На страница номер 115 от тефтерчето на Левски пише „Народе ???? .“ с четири питанки и една точка. Интересното е, че на тази страница има следи от сълзи, най-вероятно на самия Левски. Реших да ви запозная с едно впечатляващо, но май не много известно стихотворение на Дамян Дамянов. Винаги съм се вдъхновявал от Левски. Сигурен съм, че много българи го почитат – неслучайно в градове и селца, от северната до южната ни граница кръщават на него булеварди, улици, квартали, училища и цели градове дори!
Но докато четях стихотворението, си мислех: странен народ сме. Честваме смъртта, а не раждането на Левски (колко от вас се сещат за рождената му дата, всъщност?). Защо????
Васил Левски – велик българин. Предаден от българи. Заловен от българи. Погребан от българи. И с омерзен от българи гроб. Четири въпросителни са ни малко!
…А страничката, види се, е мокра…
Какво? Сълза? Кал? Кръв?… Листът мълчи.
Нима е плакал тъкмо той? Жестоко!
Нима е носил кал – тъй чист дълбоко?
Той – чистият, с безсълзните очи?
Чия ли кал – ако е кал? – сребриста
светлее в жълтеникаво клише?
Чия ли кръв е капнала на листа?
Чия ли мръсна болка свети чиста
по пътя му към святото въже?
Какво е питал с този вик, раздърпан
в шест букви с питанки накрая? И плачът
пелин ли жъне с четирите си сърпа,
които карат всеки да изтръпне?
Подир „Народе????“ И мълчат! Мълчат!
Какъв „народ“? И кой „народ“? Проклето
въже от Къкрина до София виси!
Какъв народ бе племето, което
тъй не успя от двайсет заптиета
единствения – него – да спаси?
Къде се беше изпокрил? Къде бе
се поприбрал на топло и добре,
та не можа на оня вълчи хребет
една потеря малка да издебне?
А тръгнал бе за него той да мре!…
За същия… Един от двайсет воден.
Един измежду цял народ „свещен“…
От четри страшни питанки прободен,
и днес кърви духът ми цял – „Народе????“
Ни глас, ни образ… Питанките – в мен!
И, грях – не грях, ги вадя и се кръстя –
под тях, прости ми, Боже, лик личи:
ни турчин див, ни оня чер поп Кръстьо…
А ти, народе мой, и чист, и мръсен,
на онова въже го окачи!
– Дамян Дамянов