Първият танц на сцена на Виктория

Enjoy! 🙂

Един реален вторник…

Вторник. Пролетен вторник. Хладното утро прави път на топлия и слънчев обяд, който ни приканя с лъчите си. Излизаме с Вики с парка. Щастлива съм и с всеки изминал ден ставам като че ли по-щастлива. Вики открива света, а аз вълшебството на майчинството; тя се учи да се изправя сама и да ходи, а аз да съм търпелива, спокойна, да се наспивам бързо; радва се на гълъбчетата в парка, котенцата и играещите дечица, а аз на нейната радост!
След дълга разходка се спираме на шарена сянка под липов цвят, Вики е вече заспала, а аз с набръчкано заради слънцето носле отправям поглед към веселите игри на децата. Група момиченца се спират пред мен и ме питат: „Бебето спи ли? Може ли да го видим?“ В сияещите им малки лица виждам невинност и нежност, събрани в едно. Минава възрастна дама с 2 кученца, а след нея тийнеждър забързано върви, пуши и говори неврно по телефона. Паркът е пълен с млади жени, бутащи колички – като мравчици кръстосват алеите в парка, носейки най-ценния „товар“ със себе си. Две момченца си подават топка; скоро проходило детенце се е надвесило над теменугите, докато майка му му говори нещо; няколко възрастни господа разгорещено обсъждат някоя нашумяла по медиите тема, докато подпират бастуните си, а точно срещу тях влюбена двойка се докосват с очи и устни;
Вторник. Прохладен пролетен вторник. Поглеждам Вики. Сякаш усещам дъхът и – спокоен, топъл, чист. Замислям се колко я обичам. Изваждам книжка и се зачитам. Топката на двете момченца се спира до краката ми, забързано едното момче бяга към мен и ми се усмихва, след като му я подавам. Зачитам се отново.
Изведнъж се чуват силни викове, обръщам се и само на няколко крачки от себе си виждам жена, която избутва около 6-7 годишно момче на земята, нахвърля му се…не вярвам на очите си…започва да го рита в корема, в краката, по цялото тяло, докато му крещи. След което го хваща за качулката на якето, отправя му обидни думи и го кара да се изправи…ударите и не спират, виковете стават по-силни. Момченцето не помръдва. Свило се е на земята като малко беззащитно котенце и умира от страх. С ръце предпазва главата си. Дали тя е негова майка? Оглеждам се около тях и виждам няколко майки и татковци, малки деца, няколко баби вперили очи от недоумление в тях, но…никой не прави нищо! Не издържам!!! Кръвта ми кипва, за секунди се приближавам и избутвам майката от детето. Жалкият поглед на момчето и зачервените треперещи ръце на майката се препритат пред развълнуваното ми съзнание. Последва бърз разговор:

– Какво правите? Ще пребиете детето! Луда ли сте да го удряте така?, казвам аз. Обиждам я без да искам, но думите се изтревлат от мен по-бързо от мислълта ми.

– Я, не се месете как да си възпитавам детето!

– Така ли го възпитавате, като го пребивате?! Каква е тази агресия? Кажете ми трите си имена, аз ра…! (Това последното го казвам, преди да поясня, че „работя“ в „Закрила на детето“ за да я стресна поне малко, но разгневената жена ме прекъсна.

– Не знаете какъв идиот е той, само бели прави!

Достатъчно хора са ни наобиколили – никой не реагира. Никой не ме защитава, не я порицава, никой друг не се опитва да я спре.

В този момент жената го пуска с ненавист, обръща се и си тръгва. „Малкото котенце“, което лежи на земята се изправя, погледът му става свиреп, детските ръчички се свиват в оргомни юмруци, гръбнакът и тялото като че ли се издължават и с кръвожаден скок и яростен вик пред очите ми „котенцето“ се превръща в „тигър“. С няколко „скока“ то застига своя тиранин и започва да го блъска, драска, удря по гърба. Отдалечават се, но крясъците от следите им не заглъхват дълго за всички нас.

След около час Вики се пробужда. Усмихната и видимо отпочинала протяга ръчички да я изправя. Усмихвам и се и се надвесвам над нея, за да я гушна. Щастлива съм, че тя не бе свидетел на случката преди час. Но ме срам, че всичко това се случи пред очите на други деца; че едно момче бе удряно, псувано и унижавано пред приятелите си; че никой друг родител не реагира, сякаш не бяха там, не искаха да се месят в „чужди“ работи или просто се наслаждаваха на сеира; че една майка „възпитава“ детето си да стане неконтролируем насилник и смята, че това е възпитание.

Замислям се, че може би не постъпих по най-правилния начин, но реагирах импулсивно, трябваше да отдръпна майката по-рано, да кажа други думи, да повикам полиция, да направя нещо повече, а не го сторих…

В Закона за закрила на детето по-късно прочитам:
„…Закрила срещу насилие
Чл. 11. (1) Всяко дете има право на закрила срещу въвличане в дейности, неблагоприятни за неговото физическо,
психическо, нравствено и образователно развитие.
(2) Всяко дете има право на закрила срещу нарушаващите неговото достойнство методи на възпитание, физическо,
психическо или друго насилие и форми на въздействие, противоречащи на неговите интереси.“

Ако родителите системно го нарушават и децата им страдат, то наша е отговорността да реагираме, ако видим насилие върху децата. Детето не е само на родителите си, то е личност и „плод“ на това общество. Няма безгрешни родители, не мисля, че и аз съм перфектна майка, но искам да съм най-добрата майка за детето ми.

Скоро след като публикувах поста си за майките – пушачки, получих много противоречиви коментари. Би ми било интересно да ми споделите в коментар мнението си по въпроса за родителите – побойници, а също така и за близки теми като родителите – с любовници;  родителите – работещи; псевдо-родителите, на които бабите им гледат децата; майките – проститутки,, да и те са майки! Майките – неготвещи, които водят децата си на вечеря в „Макдоналдс“, бащите – алкохолици и.т.н! Какво кара един родител да унижава, обижда, малтретира, проявява агресия към детето си? Защо се стига до тук? Не можем ли да бъдем по-добри за децата ни? За себе си… или е късно да се променим?

Вторник. Реален вторник. Ден като всички други!

 

Седалката на Вики – Kiddy Infinity Pro Design Edition

Това е новото столче за автомобил на Вики. Откакто достигна 9 кг и започна да негодува в бебешкото си столче, решихме, че е време за ново. След като се разтърсихме за най-сигурните и добри столчета и Петър публикува обстоен пост за сравнителен тест на над 120 модела, се спряхме на модела Infinity Pro на немския производител Kiddy. Изборът ни бе продиктуван от това, че столчето е едно от най-леките (може би най-лекото) и най-сигурните (може би най-сигурното) в класа си, цената му не е чак космическа и е обрало високите оценки на куп автомобилни организации и асоциации:

Столчето Kiddy се предлага в мнoго варианти и цветове:

Столчетата по-горе се предлагат на цена под 300 лв. от дистрибуторите на Kiddy. Това, което ме впечатли още повече, бяха дизайнерските модели на столчето:

След като вече бях сигурна, че ще вземем на Вики столче от дизайнерската серия (струват с около 50 лв. повече и трябваше да изчакаме около две седмици да го доставят по поръчка), то най-красив и подходящ за момиченце ни се стори моделът „Princess Lilifee“ (голямата снимка в розово и сиво на снимката по-горе). Принцеса Лилифи е приказна героиня, по-известна в Германия. Дори през 2011 г. по кината тръгва филмче за „Принцеса Лилифи и еднорога“:

Иначе притесненията на Вики около новото столче продължиха точно 10 секунди, след което също много си хареса столчето, пътува с удоволствие и заспива лесно на него:

Моята оценка за столчето: първоначално бях леко притеснена от тази част на столчето, която се поставя пред детето. Струваше ми се, че Вики ще е някак притисната, а не бих искала да се чувства дискомфортно при пътуване. Притесненията ми бяха напразни – „щитът-възглавница“ се позиционира спрямо тялото на детето, без да го притиска; при това се слага много лесно и не спарва (от Kiddy имат специална материя тип „восъчна пита“, която омекотява удара и проветрява). А Вики дори се радваше, че си има „масичка“, на която да си играе с любимите играчки. За разлика от предишното ни столче, това наистина се поставя много лесно и удобно:

Хубавото е, че и се почиства лесно (обвивката се разкопчава и може да се пере в пералня на 30 градуса), може да се наглася в положение за пътуване седнал (докато детето е будно) или полулегнал (докато спи), както и да се регулира. Единственият недостатък е, че предпазният колан на мястото по средата отзад при много автомобили е прекалено къс. Затова понякога столчето просто няма как да се закрепи така, че детето да седи по средата между двама възрастни. Други проблеми обаче наистина не сме имали.

Накратко, не съжаляваме за избора си и дадените пари ни най-малко. И за края цитираме Красимир Паскалев – читател на блога ни, който също си е взел въпросното столче:

Много сме доволни, вчера го взехме от магазина и имаше голяма драма докато убедим малкия да се съгласи да го закопчаем с възглавницата; явно още си спомняше че му беше неприятно онзи ден, като го пробвахме в магазина. Докато не му закачих играчка на нея, не искаше да я слага – вече си мислех да го връщам и ми хрумна да пробвам с играчката и той вече е доволен. Изглежда му е по-удобно от старото столче, само когато е с якето е малко като със скафандър и не може да си свие ръцете, но без яке е комфортно даже и не се оплаква.
Ще очаквам да разкажеш и за вашето първо преживяване.
Желая ви никога да не се налага столчето да доказва, че е най-доброто.