Сърби ме дясната ми длан.
„На пари е!“ „Колко мило!“
Но имам по-различен блян:
за газ, спирачка и кормило…
Далеч от този пуст екран,
от безсмислените срещи
и от целия катран
на суета и скъпи вещи.
Уморих се да съм шеф
в дигиталния затвор –
искам вятър, искам кеф,
искам време за мотор!
С каската да си прикрия
първия снежец в косата
и масура да навия,
да не гледам циферблата.
Как не искам да призная,
че дошла е вече есен.
Просто много ще внимавам,
няма да съм много бесен,
ще съм плавен, ще съм бавен,
а ако запръска дъжд,
ще отбия и изчакам
като зрял и умен мъж…
Просто искам да прочистя
бръмбарите от главата,
мислите си да избистря
на бензина с аромата…
През прозореца поглеждам.
Мрачно, есенно небе.
И главата тъжно свеждам.
Правя си едно кафе.
Моторът чака във гаража.
Някой с време. Някой луд.
Някой още със куража
да търпи и дъжд, и студ.
Имам нужда да усетя,
че съм още див и жив!
Но, довършвайки кафето,
изкрещявам мълчалив:
„Мото-яке върху риза
май въобще не си върви.
И къде ще ти излизам?
Сигурно ще завали.“
И в екраните кръвнишката
пак вторачвам две очи.
В дясната ръка е мишката,
а дланта сърби, сърби…
И с мотора се прехласваме
все за бъдещите дни,
ала бавничко ръждясваме.
А дори не ни вали…
03.11.2026 г. (Петър Събев)
