Един реален вторник…

Вторник. Пролетен вторник. Хладното утро прави път на слънчев обяд. Излизаме с Вики в парка. Щастлива съм и с всеки изминал ден ставам като че ли по-щастлива. Вики открива света, а аз вълшебството на майчинството; тя се учи да се изправя сама и да ходи, а аз да съм търпелива, спокойна, да се наспивам бързо, доколкото е възможно; радва се на гълъбчетата в парка, котета и играещите деца, а аз на нейната радост!
След дълга разходка се спираме на шарена сянка под липов цвят, Вики е вече заспала, а аз с набръчкано заради слънцето носле отправям поглед към веселите игри на децата. Група момиченца се спират пред мен и ме питат: „Бебето спи ли? Може ли да го видим?“
Минава възрастна дама с 2 кученца, а след нея тийнеждър забързано върви, пуши и говори неврно по телефона…
Паркът е пълен с млади жени, бутащи колички – като мравчици кръстосват алеите в парка, носейки най-ценния „товар“ със себе си. Две момчета си подават топка; скоро проходило детенце се е надвесило над теменужки, докато майка му му говори нещо; няколко възрастни господа разгорещено обсъждат някоя нашумяла по медиите тема, докато подпират бастуните си, а точно срещу тях влюбена двойка се докосват с очи и устни…

Вторник. Прохладен пролетен вторник. Поглеждам я. Сякаш усещам дъхът ѝ – спокоен, топъл, чист. Замислям се колко я обичам. Изваждам книжка и се зачитам. Топката на двете момчета се спира до краката ми, забързано едното момче бяга към мен и ми се усмихва, след като му я подавам. Зачитам се отново.

Изведнъж се чуват силни викове, обръщам се и само на няколко крачки от себе си виждам жена, която избутва около 6-7 годишно момче на земята, нахвърля му се…не вярвам на очите си…започва да го рита в краката, по цялото тяло, докато му крещи. След което го хваща за качулката на якето, отправя му обидни думи и го кара да се изправи…ударите не спират, виковете стават по-силни. Момчето не помръдва. Свило се е на земята като малко беззащитно животно. С ръце предпазва главата си…
„Дали тя е негова майка?“, се чудя. Оглеждам се около тях и виждам жени, мъже, деца, спрели играта си и няколко баби, вперили очи от недоумление в тях, но…никой не прави нищо!
Не издържам!!!
Кръвта ми кипва, приближавам се и избутвам майката от детето. Усещам жалкия поглед на момчето и зачервените треперещи ръце на майката. Последва бърз разговор:

– Какво правите? Ще пребиете детето! Луда ли сте да го удряте така?, казвам аз. Думите се изтревлат от мен по-бързо от мислълта ми.

– Я, не се месете как да си възпитавам детето!

– Така ли го възпитавате, като го пребивате?! Кажете ми трите си имена, аз ра…! (Това последното го казвам, преди да поясня, че „работя“ в „Закрила на детето“ за да я стресна поне малко, но разгневената жена ме прекъсна.

– Не знаете какъв идиот е той, само бели прави!

Достатъчно хора са ни наобиколили – никой не реагира. Никой не ме защитава, не я порицава, никой друг не се опитва да я спре.

В този момент жената го пуска с ненавист, обръща се и си тръгва. „Малкото котенце“, което лежи на земята се изправя, погледът му става свиреп, детските ръце се свиват в оргомни юмруци, гръбнакът и тялото като че ли се издължават и с кръвожаден скок и яростен вик пред очите ми детето се превръща в тигър. С няколко „скока“ то застига своя тиранин и започва да го блъска и удря по гърба. Отдалечават се, но крясъците от следите им не заглъхват дълго за всички нас.

След около час Вики се пробужда. Усмихната и видимо отпочинала протяга ръце да я изправя. Усмихвам и се и се надвесвам над нея, за да я гушна. Щастлива съм, че тя не бе свидетел на случката преди час. Но ме срам, че всичко това се случи пред очите на други деца; че едно момче бе удряно, обиждано и унижавано пред приятелите си; че никой друг родител не реагира, сякаш не бяха там, не искаха да се месят в „чужди“ работи или просто се наслаждаваха на сеира; че една майка „възпитава“ детето си да стане неконтролируем насилник и смята, че това е възпитание.

Замислям се, че може би не постъпих по най-правилния начин, но реагирах импулсивно, трябваше да отдръпна майката по-рано, да кажа други думи, да повикам полиция, да направя нещо повече, а не го сторих…

В Закона за закрила на детето по-късно прочитам:
„…Закрила срещу насилие
Чл. 11. (1) Всяко дете има право на закрила срещу въвличане в дейности, неблагоприятни за неговото физическо,
психическо, нравствено и образователно развитие.
(2) Всяко дете има право на закрила срещу нарушаващите неговото достойнство методи на възпитание, физическо,
психическо или друго насилие и форми на въздействие, противоречащи на неговите интереси.“

Ако родителите системно го нарушават и децата им страдат, то наша е отговорността да реагираме, ако видим насилие върху децата. Детето не е само на родителите си.

Скоро след като публикувах поста си за майките – пушачки, получих много противоречиви коментари. Би ми било интересно да ми споделите в коментар мнението си по въпроса за родителите – побойници.

Какво кара един родител да унижава, обижда, малтретира, проявява агресия към детето си? Защо се стига до тук? Не можем ли да бъдем по-добри за децата ни? За себе си… или е късно да се променим?

Вторник. Реален вторник. Ден като всички други!

 

Родителите, пушещи до децата си

– Извинете, не ви ли прави впечатление, че пушите до децата си? – питам ги.

Седят, гледат ме тъпо и неразбиращо, а в краката им е пълно с хвърлени фасове и отпадъци от слънчоглед.

– На всичкото отгоре замърсявате парка, хвърляте си фасовете на алеята и… нали децата ни играят тук!

– А ти какво се бъркаш там, където не ти е работата?

Бясна съм!

Виждам ги навсякъде – в Русе, в Пловдив, в София, по паркове, улици, градинки, пред жилищни блокове… Родителите – пушещи до децата са навсякъде! По-зле са от хлебарките! Не знам има ли връзка, но почти винаги седят на групички и сякаш нарочно се опитват да направят нещата наоколо по-мръсни и отвратителни! „Красота!“

Петьо накара особата от снимката горе да си вземе фаса от земята и да го хвърли в кошчето. Но той не винаги е до мен, за да ги „трепе“…

Не всички пушачи са идиоти. Познавам много майки, които са с по две висши, хвърлят си всички отпадъци в кошчето, но пушат пред децата си. Познавам и такива татковци. Има пушачи, които не пушат до децата си и за тях не се отнася този пост!

А какво да кажем за бременните пушачки?! Много е сходно и с бременние жени, които се хранят нездравословно, както и с майките, които тъпчат децата си с боклуци!

В интернет се цитират многобройни научни изследвания относно негативното влияние на цигарите по време на бременността и след разждането:

  • „Жените пушачки са изложени на два пъти по-висок риск от спонтанен аборт отколкото не-пушачките.“
  • „Майките, които пушат, раждат бебета със средно равнище на теглото по-ниско от това на не-пушачките. Причини за намаленото тегло при раждане са както забавения растеж на плода, така и по-ранното раждане на бебето.“
  • „Доказано е, че при майките пушачки е значително по-разпространена перинаталната смърт на плода. Данните сочат, че приблизително 4600 новородени в САЩ умират всяка година, защото майката пуши.“
  • „Майките пушачки обричат децата си на смърт и болести.“
  • „Когато бебетата на майките пушачки се наблюдават с ултразвук след една изпушена цигара е установено, че никотинът увеличава пулса на сърцето на зародиша и повишава циркулацията на кръвта.“

Като млада майка изпълнена с много любов и вяра, но и с притеснения и хиляди въпроси относно развитието и възпитанието на детето, ми прави силно впетатление грозната гледка на бременните момичета с цигара в устата и на майките, които спокойно си пушат буквално на сантиметри от дечицата си. Не мога да разбера – толкова ли е трудно да осъзнаят, че това е висша форма на егоизъм?! Може и да не е моя работа, но ми е мъчно за децата и наистина съжалявам майката! Но мисля, че подобно поведение трябва да бъде забранено със закон и дори подсъдно!

Наистина, каквото и да кажа по темата ще бъде малко, но след като има толкова много неща, за които трябва да внимаваме и да се тревожим, когато сме родители, бива ли да постъпваме глупаво като излагаме детето си на опасност, причинена от самите нас???

И в заключение, ако с този пост съм успяла да накарам поне една жена с  никотинова зависимост да се замисли и спре да пуши пред детето си, то аз ще отбележа една малка победа за себе си и ще знам, че има смисъл да се говори, да се чете, да се споделя…