на своя любим.

През пролетта на 1912 г. се местят в гр. Брунате, на езерото Комо, именно във вила Беллависта. Самият Славейков пише за Брунате:

„Природата е много щедра към това кътче в красива Италия. Разположено на слънчево място, защитено от високи върхове и заобиколено от тучни гори, Брунате, въпреки височината си (712 метра), има приятен климат през всеки сезон на годината. Тук ще намерите големи хотели и вили от всякакъв вид: малки, добре подредени апартаменти, с две „сърца“ до прозорците, както се виждат в алпийските хижи, но и богати замъци с разкошни паркове, заобиколени от масивни стени. И тишина …“

Откъс от „По следите на Пенчо Славейков в Италия“, автор: Алекси Бекяров, изд. Христо Г. Данов, 1946 г.

На 28 май 1912 г. Славейков умира в обятията на своята любима. Часове преди смъртта му, Мара вика местния художник Алдо Маца, който да ги нарисува в последния им час заедно.

Последната дума, която Пенчо успява да каже тихо на ухото ѝ, е „светлина“… Отивайки си от този свят, с Пенчо Славейков си отива и възможността България да има Нобелов лауреат. Предложението на шведския проф. Ал. Йенсен, преводач на “Кървава песен” и на други негови творби, да бъде удостоен с Нобелова награда за литература, не се разглежда, защото наградата се присъжда само на живи творци.

Мара и собственикът на вилата Лучини погребват Славейков в гробището на Брунате. Минават няколко дни и съболезнователни телеграми от официални лица буквално затрупват пощенската кутия на Лучини. Едва тогава той разбира колко голяма личност е покойникът.

Мара Белчева остава още половин година в Брунате. Завръща се в България и през Междусъюзническата война е милосърдна сестра, преподава, превежда, живее без собствен дом, но винаги е елегантна и никога не се оплаква. След като пренасят тялото на Славейков в София, тя ходи на гроба му до смъртта си през 1937 г. Повтаря, че двамата са се обичали толкова силно, че всеки ден заедно може да се измери с цяла година любов…

Докато стоях на цветната малка масичка в градината, под стаята, в която е починал Пенчо, а Мара е прегръщала и скърбяла за своя любим, си спомних за баладата „Неразделни“ и думите на Калина:



Реклама:

Booking.com

“…за сърцата що се любят и смъртта не е раздяла.”

Изминали са повече от 100 години от тогава, повече от цял век, а аз го почувствах така силно…

Насълзените ми очи се насищаха с красива гледка към езерото, така че взех историческата си розова чанта и се спуснах надолу, шляейки се по уличките на Брунате…

И след като се наситих (доколкото въобще това е възможно), се качих обратно на фуникуляра, взех си фунийка умопомрачително вкусно желато и се отправих към ферибота за Беладжио…

Езерото Лаго Ди Комо

Вече бе обяд, слънцето напичаше и доволна, че съм си взела билет, зачаках ферибота… И, война, хора, война! Нямаше никаква организация при качване в различните фериботи, които пристигаха. Представете си вълна от чужденци и италианци, бутащи си, крещящи на всевъзможни езици и двама непукистично настроени моряци… ъъъ… езерняци, които затварят кораба и отплават, оставяйки те на брега. Почти отчаяна и чудеща се дали изобщо ще успея да си използвам билета на последния възможен ферибот в 15 часа, в крайна сметка и аз грациозно се метнах на заветния кораб и отплавах…

Комо е третото по големина в Италия и смея да кажа – най-красивото, на което съм била. Заобиколено от планини с разкошни вили, зеленина, лодки, чист въздух и прохлада…

Като казвам „вили“, ето и малка част от съвременните известни личности, които неслучайно са избрали това място с релакс и отмора, закупувайки имоти по крайбрежието: Мадона, Джордж Клуни, Джани Версаче, Джулия Робъртс, Антонио Бандерас, Дейвид Бекъм, Роналдиньо, Силвестър Сталоун, Катрин Зита Джоунс, Джулиан Ленън, Ричард Брансън, Матю Белами, Джон Кери и др.

Тук е заснет известният клип на John Legend – All of Me. Точно тук, във Вила Пизо, е била и сватбата на талантливия певец и съпругата му – моделът Кристи Тейгън…

Известни филми като „Месец край езерото“ (1995), „Любов и други катастрофи“ (1996), „Междузвездни войни: Епизод II – Клонираните атакуват“ (2002), „Бандата на Оушън 2“ (2004), „Казино Роял“ (2006),  „Другият мъж“ (2008) и много други са заснети край бреговете на Комо.

Тук са снимани и серии от „любимата ми“ поредица „Дързост и красота“ (епизоди 2659 до 2664, ако е важно за вас), както и няколко серии от „The Amazing Race“ и „Top Gear“…

Комо е едно от най-дълбоките езера – достига до дълбочина от 425 метра и има само един остров (Isola Comacina), намиращ се малко преди Villa Balbianello – „къщурката“ на Бонд, Джеймс Бонд… поне докато Анакин Скайуокър не е с любимата си Падме наоколо.

По над 100-километровата брегова линия можете да станете свидетели на какво ли не! От Комо до Беладжио фериботът акостира на поне още десет места, но най-яркият момент беше сватбено тържество в изящно имение, близо до езерото. Чуваше се нежната музика на струнен квартет и беше разкошно!

Най-накрая достигнах и до „чатала“:

Беладжио

Слизайки от ферибота, първото ми впечатление бе колко много прилича на остров Тасос в Гърция. Имах малко време да го разгледам, заради изпуснатите фериботи с по-ранен час и исках да използвам тези кратки мигове на макс. Нямаше как да стигна до разкошните имения или да се разходя сред природата. Но и малкото, което видях, бе красиво.

Усетих морския бриз и се слях с хилядите туристи. Цялата крайбрежна улица ме примамваше със заведения кое от кое по-хубаво. Взех си кафе за из път и се втурнах да разглеждам.

Стълби, стълби и пак стълби…. Надолу и нагоре, стълбите водеха във всички посоки и което и стълбище да хванеш, няма да сбъркаш.

Изключително уютно местенце за разходка с любимия човек, четене на книга, отпивайки капучино, както и място за шопинг, особено, ако искате да си взетеме копринен шал точно оттук.

Спрях се на едно от всички малки, красиви магазинчета. Имаше миниатюрни фигури на красиви морски принадлежности.

Влюбих се в тази изящна яхта с неверояно красиви детайли.

Скоро пистигаше ферибота ми наобратно. Заредих се толкова много тук. Беладжио, Комо, Брунате и красивите градчета наоколо завинаги ще останат в мен и бих искала да се завърна отново там с любимите ми хора, за да преоткрия отново и отново красотата на това вълшебно кътче земя и вода.
Завършвам разказа си с това изречение и ви пожелавам светлина и пътешествия!

„Не ви е нужен терапевт, трябва само да отскочите до Италия!“

България в сравнение с другите държави (по площ)

Всички сме виждали картата на света. Но тя е лъжлива – просто няма как да представиш точно върху плоскост нещо, което реално е парче от сфера… Тази илюстрация го показва ясно:

Наложена спрямо Русия, България е доста миниатюрна, но ако беше остров в Северния ледовит океан, щеше да изглежда доста по-голяма. Сайтът http://thetruesize.com/ дава ясна представа какво ще се случи, ако наложим границите на една държава на друга. Ако България например беше част от Гренландия, тя щеше да изглежда така:

Но да започнем с по-познатата ни Европа. Спрямо Италия обхващаме само „обшивката“ на ботуша:

По дължина България е доста близка до Германия, но по-малко от 1/3 от нейната площ:

Покриваме и дължината на Англия, но сме по-малко от половината на площта на Обединеното кралство:

Спрямо Испания изглежда така – разстоянието от Мадрид до Барселона е приблизително същото като това между Петрич и н. Калиакра:

А ако наложим центъра на София върху центъра на Париж, нещата спрямо Франция изглеждат така:

Продълговатата Швеция e малко „по-тясна“ от България, но в пъти „по-дълга“:

Но България изобщо не е малка държава – тя е доста по-голяма от Австрия:

Швейцария се побира изцяло на територията ни:

Двойно по-големи сме от Дания:

По-големи сме и от Чехия:

Холандия е малка страна на фона на България:

Същото важи и за Белгия:

Латвия заема около 60% от площта на България:

А Литва от край до край се побира между София и Русе:

Португалия е с 15% по-малка от България по площ:

Но да излезем от Европа и да я сравним с държавите на другите континенти… Например държавата-континент Австралия:

Или Нова Зеландия, от чиято площ България е 40%:

А ако беше Хавайски остров? Щеше да е 6-7 пъти по-голяма от всички останали, взети заедно:

Нека я сравним и с големите азиатски държави… Китай е над 80 пъти по-голям по площ от България:

Индия – около 30 пъти по-голяма:

Ако разгледаме Япония, разстоянието от Токио до Осака е колкото от София до Бургас, само дето с техния влак се взима за 2:23 часа и закъсненията са 54 сек. годишно:

Непал е малко по-голяма по площ от България, но Хималаите са около 9 пъти площта на България:

Съседката ни Турция може да побере точно седем Българии на територията си:

Продължаваме с Обединените Арабски Емирства – от Дубай до Абу Даби и колкото от София до Пловдив:

Площта на Израел е 5 пъти по-малка от тази на България:

Сирия обаче е с 2/3 по-голяма:

Колкото до Африка, ЮАР например е 11 пъти по-голяма по площ:

Сомалия също е близо 6 пъти по-голяма по площ:

Нигерия е над 8 пъти по-голяма от България по площ:

Ето ни и на фона на 90 пъти по-големите САЩ:

Както и спрямо „едва“ 77 пъти по-голямата Бразилия (която е по-голяма от Европа по площ, ако изключим европейската част на Русия):

Е, промени ли се представата Ви за размера на България и останалите държави, поне малко?

Абу Даби: Арабска приказка в златно

Абу Даби

Като част от екскурзията ни до Дубай решихме да отскочим и до Абу Даби (произнася се „А̀бу Да̀би“, а не „Абу̀ Дабѝ“). Ами така, де, стига с тия провинциални истории – столицата на Обединените арабски емирства е именно Абу Даби, а не Дубай.

Както вече споменахме, разстоянията са доста големи и решихме да си наемем автомобил. За да карате кола в ОАЕ, трябва да имате арабска книжка, но Дубай и Абу Даби имат споразумение с повечето държави в ЕС, че европейските шофьорски книжки важат на тяхната територия. За съжаление България все още не е сред тези държави и ви е необходима международна шофьорска книжка, която можете да си извадите от СБА (срещу снимка и 20 лв.) и има валидност 1 година. Колкото до автомобила, първоначално мислехме да е спортен роудстър кабриолет, но се отказахме – наемът на такива коли е твърде висок и просто не са най-добрият вариант за прашната пустиня и жаркото слънце. Решихме да си запазим това удоволствие за някоя бъдеща екскурзия по Лазурния бряг и си взехме един от най-евтините възможни варианти – Opel Corsa. Докараха ни един автомобил, който имаше голям брой леки удари, малки драскотини и други дребни забележки, така че описът ни отне 20-тина минути, а схемата на приемно-предавателния протокол изглеждаше сякаш децата са я оцветявали с химикал. След като спазихме всички съвети при наемане на кола, които даваме на читателите си, редно е да споменем и някои нарушения на Закона за движението по пътищата и съответните наказания в ОАЕ (напомняме че 1 лев е приблизително 2 AED):

  • Опасно каране или състезание – 2000 AED и конфискуване на превозното средство за 30 дни;
  • Разпиляване или изтичане на товар по пътя – 3000 AED;
  • Показване на среден пръст на друг водач – 1 месец затвор;
  • Изпреварване от аварийна или бус лента – 600 AED и 1 месец затвор;
  • Каране под въздействие на алкохол или наркотици – съдът решава наказанието (затвор или смъртна присъда) и конфискуване на превозното средство за поне 60 дни;
  • Напускане на местопроизшествието при ПТП – същото като при алкохол;
  • ПТП с жертви – съдът отново решава, но минимумът е 1 година затвор и 20000 AED…

opel-corsa

– Любов… малко нервен ми изглеждаш… – каза Биляна.
– А, не, бе, що? – отвърна Петър.

dubai-roads

И потеглихме… Ние двамата и другата двойка българи – приятелите ни Милианна и Владимир, с които случайно се срещнахме в арабската пустиня.

От Дубай до Абу Даби

Първи проблем: сградите в Дубай са прекалено високи и GPS-ът получи точен обхват едва на 10-тата минута каране. Принципно като знаеш посоката, не е проблем, но се превръща в такъв по сложните дубайски разклонения, където трябва да хванеш примерно втората от общо шест ленти, или отиваш в коренно различна посока.

Когато преди 8 години Петър писа за Opel Corsa в блога, той знаеше, че някой ден ще я кара… Просто не знаеше, че ще е между Дубай и Абу Даби! Скоро излязохме от града и хванахме магистралата.

Abu_Dhabi_highway

Шест до осем ленти, перфектен асфалт (сякаш 150-те км са изляти наведнъж, без нито една кръпка), но и speed-камери на всеки 500 метра. Това за нас няма значение – като пуснеш климатика, изнасиленият от предишни наематели еднолитров двигател с четири души в колата просто няма сили за повече от разрешените 120 км/ч. След малко повече от час вече сме в Абу Даби.

Джамията „Шейх Зайед“ в Абу Даби – първи опит

sheikh-zayed-mosque

Влизаме в града и се насочваме към може би най-голямата забележителност: джамията „Шейх Зайед“ (носи името на шейх Зайед бин Султан Ал Нахаян – първи президент на ОАЕ, нейн основател и погребан именно в нея). Джамията се намира на входа на Абу Даби (т. е. добре е да е вашата първа или последна дестинация) и е най-големият мюсюлмански храм в Обединените арабски емирства. Известна е и като Голямата джамия – открита е през 2007 г. и към момента е осмата по големина в света. Но в петък (това в ОАЕ си е като неделята у нас) по време на националния им празник джамията е отворена едва след 17 ч. Добре, ще минем на връщане. Правим си няколко дневни снимки и се качваме обратно в колата. Тъкмо да тръгнем и с нас се изравнява огромен полицейски Ford Raptor, местният патрул. Двама полицаи с огромни бради, още по-огромни тъмни очила и искрящо бели зъби, конфигурирани в широки усмивки явно ни мислят за местни и дори ни поздравяват на арабски… После виждат огромния фотоапарат, бързо вдяват, че сме чужденци, отново поздравяват на английски с вежлива усмивка, пришпорват Форда на макс и ни оставят да си снимаме спокойно. Дори в Лондон не сме виждали толкова любезни полицаи, а се оказва, че и в техническо отношение са на светлинни години напред…

Да, рекламата идва малко в повече, но за колко държави знаете, в които въобще полицията си прави реклама? Продължаваме към крайбрежието на Абу Даби:

Marina Mall и Heritage Village

Abu_Dhabi_marina

Следващия час убихме в Марина мол. Първо, за да отбележим, че сме били на мол и в Абу Даби (само кифлите и шопинг-маниаците ще ни разберат).

Abu_Dhabi_marina_mall

Второ, защото макар и да е малък в сравнение с дубайските мастодонти, все пак говорим за 5 етажа и над 400 магазина с екзотични имена като „Mohammad Rasool Khoory & Sons Co.“ (луксозни часовници) и „Aziz Saloon“ (бръснарницата на Азис, който няма нищо общо с нашия).

Abu_Dhabi_marina2

Трето, защото е приятно да гледаш яхтите, акостирали край марината и на фона на огромния, висок и стъклен Дубай, Абу Даби ни се стори като приятен курортен град.

Abu_Dhabi_flags

И четвърто, защото на няколкостотин метра от Marina Mall се намира Heritage Village, но тъй като хванахме националния им празник, музеят не работеше (оказва се, че и по принцип работи два-три дни в седмицата, така че проверете сайта, за да не останете разочаровани). Иначе вътре може да намерите информация за живота в пустинята, традиционни умения, жилища и оръдия на „пустиняците“ (не говорим за врачанско, разбира се), техните храна, билки, кафе и подправки… но всичко това остана зад ето тази врата:



Реклама:

Booking.com

Abu_Dhabi_heritage_village

Жалко! Отправяме се към един ресторант, където трябва да се срещнем с нашата приятелка

Весислава

Ако трябва да говорим за забележителностите в Абу Даби, Весислава определено е една от най-красивите и готини такива. Първо е от Пловдив (града на Биляна), второ е фен на група ФМИ (групата на Петър), трето е страхотен човек и приятел, четвърто е много добър музикант и пето – работи в Емирейтс Палас като челист (да, свири на виолончело). Редът на гореспоменатите факти щеше да е променен, но при две жени, които твърдят, че Пловдив трябва да е винаги на първо място, Петър се предаде.

vesislava

И тъй, хапнахме си до насита в уютен италиански ресторант, като доста наблегнахме на изпечена цяла глава чесън с малко зехтин, намазана върху препечена филийка! Невероятно вкусно е, заклеваме се! И след като Весислава ни уреди солидна отстъпка (благодарим!), беше време и петимата да се конфигурираме някак в Корсата. Така веселата ни българска компания, сбъчкана в малкия автомобил и ароматизирана със свеж чеснов дъх се отправи не къде да е, а към

Емирейтс Палас

emirates-palace-building

Емирейтс Палас е едно от най-подходящите места да се появи човек с дъх на чесън (добре, че накрая някой все пак намери пакетче дъвки). Това е един от най-луксозните хотели в света и може би най-скъпият от гледна точка на разходи за строителство. Хотелът е построен само за 3 години и 3 месеца, като строителството му приключва през февруари 2005 г. Архитектурният му стил е явна демонстрация на арабската култура и това е една от причините хотелът да е паметник на културата и да не е частен, а собственост на правителството на Абу Даби, макар да е отдаден на концесия на Кемпински. Въпреки че много хора наричат хотела „7-звезден“, тази класификация официално не съществува (т.е. си има максималните 5 звезди), но пък изживяването си е 7- и дори 10-звездно.

emirates-palace-beach

Всъщност можете да отседнете в най-евтината стая и в най-слабия сезон за малко под 800 лв./вечер, но цените за „скромен“ суит от 680 кв. м могат да достигнат и над AED 50000 за нощувка. Като се добавят 16% такси, бакшиши и разни дребни екстри като румсервиз, една нощувка в хотела може да ви струва колкото покупката на малък апартамент в България, а най-луксозните апартаменти дори не се предлагат на „простосмъртни“ (или поне ги няма в Booking.com, откъдето наистина можете да си запазите стая дори в този хотел).

emirates-palace-corridor

Сградата на двореца Emirates Palace е точно един километър от край до край, като в нея се помещават 302 стаи и 92 апартамента, до които се стига през над 7000 врати и 140 позлатени асансьора.

emirates-palace-elevator

Около тях е облицовано с над 110 000 куб. метра мрамор (13 различни вида, от Италия, Испания, Китай и Индия), а в целия хотел се помещават точно 1002 полилея от кристали „Swarovski“. Официално не се знае колко злато е вкарано в строежа на хотела, но се говори, че става въпрос за между 28 и 40 тона чисто злато.

golden-walls

Сградата е заобиколена от 85 хектара градини с 8000 дървета, 1300 метра плажна ивица (при това най-хубавият плаж в Абу Даби), а в случай, че ви е писнало да се появявате с някакви смешни Lamborghini, Ferrari и S-класи, са налични и две хеликоптерни площадки.

hotel-surroundings

Само кухните са 128, в които работят 170 майстор-готвачи с техните помощници, а пералните помещения на хотела имат дневен капацитет от 6 тона пране… вече би трябвало да сте придобили представа за какво става въпрос. А Весислава като един от 2600-те служители на хотела ни вкарва във вътрешния му двор направо с колата…

Чувствали ли сте се като на прием по джапанки, а?

Мъничката ни Corsa тихичко се движи по мраморните алеи с цвят на пустинен пясък край палми и фонтани… След кратко лутане намираме съответния тунел, влизаме в огромен паркинг с капацитет 800 места и паркираме между един Rolls Royce и един Range Rover. Оставяме Корсата като малка бяла принцеса с двата си черни бодигарда и се запътваме към входа.

Влизаме в хотела и зяпваме…

emitares-palace-inside

Всичко е златно, всичко блести!!! Мраморът на пода в огромната бална зала с капацитет 2400 души е съчетан в невероятни краски, а над нея е пуснат 4-етажен флаг на ОАЕ…

emirates-palace-hall

– Е, моят офис не е никак лош, но твоят определено е по-готин! – шегува се Петър с Весислава, минавайки покрай „златен банкомат“ със злато за „из път“.

gold-to-go

Весислава ни разхожда из хотела – слизаме по разкошно стълбище със златен парапет, качваме се по „златен“ ескалатор и накъдето и да се обърнем виждаме златни детайли, изпипани до съвършенство.

emirates-palace-escalator

Голямо впечатление правят и два огромни ръчно изтъкани килима на стената, от двете страни на главното стълбище. Те изобразяват Емирейтс Палас по изгрев и по залез слънце.

emirates-palace-carpet

Обикаляме още малко сред десетките коридори, надникваме към плажа и градините, след което решаваме, че ни е време да „гаврътнем“ по едно кафе, така и така сме тук.

emirates-palace-another-corridor

Петър избира да пробва едно „камелчино“ (капучино с камилско мляко), а Биляна си поръчва „златно капучино Емирейтс Палас“.

golden-coffee

След малко топлите напитки пристигат – капучиното на Биляна е поръсено с истинско злато. Как да не си направиш кифленско селфи „със златни джуки за разкош“, а?

bilyana_selfie_Abu_Dhabi_emirates_palace

Между другото, всяка година тук се изяждат над 5 кг злато само с въпросното капучино. И докато ние се наслаждавахме на топлите напитки, Веси отиде да се подготви за работа. След броени минути се появи като принцеса от приказките -със спираща дъха златна рокля… И засвири на метри от очите ни, специален видео-поздрав от Емирствата за децата ни със саундтрака от любимото им филмче:

Време е да си тръгваме. Викаме сметката – 100 лв. за две „кафенца“ си е най-скъпото кафе, което сме пили, признаваме си. Но и никога не е било в такава приказна обстановка!

doors

Кимаме си с Весислава за „чао“ и се отправяме към изхода. Още чуваме мекия, копринен, топъл звук от виолончелото ѝ. Свири „See You Again“ и ни просълзява…

We’ve come a long way from where we began
Oh, I’ll tell you all about it when I see you again

emirates-palace-palms-night

Излизаме навън и с изумление виждаме, че вече е тъмно. Изобщо не сме усетили часовете в хотела. Всичко сякаш в наша чест е осветено в бяло, зелено, червено.

emirates-palace-night

Красивите фонтани, палмите и множеството стълби са изцяло преобразени. Отправяме се към паркинга, палим Корсата и потегляме обратно към Дубай, а в главите ни още звучи

We’ve come a long way from where we began
Oh, I’ll tell you all about it when I see you again

Какво пропуснахме?

Много неща! Само на остров Яс си заслужава да се отделят няколко дни, заради Ferrari World (увеселителен парк с най-бързото влакче в света, изцяло посветен на марката Ferrari), Yas Marina (където можете да видите едни от най-скъпите яхти в света, както и да покарате велосипед или да побягате по истинска писта за Формула-1), Yas Waterworld (за любителите на водни пързалки и гмуркания под вода), както и новостроящия се Warner Bros. увеселителен парк, който ще е завършен през 2018 г.  Но за един ден – толкова!

abu-dhabi

Или почти. Не бяхме забравили какво ни чака на изхода на града… И след Емирейтс Палас донякъде не вярвахме, че друга сграда в Абу Даби може да ни впечатли. О, колко грешахме!

Джамията „Шейх Зайед“ в Абу Даби – втори опит

emirates-sheykh-zayed

Със залеза на слънцето, трафикът в Абу Даби се увеличи, а „баничарките“ и сервизните камиони отстъпиха място на местните емирати в лъскави кабриолети. Вече сме на края на града и пред нас за втори път се извисява джамията „Шейх Зайед“. Чувстваме се като герои от „Аладин и вълшебната лампа“. Величествени бели куполи се осветяват от приказна синя светлина и се разстилат отново по земната повърхност, отразявайки арките и колоните във водата около джамията.

sheykh-zayed-side

Паркираме и оглеждаме тази невероятна структура. Дизайнът на джамията е вдъхновен от мавританската и монголската храмова архитектура, по-специално от джамията Хасан II в Казабланка и Бадшахи в Лахор, повлияли пряко в разпределението и разположението на купола. Нейните извити арки символизират мавританската архитектура, а минаретата са класически арабски. Не сме архитектурни експерти, но можем да усетим гениалността на създателите ѝ – сякаш сме в странна смесица от сън и оптически илюзии…

sheykh-zayed-optical-illusions

Отправяме се към входа. Жените обаче не могат просто да влязат в джамията – трябва да са с покрити коси и дрехи, скриващи цялото им тяло до глезените. Така че Биби и Мили отидоха да се преоблекат, а Петър и Влади използваха времето за снимки…

sheykh-zayed-entrance

57 купола покриват основната сграда и външния двор. Всички те са украсени с бял Бианко мрамор от Пиетрасанта в Италия, а за вътрешната украса е използван такъв от Лаас. В четирите вътрешни ъгъла на джамията се издигат минарета, всяко на около 115 м. височина.

sheykh-zayed-mozaika

Дворът е постлан отново с мрамор във флорални мотиви и е с размер 17 000 кв. м. Това е най-голямата мраморна мозайка в света и благодарение на тази огромна площ „Шейх Зайед“ може да побере 40 000 поклонници наведнъж.

peter_bilyana

След като отново всички се събираме, с прилежно измити краченца, влизаме в основната зала.

stenaСамо в нея могат да се съберат около 9000 богомолци, а в близост до нея има още две стаи с капацитет от 1500 човека, които се ползват от жени.

kilim

Както вече разбрахте, Голямата джамия в Абу Даби е носителка на няколко световни рекорда. Най-впечатляващият от тях е този за най-голям килим – 5 627 кв. м. Изтъкан е от около 1200 ирански тъкачки и тежи 47 тона, от които 35 са вълна и 12 памук. Възелчетата на килима са приблизително 2 268 000 000, а за да може да бъде постлан в джамията, покривът ѝ е издигнат след поставянето му. А най-якото е, че не просто можете, а дори ще ви накарат да ходите боси по този килим (но няма да ви разрешат да седнете върху него).

sheykh-zayed-polilei

Над нас се извисява огромен полилей. Общият им брой в „Шейх Зайед“ е седем (всички са внесени от Германия, изработени са от позлатена мед и са украсени с милиони кристали Сваровски), като тук се намира и някогашният най-голям полилей в света – 10 м диаметър и 15 м височина. Въпреки гигантските си размери сегашният рекордьор се намира в Доха и този остава на второ място. Но това не е пречка дълго да не сваляме поглед от него.



Реклама:

Booking.com

sheykh-zayed-inside

Та, вървим си боси по най-големия килим в света, зяпнали сме втория по големина полилей и се наслаждаваме на огромните мраморни колони с инкрустиран седеф… общо взето нормална петък вечер!

abu-dhabi-mosque-sheykh-zayed-entrance

Няма как да ви опишем с думи чувствата, които изпитахме по време на посещението си в Абу Даби, но със сигурност беше някакъв странен коктейл от възхищение, респект, забавления, приказност, автентичност, нежен звук от виолончело, арабски бурки, камилско мляко, ароматна скилидка чесън, двигателен шум на Ферари и всичко това, покрито със злато, разбира се…

glass

Качваме се в колата и поемаме по скучната шестлентова магистрала към Дубай. И от радиото отново се чува:

We’ve come a long way from where we began
Oh, I’ll tell you all about it when I see you again

А дори не сме го включили.

Довиждане, Абу Даби! Благодарим ти за тази прекрасна арабска приказка…