Вторник. Пролетен вторник. Хладното утро прави път на слънчев обяд. Излизаме с Вики в парка. Щастлива съм и с всеки изминал ден ставам като че ли по-щастлива. Вики открива света, а аз вълшебството на майчинството; тя се учи да се изправя сама и да ходи, а аз да съм търпелива, спокойна, да се наспивам бързо, доколкото е възможно; радва се на гълъбчетата в парка, котета и играещите деца, а аз на нейната радост!
След дълга разходка се спираме на шарена сянка под липов цвят, Вики е вече заспала, а аз с набръчкано заради слънцето носле отправям поглед към веселите игри на децата. Група момиченца се спират пред мен и ме питат: „Бебето спи ли? Може ли да го видим?“
Минава възрастна дама с 2 кученца, а след нея тийнеждър забързано върви, пуши и говори неврно по телефона…
Паркът е пълен с млади жени, бутащи колички – като мравчици кръстосват алеите в парка, носейки най-ценния „товар“ със себе си. Две момчета си подават топка; скоро проходило детенце се е надвесило над теменужки, докато майка му му говори нещо; няколко възрастни господа разгорещено обсъждат някоя нашумяла по медиите тема, докато подпират бастуните си, а точно срещу тях влюбена двойка се докосват с очи и устни…
Вторник. Прохладен пролетен вторник. Поглеждам я. Сякаш усещам дъхът ѝ – спокоен, топъл, чист. Замислям се колко я обичам. Изваждам книжка и се зачитам. Топката на двете момчета се спира до краката ми, забързано едното момче бяга към мен и ми се усмихва, след като му я подавам. Зачитам се отново.
Изведнъж се чуват силни викове, обръщам се и само на няколко крачки от себе си виждам жена, която избутва около 6-7 годишно момче на земята, нахвърля му се…не вярвам на очите си…започва да го рита в краката, по цялото тяло, докато му крещи. След което го хваща за качулката на якето, отправя му обидни думи и го кара да се изправи…ударите не спират, виковете стават по-силни. Момчето не помръдва. Свило се е на земята като малко беззащитно животно. С ръце предпазва главата си…
„Дали тя е негова майка?“, се чудя. Оглеждам се около тях и виждам жени, мъже, деца, спрели играта си и няколко баби, вперили очи от недоумление в тях, но…никой не прави нищо!
Не издържам!!!
Кръвта ми кипва, приближавам се и избутвам майката от детето. Усещам жалкия поглед на момчето и зачервените треперещи ръце на майката. Последва бърз разговор:
– Какво правите? Ще пребиете детето! Луда ли сте да го удряте така?, казвам аз. Думите се изтревлат от мен по-бързо от мислълта ми.
– Я, не се месете как да си възпитавам детето!
– Така ли го възпитавате, като го пребивате?! Кажете ми трите си имена, аз ра…! (Това последното го казвам, преди да поясня, че „работя“ в „Закрила на детето“ за да я стресна поне малко, но разгневената жена ме прекъсна.
– Не знаете какъв идиот е той, само бели прави!
Достатъчно хора са ни наобиколили – никой не реагира. Никой не ме защитава, не я порицава, никой друг не се опитва да я спре.
В този момент жената го пуска с ненавист, обръща се и си тръгва. „Малкото котенце“, което лежи на земята се изправя, погледът му става свиреп, детските ръце се свиват в оргомни юмруци, гръбнакът и тялото като че ли се издължават и с кръвожаден скок и яростен вик пред очите ми детето се превръща в тигър. С няколко „скока“ то застига своя тиранин и започва да го блъска и удря по гърба. Отдалечават се, но крясъците от следите им не заглъхват дълго за всички нас.
След около час Вики се пробужда. Усмихната и видимо отпочинала протяга ръце да я изправя. Усмихвам и се и се надвесвам над нея, за да я гушна. Щастлива съм, че тя не бе свидетел на случката преди час. Но ме срам, че всичко това се случи пред очите на други деца; че едно момче бе удряно, обиждано и унижавано пред приятелите си; че никой друг родител не реагира, сякаш не бяха там, не искаха да се месят в „чужди“ работи или просто се наслаждаваха на сеира; че една майка „възпитава“ детето си да стане неконтролируем насилник и смята, че това е възпитание.
Замислям се, че може би не постъпих по най-правилния начин, но реагирах импулсивно, трябваше да отдръпна майката по-рано, да кажа други думи, да повикам полиция, да направя нещо повече, а не го сторих…
В Закона за закрила на детето по-късно прочитам:
„…Закрила срещу насилие
Чл. 11. (1) Всяко дете има право на закрила срещу въвличане в дейности, неблагоприятни за неговото физическо,
психическо, нравствено и образователно развитие.
(2) Всяко дете има право на закрила срещу нарушаващите неговото достойнство методи на възпитание, физическо,
психическо или друго насилие и форми на въздействие, противоречащи на неговите интереси.“
Ако родителите системно го нарушават и децата им страдат, то наша е отговорността да реагираме, ако видим насилие върху децата. Детето не е само на родителите си.
Скоро след като публикувах поста си за майките – пушачки, получих много противоречиви коментари. Би ми било интересно да ми споделите в коментар мнението си по въпроса за родителите – побойници.
Какво кара един родител да унижава, обижда, малтретира, проявява агресия към детето си? Защо се стига до тук? Не можем ли да бъдем по-добри за децата ни? За себе си… или е късно да се променим?
Вторник. Реален вторник. Ден като всички други!