Румънеца и Събев :)

По случай 50-годишнината от основаването на ЕС реших, че е крайно време да се възползвам от привилегиите ни за свободно преминаване през границата. Така че утре се качвам на колата и отивам до Букурещ (това са си цели 70 км) за няколко дни.
Чувал съм какви ли не неща за румънците – от страшни истории за грабежи и фалшиви полицаи до това с колко светлинни години сме назад от тях. Първият път когато бях в Румъния, не видях нито едното, нито другото… Всъщност, нека ви разкажа за предното ми ходене накратко 🙂
През 2004 г. отборът по информатика на Пловдивски университет се готви цяло лято за състезанието в Букурещ, което се провежда всяка година между университетите в Източна Европа (един от най-тежките региони) и е известно с кратичкото наименование „ACM„. По принцип отборът на ПУ не се представя блестящо, даже да си признаем честничко до 2004 г. хората винаги се връщаха с пълен геврек (нула решени задачи). И ръководството реши, че няма смисъл да дава пари за нас, макар никога НИЕ да не се бяхме явявали на състезанието.

 

Но бяхме млади, луди, способни и знаехме, че ще успеем. И решихме да отидем на състезанието на собствени разноски. Няма да ви тормозя с административни подробности колко е тежко да нямаш ръководител, да се оправяш сам в чужда държава и какво е да представяш университет, който не те пуска да го представяш… Както и да е, Ники и Митко ми гостуваха за една вечер в Русе и на следващия ден хванахме влака за Букурещ (така се налагаше да спим само една вечер в най-евтиния хотел, на два часа път с автобус от мястото, където се състезавахме).
Още с пристигането на гарата засякохме отбора на СУ, начело с доц. Красимир Манев. Като разбра, че нямаме нито ръководител, нито румънски леи, нито представа къде трябва да отидем, човекът ни даде останалите си леи от последното състезание (стигаха за автобусни билети поне), карта на Букурещ и ни изпрати с пожеланието „Момчета, Бог да е с вас…“

Първият път сбъркахме автобуса. Всъщност, нацелихме автобуса, но объркахме посоката, в която трябва да го хванем. Така си изгубихме около два часа, за да достигнем покрайнините на града… Най-накрая успяхме да се довлечем до далечния хотел. Скоро обменихме парите и се почувствах като мултимилионер за първи път в живота си (друго си е да дадеш 10 000 за обществена тоалетна).

Трябваше да се доберем обратно до университета и затова започнахме да разпитваме хората на английски как да стигнем до метрото:
– Excuse me, do you speak English?
– Yes, a little bit.
– Do you know how to get to the subway?
– What?
– Subway.
– What?
– Tube, you know.
– Sorry…
– Er… Metro?!
– Oh, this way…

И човекът ни прати до другия край на Букурещ, но не до метро, а до магазин „Метро“… Добре че там един симпатичен младеж, студент от същия университет ни взе с колата си и ни откара до най-близката метростанция.

Така или иначе, оправихме се, а което е още по-яко, на състезанието направихме най-доброто представяне в историята на Пловдив дотогава, а ако изключим Софийски университет, и на всички останали университети от България… а и ванилова кола имаше!
Засега толкова, а скоро очаквайте още интересни случки от Румъния следващата седмица…


Реклама:

Booking.com