Данчо Колев, дами и господа!

От известно време насам се каня да ви представя Данчо Колев, a.k.a. бащата на Биляна. Данчо е роден в с. Бреница (…ааа, вино кара воденицааааа…), женен, с две хубави деца.
Понастоящем инж. Колев има две висши, живее в Пловдив, работи в БДЖ, все още е зодия „свиня-стрелец“, кара VW Passat и ползва WordPress за новосъздадения си блог…
Обича пътуванията по света и у нас, Формула-1, бъзикането на високи и не чак толкова високи технологии, плуване и ски, узо и уиски, сачове и салати, крем карамел и сладолед…
За да се запознаете по-подробно с блога на Данчо, предлагам ви три избрани поста:

Зарибени от мен блогъри: Мъжете

Седмицата мина, но зарибените от мен блогъри не са свършили. Реших да ви запозная с някои чаровни блогърки, но Жужа (която пък има голям принос за това аз да си направя блог) ме укори, че този списък изглежда много подозрителен и ме предизвика да представя поне един блогър от мъжки пол.
Добре, ще представя не един, а два!

Димитър Табаков

За него вече писах достатъчно тук.

Николай Тодоров

Ники е 26-годишен мъж в разцвета на силите си. Той е ИТ специалист. Живее в София и е една от най-ключовите фигури за футбола в българската футболна ИТ лига. Национален шампион по бридж, собственик на VW Golf и горд представител на зодия козирог.
И така, засега приключвам списъка… и се надявам, че ако още нямаш блог, следващият в него ще си ти, читателю! Опитай, може пък и да ти хареса…

"Ревливо"

В блога на Sunny, който чета от съвсем скоро по повод на едно чудесно стихотворение на Недялко Йорданов видях следния коментар… „Аууу, значи не само жените са ревли!“
Плакал съм. И не се срамувам да си го призная…
Може да ви звучи като признанията тип „Здравейте, аз съм Петър и съм алкохолик“, но в случая ситуацията е друга. Ето тази история промени отношението ми към плачещите мъже.
2001 г.
Математическа гимназия „Баба Тонка“, гр. Русе
Тържество по случай завършването ни: може би най-тъжното ми тържество в живота…
Не бях спал няколко дни, тъй като участвах почти в цялата училищна програма. Като първенец на випуска имах честта да вдигам знамето, бях водещ на тържеството и същевременно включен в изпълненията на училищния хор… доста дини под една мишница. Казвам това не толкова за да се хваля (но да не забравяме, че съм зодия лъв и обичам), а за да си представите колко репетиции трябваше да правя паралелно със суетенето около „великия“ абитуриентски бал…
На всичкото отгоре с двама съученици (Гошко и Пламена) подготвихме алтернативен сценарий, в който вкарахме допълнително поздрави към учители и изпълнение на „Учителко, целувам ти ръка!“…
Ако кажа, че тържеството беше хубаво и емоционално, няма как да почувствате буците в гърлата ни, докато пеем… Няма как да забележите стичащите се сълзи изпод тъмните очила на класната… Няма как да видите изненадания поглед на учителката, когато види, че това, което става на сцената няма нищо общо със сценария, който ни е дала… Няма как да чуете последния звънец и преминавайки под венеца, да знаете, че връщане назад няма…
След края на тържеството усетих колко съм уморен и колко ми е мъчно, че завършвам. Буцата в гърлото ставаше все по-голяма, очите ми – все по-влажни и най-накрая се скрих зад една от тонколоните и заплаках.
Скоро усетих една любима учителка надвесена над мен…
– Защо се криеш тук, Петре?
– Ами… плача.
– Аз също. Но защо се криеш?
– Ами… днес завършвам. Ставам мъж… а нали истинските мъже не плачат? – казвам с половинчата ирония.
Учителката ме прегърна и ми каза:
– Не, Петре… Само истинските мъже плачат. Само истинските…