Един реален вторник…

Сподели тази публикация:

Вторник. Пролетен вторник. Хладното утро прави път на слънчев обяд. Излизаме с Вики в парка. Щастлива съм и с всеки изминал ден ставам като че ли по-щастлива. Вики открива света, а аз вълшебството на майчинството; тя се учи да се изправя сама и да ходи, а аз да съм търпелива, спокойна, да се наспивам бързо, доколкото е възможно; радва се на гълъбчетата в парка, котета и играещите деца, а аз на нейната радост!
След дълга разходка се спираме на шарена сянка под липов цвят, Вики е вече заспала, а аз с набръчкано заради слънцето носле отправям поглед към веселите игри на децата. Група момиченца се спират пред мен и ме питат: „Бебето спи ли? Може ли да го видим?“
Минава възрастна дама с 2 кученца, а след нея тийнеждър забързано върви, пуши и говори неврно по телефона…
Паркът е пълен с млади жени, бутащи колички – като мравчици кръстосват алеите в парка, носейки най-ценния „товар“ със себе си. Две момчета си подават топка; скоро проходило детенце се е надвесило над теменужки, докато майка му му говори нещо; няколко възрастни господа разгорещено обсъждат някоя нашумяла по медиите тема, докато подпират бастуните си, а точно срещу тях влюбена двойка се докосват с очи и устни…

Вторник. Прохладен пролетен вторник. Поглеждам я. Сякаш усещам дъхът ѝ – спокоен, топъл, чист. Замислям се колко я обичам. Изваждам книжка и се зачитам. Топката на двете момчета се спира до краката ми, забързано едното момче бяга към мен и ми се усмихва, след като му я подавам. Зачитам се отново.

Изведнъж се чуват силни викове, обръщам се и само на няколко крачки от себе си виждам жена, която избутва около 6-7 годишно момче на земята, нахвърля му се…не вярвам на очите си…започва да го рита в краката, по цялото тяло, докато му крещи. След което го хваща за качулката на якето, отправя му обидни думи и го кара да се изправи…ударите не спират, виковете стават по-силни. Момчето не помръдва. Свило се е на земята като малко беззащитно животно. С ръце предпазва главата си…
„Дали тя е негова майка?“, се чудя. Оглеждам се около тях и виждам жени, мъже, деца, спрели играта си и няколко баби, вперили очи от недоумление в тях, но…никой не прави нищо!
Не издържам!!!
Кръвта ми кипва, приближавам се и избутвам майката от детето. Усещам жалкия поглед на момчето и зачервените треперещи ръце на майката. Последва бърз разговор:

– Какво правите? Ще пребиете детето! Луда ли сте да го удряте така?, казвам аз. Думите се изтревлат от мен по-бързо от мислълта ми.

– Я, не се месете как да си възпитавам детето!

– Така ли го възпитавате, като го пребивате?! Кажете ми трите си имена, аз ра…! (Това последното го казвам, преди да поясня, че „работя“ в „Закрила на детето“ за да я стресна поне малко, но разгневената жена ме прекъсна.

– Не знаете какъв идиот е той, само бели прави!

Достатъчно хора са ни наобиколили – никой не реагира. Никой не ме защитава, не я порицава, никой друг не се опитва да я спре.

В този момент жената го пуска с ненавист, обръща се и си тръгва. „Малкото котенце“, което лежи на земята се изправя, погледът му става свиреп, детските ръце се свиват в оргомни юмруци, гръбнакът и тялото като че ли се издължават и с кръвожаден скок и яростен вик пред очите ми детето се превръща в тигър. С няколко „скока“ то застига своя тиранин и започва да го блъска и удря по гърба. Отдалечават се, но крясъците от следите им не заглъхват дълго за всички нас.

След около час Вики се пробужда. Усмихната и видимо отпочинала протяга ръце да я изправя. Усмихвам и се и се надвесвам над нея, за да я гушна. Щастлива съм, че тя не бе свидетел на случката преди час. Но ме срам, че всичко това се случи пред очите на други деца; че едно момче бе удряно, обиждано и унижавано пред приятелите си; че никой друг родител не реагира, сякаш не бяха там, не искаха да се месят в „чужди“ работи или просто се наслаждаваха на сеира; че една майка „възпитава“ детето си да стане неконтролируем насилник и смята, че това е възпитание.

Замислям се, че може би не постъпих по най-правилния начин, но реагирах импулсивно, трябваше да отдръпна майката по-рано, да кажа други думи, да повикам полиция, да направя нещо повече, а не го сторих…

В Закона за закрила на детето по-късно прочитам:
„…Закрила срещу насилие
Чл. 11. (1) Всяко дете има право на закрила срещу въвличане в дейности, неблагоприятни за неговото физическо,
психическо, нравствено и образователно развитие.
(2) Всяко дете има право на закрила срещу нарушаващите неговото достойнство методи на възпитание, физическо,
психическо или друго насилие и форми на въздействие, противоречащи на неговите интереси.“

Ако родителите системно го нарушават и децата им страдат, то наша е отговорността да реагираме, ако видим насилие върху децата. Детето не е само на родителите си.

Скоро след като публикувах поста си за майките – пушачки, получих много противоречиви коментари. Би ми било интересно да ми споделите в коментар мнението си по въпроса за родителите – побойници.

Какво кара един родител да унижава, обижда, малтретира, проявява агресия към детето си? Защо се стига до тук? Не можем ли да бъдем по-добри за децата ни? За себе си… или е късно да се променим?

Вторник. Реален вторник. Ден като всички други!

 


Сподели тази публикация:

14 мнения за “Един реален вторник…”

  1. Биляна, защо се обвиняваш, че не си направила много? Направила си много повече от всеки друг наоколо.
    Когато аз преди време станах свидетел на такава сцена се вцепених и блокирах и съвсем нищо не направих. Само се развиках, че такива като „майката“ трябва да бъдат арестувани. После бях твърда заета да треперя… Съжалявам, насилието ме кара да блокирам.
    Но все си мисля, че ако днес съм свидетел на нещо такова, ще се нахвърля върху майката по същия начин.
    Това не е правилно, не е решение, не е дори отмъщение, защото тя ще си го върне на детето после. Но… какво да направя друго? Човек няма да се промени от няколко думи, които бих могла да му кажа. Освен да му дръпна един пердах от свое име и от името на детето, какво друго?
    Чела съм доклади на учени и разработки в сайта на МВР, които потвърждават, че нашето общество е насилническо. Възпитанието на децата е на принципа „силният винаги има право“. Мисля си, че това е и основната причина да сме на този хал икономически и всякак. Ние просто израстваме едни вечно сърдити хора, много, много обидени. И после всеки живее според принципи, които го опрадвадат цял живот „да си го връща“ по всякакъв начин. И, явно… да си го връща на всеки, включително и на децата си. Нали знаеш как българинът казва „На мене някой да не би да ми е позволявал, че аз на тебе да ти позволявам?!“.
    Доброто, хуманното възпитание, мисля си, е невъзможно, ако човек не се е отрекъл от егото си. Може би това е проблемът. Всеки е категоричен, че е специален, че заслужава много и че детето само му „отнема“. Затова и така ощетяват децата си, всякак както могат, тези хора от групите, които си иброила.

  2. barz i lesen otgorow na tozi wapros niama… ako imashe shtiahme wsichki da sme dobri i wazpitani… a dinamikata me#du deteto i maika mu.. ami normalno monkey-see-monkey-do…. no kakto i da e… kolkoto poweche wreme minawa wse poweche se ube#dawam, che kato cialo razlikite pri horata sa porodeni glawno ot socialno-ekonomicheski faktori 🙂

    a sega po drugite waprosi:

    родителите – побойници
    – ne e dobre da se biat decata, ima mnogo po-nade#ni nachini na dresura 🙂

    родителите – с любовници
    – ne wi#dam kakwo obshto imat liubownicite s nachina po koito se gri#ish za decata si i gi obichash.. towa e po-skoro problem me#du roditelite…

    родителите – работещи
    – towa e slo#en wapros.. no otiwa kam maksimata „wseki s wkusa si“… lichno az ne wi#dam zashto chowek (glawno #enata) triabwa da zahwarli kariera, koiato e gradina godini na red.. sashto taka e dokazano, che detskata gradina e mnogo wa#na za decata i im pomaga mnogo s obshtuwaneto s drugi hora w po-kasni fazi na #iwota… a da hodi deteto na detska gradina i niakoi da si sedi sam w prazna kashta… towa ne go wi#dam mnogo logichno…

    псевдо-родителите
    – babite pomagat, no ne zamestwat… inche ne si roditel, a #iwa stoka….

    майките – проститутки
    – pak slo#en wapros sas silen socialno-ekonomicheski kontext… pri tozi edinstwenia otgowor e „zawisi“… no mo#e bi triabwa da se gleda ot gledna tochka na deteto… ako maika mu go obicha i se gri#i za nego i mu osiguriawa dobar #iwot… zashto tribwa da ima razlika s kakwo si izkarwa prehranata…

    Майките – неготвещи
    – ami maikite kato ne gotwiat, kwo prawiat bashtite? Az gotwia ot 6 meseca weche, zashtoto moita bulka raboti kato luda i niama wreme… a za McDonalds-a… wednash na mesec ne e zle.. w balgarskata kulinarna istoria ima MNOGO po-wredni domashni gozbi 🙂

    бащите – алкохолици
    – boi do dupka.. tuk sam kraen… imah opit s podobna situacia.. samo boia oprawia neshtata…. ako chowek e slab i se poddawa na wanshni zawisimosti, towa go prawi ne goden da se gri#i za sebesi, kamoli za deca….. abe predi wreme w anglia biaha predlo#ili da izdawat licenzi za deca.. mnogo luda ideia, no ima malka logika 🙂

    BTW sega si procehtoh wsichko, koeto sam napisal… mnogo liberalen sam stanal 🙂

    A da wi e #iwo i zdrawo bebeto 🙂

  3. С едно не съм съгласен – „…не мисля, че и аз съм перфектна майка…“ Не е вярно! 🙂

  4. Твърде кратък ти е стажа като майка, мила, с времето идват и умората от грижите, и рутината, и проблеми разни… Наслаждавай се и запомни всяка секунда с малката си рожба, защото тя ще порасне толкова бързо, че ще си помислиш кога минаха всички години. Сега в редките случаи, когато ми разрешат да ги гушкам и целувам ми боцкат наболи мустаци 🙂

    И сега да не си помислиш, че я оправдавам онази изродка от случката в парка. Може да съм крайна, но не мога да се сетя с какво точно едно 6-7 годишно дете би предизвикали подобна жестокост и агресия.

    Колкото до тези родители, които си изредила накрая, ти просто си споменала някои човешки слабости, повечето от които могат добре да се съгласуват с едно добро родителство. И ние, родителите, сме хора, нали. Всъщност не е много добър родителят, който загърбва личния си живот в името на децата. Децата не се нуждаят от родители, които се занимават само и единствено с тях. И, повярвай, няма да бъдат добре възпитани в този случай. Днес в метрото ми попадна заглавие на някакъв вестник, нещо от сорта, че дъщерята на Стоянка Мутафова я била обвинявала, че е отгледана от други хора. Аз се попитах дали не би и било съвестно, че грандиозният талант на майка й е пропилян заради нея, не би ли било егоистично?

  5. Благодаря ви за коментарите!
    Sash, права си. Но съгласи се и ти, че всяко дете си иска вниманието и грижите, дори голямото „дете“. А когато то е лишено от тях (в случая-дъщерята на Стоянка Мутафова, както казваш), то едва ли грандиозния талант е мотив да се задоволява с прегръдките и приказките, разказани от друг.
    Нищо прекалено не е хубаво – нито прекалената отдаденост, нито апатията.
    Хубаво е, че ми споделяте мнението си за категориите родители, които споменах. Нека за замисляме от време на време за тези неща, за доброто на всички е, независимо кой колко голям стаж има като родител!

  6. Съгласна съм с теб и най-много с Петър, че си най-добрата майка 🙂
    Няма как да не е така при толкова любов 🙂

  7. Много мислих какво да ти отговоря и ето до какво стигнах:
    Очевидно пребиване на дере на обществено място е крайно не приемливо занятие. Има много аспекти. Най-малкото защото го излагаш пред другите.
    Обаче….
    Има моменти в които „Поотупването на праха“ не голяма грешка. Сега разбирам как си представяш света пълен с целувки, гушкане и милувки но помисли над това:
    Малката е проговорила и вече лъже. Всички го правят. Пробват да видят дали ще мине. Та днес те е „пробвала“ 2-3 пъти до обед. После, докато готвиш нарязва с ножичка 7-9 листа хартия на ситни парчета (толкова ситни че прахосмукачката няма да се справи с тях). Вероятно тук вече започваш да обясняваш с мили думи защо не бива да прави така (за 14-ти път тази седмица). Докато се опитваш да събереш по големите парчета от пода установяваш че е нарисувала с фулмастер „нещо“ на стената в коридора. Отново обясняваш. Следва ядене, съпроводено с генериране на n петна по дивана; пода; възглавниците….
    Ще миеш. Чудовището спи.
    А! Не спяло. Измъкнало се от кревата и рисува по стената с остър предмет. Обясняваш? Пак мили думи? Да. Ама на нея и е писнали да опяваш едно и също и само факта че и се спи я спира да не продължи с белите.
    Решаваш че докато спи тя може и ти да „подгънеш крак“. Грешка. Станала е преди тебе и е натикала прясно изтръгнатия крак на куклата в мястото за омекотител на пералнята. Късно е да се намесваш но обясняваш защо не бива така. Получаваш между 4 и 7 явни лъжи в отговор и се налага да обясниш и за тях. Тя вече е ядосана че само четеш конско и само чака да ти види гърба за да генерира нещо, за което и дрът сценарист не мой съ сети.

    Ти решаваш. Можеш ли да издържиш? Колко дълго? Могат ли всички еднакво дълго да издържат?

    И има една стара поговорка: „Бий дупе да не биеш задник“.

  8. Bat_Bedo,
    разбирам напълно за какво говориш! Но има и други начини да се справиш с такова дете. Не мислиш ли? Не казвам, че да шляпнеш някой път детето е грешно (тук не говоря за агресия, за бой и т.н.), но какво ти гарантира, че то ще те разбере по-добре и „няма да прави повече така!“ Според мен наказанията вършат повече работа.
    Както казва Петър – „Децата обичат ясните правила! Да знаят докъде могат да се простират границите, да се отнасяш с тях като с възрастен и да им предоставиш отговорността да решават сами как да постъпят. Така се научават на самостоятелност и т.н.“ Аз му вярвам и бихме искали така да възпитаваме дъщеричката си.
    Това със сигурност не се постига лесно. И се надявам да не ни е толкова трудно…

  9. Ужасна и гронза картина е тази на която си присъствала. Наистина такива ситуации ни карат да се разтреперим. Истината е, че само един неуравновесен родител е способен да пребие детето си. Човек който не е получавал любов и съответно не дава любов на никого около себе си. Децата възприемат нашето поведение- ако ние сме неспокойни- и те са неспокойни; ако ние се караме и бием- те правят същото. Отговорността да си родител е голяма , а за съжаление много хора стават „родители“ набързо и без да са го планирали, без любов и разбирателство помежду си. Мисля че там се корени проблемът с поведението на децата. Що се отнася до ролята на наблюдателите- мога само да се възхитя на куражът ти да се противопоставиш на обезумялата „майка“. Да, наша отговорност е когато някой нарушава правата на дете, което не може да се защити само, да сигнализираме на нарушителя, че не е в правото си. Колкото повече хора му показват че греши, толкова по-рядко ще виждаме грозните сцени. Пожеланието е един ден системните нарушители на правата на децата да бъдат докладвани в специални организации, които да помагат на тези хора да решат проблемите си. Защото децата на насилниците един ден ще бъдат също насилници.

  10. Ужас! Не мога да си представя как бих реагирала в ситуацията, в която ти си попаднала. Никое дете не заслужава такова насилие. Не знам дали това е била ситуация на възпитание или лудост. Боли ме сърцето за детето, което трябва да живее в нестабилен дом ден след ден. Що за родител е този, който третира детето по-зле от животно. Нима ролята ни като родители не е да защитаваме децата си от опастности, да правим всичко по силите ни те да се чувстват обичани, да се грижим за тях. Разбира се, че децата не винаги правят това, което им е казано, разбира се, че не винаги слушат, разбира се, че някой за по-послушни от други ….и разбира се, че ние родителите си изгубваме нервите в определени ситуации. Това, на което си станала свидетелка ме отвръщава. Аз лично вярвам във възпитанието със шамар, но не мога да съм честна и да кажа, че винаги ми върши работа. Но побоя е нещо съвсем различно. Щастлива съм да кажа, че живея в страна , в която ако побой на дете стане на публично място ( или дори шамар) полицията ще бъде повикана и много, много въпроси ще бъдат зададени. В някои случаи децата веднага се поставят в нови домове. Зависи дали говорим за истински побой или за шамарче 🙂 но много хора тука биха постъпили по начина, по който ти си постъпила. В този момент ти единствена си защитила горкото дете.Съжалявам майката,
    за това че е неспособна да открие възпитателният метод,който да работи за нейното дете. Някой хора просто не са създадени да бъдат
    родители…

  11. Скъпа Биляна, много ми стана тъжно, докато четях написаното от теб. Станах майка преди броени месеци и наистина недоумявам как може да има родители, които да малтретират децата си, вярвайки си, че последните заслужават с постъпките си подобно нещо. Пиша ти и често-често поглеждам към моето коте, спящо на дивана до мен. Спомням си колко време очаквахме с баща му неговата поява на този свят, как го носих 9 месеца под сърцето си и как чух гласчето му за първи път малко преди да ми връчат топлото и помъркващо вързопче. И не мога да си представя да му посегна или да го нарека с обидна дума. Та аз толкова го обичам…
    Може да прозвучи грубо или дискриминиращо, но мисля, че има хора, които не бива да се възпроизвеждат. Не съм чула до момента за случай, в който от малтретирано, обиждано и необгрижвано дете да се е развил възрастен индивид, който да живее в хармония със себе си и със света. Агресията ражда агресия, насилието – насилие, гнева – гняв и така до края на света.
    Случката, цитирана от теб, поражда у мен съжаление- защото това дете можеше и да има друго светоусещане, ако беше възпитавано по друг начин; защото тази майка е забравила майчинското си чувство на закачалката у дома; защото много хора са станали свидетели на побой над дете; защото същите тези хора не са реагирали; защото вероятно това е уплашило доста от останалите деца, играещи наоколо.
    Поражда и ужас – неподправен и спонтанен. Ужас, че моето дете може някой ден да се сблъска с онова другото, подивяло и озверяло… Или друго като него – защото те са много.
    Не знам какво повече да ти напиша. Не ми останаха думи, пък и моето коте се пробужда за поредната порция мляко…

  12. Здравей, Венета! Съгласна съм с всичко, което си написала! Все пак си мисля, че са малко на брой майките като тази от случката. Поне се надявам да е така! Нормално е да се ядосаш, нормално е да „кипнеш“, да си на ръба на нервите си, но такова нещо е недопустимо и лошото е, че майката се държа арогантно и с мен, вместо да се засрами от постъпката си. Явно това за нея е ежедневие и изпитвам огромно съжаление от това!
    Хиляди целувки на малкото ангелче до теб! Благодаря ти, че ми писа и сподели мнението си!

  13. Поздравления за проявената активна гражданска позиция, Биляна! Аз също не мога да се примиря с каквато и да е форма на насилие, като насилието срещу деца направо ме вади от равновесие и реагирам мълниеносно. Не се учудвам, че никой около Вас не е реагирал изобщо, защото и на мен ми се е случвало в подобна ситуация неведнъж да се чувствам страшно сама сред много хора. Явно обществото ни съвсем е оскотяло, след като такова очевАдно нарушаване на правата на детето и реална заплаха за живота и здравето му, не предизвиква никаква, да не говорим за адекватна реакция. Добре е, че все пак са останали и хора, които не се страхуват да застанат на страната на справедливостта! Не всичко е загубено и има надежда! 🙂

  14. Здравей, Биляна.

    Осъзнавам, че поста е от 2011г, но въпреки това ми се прииска да коментирам.
    Преди около година имах подобно на твоето преживяване. Само ,че майката не биеше детето.Само й се искаше, но не го направи , може би заради хората наоколо. Бях в Била. Въпросната жена беше с 4-5 годишно момиченце, което хленчеше, но не натрапчиво. Не знам предисторията, не знам с какво я беше изнервило детето , но в рамките на 5 минути тази жена наложи такъв психологически тормоз на детето,че по-добре да го беше набила. Летяха изрази като „млъкни, отвратителна си“, “ ще те набия“, „виждаш ли каква ме караш да бъда“ и други , които не помня. Всички бяха изказани с ужасяващ гняв и подръпване и побутване за дрехите. Сега…това, заради което аз се сринах беше фактът, че детето не я удряше и не стискаше юмруци….детето плачеше неистово и я гледаше в очите , хълцаше и повтаряше …“МАМО, ОБИЧАМ ТЕ“. И в момента като си спомня настръхвам. Аз не направих нищо. Въртях се около тях, за да съм сигурна,че няма да й посегне. През главата ми минаваха хиляди мисли, исках да се обадя на социалните, исках да ударя жената, исках да й направя забележка поне. Исках да клекна до детето и да поговоря с него. Да му кажа, че то не носи вина за нито едно от нещата, за които майка му се опитваше да му вмени такава. Че майка му го обича. Но не направих нито едно от тези неща. Обвинявах се дълго после и мислих с дни защо постъпих така както постъпих. И накрая разбрах. Защото нито едно от тези неща нямаше да е от полза. Нито на детето, нито на майката. Майката беше очевидно на пределна на разума си, а детето не се интересуваше от моите добри думи, искаше нейните. Опитвала ли си се да обясняваш нещо на дете в нервна криза? Или на възрастен? Никой не е способен да мисли разумно или да приема аргументи в такова състояние. Човек е първичен в тези моменти. Вариантите, които се бяха разиграли в главата ми биха завършили така – гнева на майката е удвоен от фактът, че „заради детето“ , тя е влязла в проблемна ситуация. Следващите няколко дни мислех за това каква би била тогава правилната реакция в подобен момент. Как бих мгла да помогна. Аз съм майка на три деца. Замислих се аз била ли съм някога в състоянието на майката от магазина. Била съм. С първото си дете- поради моята неопитност, поради незрялост или каквото и да е и аз съм изпадала в подобни състояния. Опитах се да си спомня какво е било усещането породило този гняв. И си спомних…..безпомощност. Съчетана със зверска умора. Чувство за вина за неспособността ми да се спрвя и за поведението ми и невъзможност да го спра. Зададох си въпроса, ако някой ми беше направил забележка в такъв момент какво щеше да стане. Щях да се защитавам яростно. А какво би ми помогнало, какво би ме спряло ?…. Разбиране….. Няколко думи от рода на “ хей….разбирам , че си изморена. Аз също съм майка. Знам ,че понякога децата могат да те докарат до лудост, но трябва да си силна. Нещата , които й казваш й оставят отпечатък завинаги. Виж как те гледа. Виж колко си важна за нея“ …..Ето това трябваше да направя и аз в онзи момент. А след това да ги поканя на сладкарница, да почерпя майката кафе и да се опитам да й предам колкото е възможно повече от наученото от мен, което да й помогне да е по-добра майка. Защото това е единственото, което би помогнало на детето й.
    Относно онази жена в парка, питаш защо. Много е просто- защото това е видяла, това е получила и с това е израстнала. Човек отгледан с любов не се държи така с детето си. Много сме прибързани да съдим. Но никой от нас не е водил живота й. Ако я осъдиш и овикаш ще си поредния човек в живота й , който е изсипал неодобрението си върху нея. Няма лошо, заслужила си го е. Но не помагаш на сина й. Напротив- акумулираш още повече агресия срещу него. Ако искаш да му помогнеш- намери начин да достигнеш до нея. Не казвам да не я спреш да го бие- спри я. Хвани я, дръпни я от него. Но после се опитай да я достигнеш. Защото той ще живее още години с нея и единствения шанс да му помогнеш е да се опиташ да събудиш нещо хубаво в нея.
    Относно това ,че хората не са реагирали…за това има много психологически експерименти и е изписано много. Аз и за това имам преживяване:)
    На 1ви юни отидохме в парка. Имаше празник , 3 сцени, състезания и игри за децата , песни , танци. Пълно с народ.Родители с деца. Дъщеря ми трябваше да пее. Някъде между първото и вотрото й изпълнение на сцената излиза водещата и съобщава следното: “ При нас дойде една притеснена майка , изчезнало е детенцето й, на около 2 годинки, с жълта блузка и синьо гащеризонче. Хайде всички да се огледаме“ И всички се огледахме. Буквално. Наляво и надясно. И после празника продължи сякаш нищо не се е случило.Сякаш една майка не умира от ужас в момента и сякаш едно малко дете не се е запътило към един бог знае какво. Аз обзета от същото стадно чувство като всички останали стоях.Тъпо. В ступор. Усещах ,че нещо не е наред, че не трябва да бъде така , но не помръдвах. И тогава дойде моят шут в г…а (съжалявам за израза , но точно от това имахме нужда всички в този момент). Дъщеря ми излезе някъде измежду хората , застана пред мен със своите 100см и 6 години живот и каза с най-серизоното си изражение: „Искам да помогнем. Искам да намерим детето“ ………Хванах я за ръка и хукнах. Спрях за момент ,защото се сетих ,че от школата ще я търсят за следващото изпълнение и я пратих да се обади.Вокалната й педагожка я задържа , каза й ,че ще отида без нея. Все още мисля,че трябваше да я взема въпреки всичко, порива ,който имаше беше по-важен от това да пее и трябваше да й го засвидетелствам. Както и да е, започнах да обикалям парка. Полицаите седяха разпределени по продължение на парка и се оглеждаха. Няма да разказвам подробно какво се случи нататък, ще споделя само основното. Детето беше открито. От всички хора в парка го търсих само аз. От средата на парка нататък никой не разбра ,че е изчезнало дете. „шефа“ полицай , седеше до колата си и пушеше, а на въпроса ми „намерихте ли детето “ ми каза „търсим го „. Една майка каза „в крайна сметка да си пазят децата“ (тази щях да я хвана за гушата) . И финалния ми разговор с полицая след като всичко приключи:
    – Кажете ми , вие нямате ли правомощията да прекъснете празнуването на сцената и да помолите хората да се включат в търсенето?
    – Е….що да разваляме празника на другите, заради….Те нашите екипи работеха
    – А защо да не ви помогнат хората? Има толкова народ ,че парка можеше да бъде изоран сантиметър по сантиметър за минути.Понякога става въпрос точно за минута.
    -А аз искам да знам каква е тая майка дето не си гледа детето (!!!)
    – А аз искам да ви кажа ,че това няма никакво значение! Защото майката може да е всякаква, но това не означава , че детето трябва да бъде наказано или да го отнася!
    Това е. Научих се с годините, когато имам порива да се боря за справедливост да си задам въпроса какъв е в крайна сметка истинския ми мотив и кой е най-ефективния начин да стигна до резултата, който искам. Много често това, което обличаме в „чувство за справедливост“ е всъщност „желание за мъст“ ( или възмездие) .В случая – искам майката да спре да бие детето сега и за в бъдеще да е по-добра с него. Ако я овикам на място или още по-добре- ако я набия, желанието ми за възмездие ще е задоволено. Но няма да съм помогнала на момчето. Само ще съм преместила побоя вкъщи. Нужно е повече.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.