Борът

Имам си село. В Разградско. Някога били просто 2-3 къщи, известни като „Гарата“.  Прадядо ми, Димитър Рахнев, един от първите му заселници, дал името му – Просторно…

Да си имаш село е като да имаш личен музей на детството си. Отиваш 20 години по-късно и виждаш, че терасата, някогашният „Клуб на нинджите“, си е все същата, макар и хванала паяжини. Китеникът, по който със сестра ми сме скачали като деца, също е там. И мечокът Бамсе, който дядо Мраз ми донесе, когато бях на две стои тъжно облегнат на дивана. И печката на дърва, върху която дядо Жоро ни правеше домашни пуканки… И обраслите с трева ръбчета на бордюра, където срещнах детската си любов… Ето ги и къпините на съседката – баба Славка, от чиято ограда тайно късахме – нищо, че всеки имаше къпини вкъщи…

Най-високото дърво в Просторно е борът в нашия двор. Вижда се от всяка точка на селото и ми служеше за ориентир като дете, когато обикалях селото с велосипеда си „Дружок“ и си мислех, че табелата на Просторно е краят на света… защото наистина до там се простираше моят, детски свят.

Преди малко повече от пет години дядо ми (лека му пръст) искаше да отсече бора, защото корените му станаха толкова мощни, че подпираха основите на къщата и дори надигнаха едно от стъпалата… Тогава почти се скарахме и им забраних да отсичат бора… Написах и едно стихотворение, което дълго време пазех за себе си и споделях само с най-близките си хора.

Още тогава Биляна ме помоли да публикувам стихотворението и ми отне пет години, за да склоня. Е, ето го и стихотворението:

БОРЪТ

Малко село насред равнината –
две-три къщи, параклис и гара;
бор висок се издига в средата –
пази сянка на къщата стара.

Още помня прадядо с бастуна
как изкачваше стълбите морно –
знам, че много отдавна дошъл тук
и нарекъл туй село Просторно.

Двама с дядо ми вдигнали къщата,
с много работа, пот и инат.
Засадили и борче във двора ѝ,
та децата им там да растат.

После мама и вуйчо родили се,
и край бора, игра сред игра,
те пораснали и отделили се,
за да идат да учат в града.

Там пък мама и татко се срещнали –
с много обич, без никак пари
всички трудности смело посрещали
и гнезденце си свили дори.

Всеки петък с фенерче в ръката
моят дядо стоял до траверсите
и децата си с чантите чакал
пак със влака да дойдат по релсите.

Бързо, бързо летели годините,
а пък мама и татко се връщали
да помагат с бостана и дините
и с дървата за огрев на къщата.

След години и аз появил съм се,
после моята малка сестра.
И пораснахме бързо сред приказки,
топло мляко и вкусна храна.

Още помня и баба със кремчето
по галоши как тича след мен
и на дядо магарето с кърпичка
как му бърша сопола зелен.

Още помня бордюра, тревичките
всяка уличка, камъче, цвете;
помня даже на бора игличките
как ухаеха ми във ръцете…

Идва пролет. Гнездото на щърка
пак ще светне под бели криле.
А колата ни сливите вънка
ще покрият с букет цветове.

Децата ми, играейки край бора
на топка, гоненица, жмичка
ще жулят колене насред простора
и ще ги мият в старата чешмичка…

Тъй поколения наред чешмата
в градината отвежда кръв и пот,
а борът ги изпива от земята,
издига се и пълни се с живот.

И всеки спомен пази под кората си,
прегърнал къщата със корените стари,
от огън зъл ни брани със листата си,
изпраща ни към разни други гари…

Затова тъй твърдо казах, пак ще кажа:
вземете ми каквото щете –
обора, къщата, пари, земята даже
но бора… бора ми го оставете!

8 февруари 2013 г.