Салата „К“

Кръстих тази салата с необичайното „К“, защото основните продукти в нея започват с тази буква (кус-кус, краставичка, кашу, карфиол, а основните подправки са къри и куркума). Стори ми се интересно и скоро ще изпробвам и с други букви от азбуката. Например салата „С“, със спанак, сирене, сусам, или салата „М“ с манго, моцарела, моркови и т.н. По същия начин защо да не пробваме и основни ястия или десерти.

image1

Ето ги и необходимите продукти:
1 пълна чаша кус-кус
1 краставица
1/3 ч.ч. печено кашу
1 глава карфиол
300 гр. брюкселско зеле (по желание)
1/3 ч.ч. изсушени червени боровинки
къри, , куркума, черен пипер, сол
2 с.л. зехтин
1 лимон
За соса:
200 мл. йогурт
лимонов сок
къри

Начин на приготвяне:
Запичаме за 20-30 мин. на 200 градуса карфиола и брюкселското зеле в тавичка с хартия за печене. Овкусяваме ги преди това със сол, зехтин и черен пипер.
Сваряваме бульон с около 500 мл. вода, зехтин и къри на вкус. След като заври добавяме кус-куса, изключваме котлона и оставаме кус-куса под похлупак около 5 мин. да поеме целия бульон и да се получи еднородна нетечна смес.
В голяма купа нарязваме краставичката на ивички (приблизително с размера на карфиола), накълцаното кашу и червените боровинки.
След като изстинат карфиола, брюкселското зеле и кус-куса ги добавяме в купата при останалите продукти, като добавяме сол, пипер и настъргана лимонова кора.

image2Правим сос от йогурт, лимонов сок и къри и го добавяме вътре в салатата.
Лимонът много добре обогатява вкуса на всички съставки и най-вече на леко лютото къри. Надявам се това предложение да ви хареса!

image3

Приятен апетит!

Над тефтерчето на Левски

На страница номер 115 от тефтерчето на Левски пише „Народе ????  .“ с четири питанки и една точка. Интересното е, че на тази страница има следи от сълзи, най-вероятно на самия Левски. Реших да ви запозная с едно впечатляващо, но май не много известно стихотворение на Дамян Дамянов. Винаги съм се вдъхновявал от Левски. Сигурен съм, че много българи го почитат – неслучайно в градове и селца, от северната до южната ни граница кръщават на него булеварди, улици, квартали, училища и цели градове дори!

Но докато четях стихотворението, си мислех: странен народ сме. Честваме смъртта, а не раждането на Левски (колко от вас се сещат за рождената му дата, всъщност?). Защо????

Васил Левски – велик българин. Предаден от българи. Заловен от българи. Погребан от българи. И с омерзен от българи гроб. Четири въпросителни са ни малко!

…А страничката, види се, е мокра…

Какво? Сълза? Кал? Кръв?… Листът мълчи.

Нима е плакал тъкмо той? Жестоко!

Нима е носил кал – тъй чист дълбоко?

Той – чистият, с безсълзните очи?

Чия ли кал – ако е кал? – сребриста

светлее в жълтеникаво клише?

Чия ли кръв е капнала на листа?

Чия ли мръсна болка свети чиста

по пътя му към святото въже?

Какво е питал с този вик, раздърпан

в шест букви с питанки накрая? И плачът

пелин ли жъне с четирите си сърпа,

които карат всеки да изтръпне?

Подир „Народе????“ И мълчат! Мълчат!

Какъв „народ“? И кой „народ“? Проклето

въже от Къкрина до София виси!

Какъв народ бе племето, което

тъй не успя от двайсет заптиета

единствения – него – да спаси?

Къде се беше изпокрил? Къде бе

се поприбрал на топло и добре,

та не можа на оня вълчи хребет

една потеря малка да издебне?

А тръгнал бе за него той да мре!…

За същия… Един от двайсет воден.

Един измежду цял народ „свещен“…

От четри страшни питанки прободен,

и днес кърви духът ми цял – „Народе????“

Ни глас, ни образ… Питанките – в мен!

И, грях – не грях, ги вадя и се кръстя –

под тях, прости ми, Боже, лик личи:

ни турчин див, ни оня чер поп Кръстьо…

А ти, народе мой, и чист, и мръсен,

на онова въже го окачи!

– Дамян Дамянов