От малък обичам да ми четат приказки. И да ги разказвам.
После се научих сам да си ги чета… Но продължавах да слушам как мама и баба ми ги четат вечер – същите истории, пак и пак…
Годините минаваха, а аз все си представях как като порасна, ще яхна някой кон и ще хукна да трепя змейове и да спасявам принцеси… как със сила и ум ще се преборя с всички препятствия, ще убия всички злодеи и ще стигна до заветното „живели дълго и щастливо“.
И така, вече почти 27 години се опитвам да напиша своята приказка… и я пиша – къде по-добре, къде по-зле. Историята не винаги е забавна, не винаги е интересна и съвсем пък не винаги „принцът“ в нея се чувства красив, богат, умен или щастлив… „Принцът“ и до ден днешен си няма дворец и живее под наем, а „конят“ му се казва „Опел“ и вече е на 14 години… Но „принцът“ намери принцесата си… и изведнъж светът му се струва по-добър и по-красив. И „принцът“ е много, много щастлив.
Да, в приказките няма да видите принц-програмист. Няма да видите и принцеса, която му готви вкусна имамбаялдъ. Честно казано, едва ли ще видите и проблеми с гражданската отговорност на коня… или монтирането на комарници на прозорците в двореца…
Но това е моята, всъщност вече нашата приказка. И когато с очите си виждам колко лесно е да създадеш, промениш или изцяло да разрушиш нечия приказка, истински оценявам какво е да откриеш човека, когото обичаш и искаш да прекараш целия си живот с него…
И искаш заедно да четете приказки на децата си… Дали ще се случи някой ден?
Que sera – sera.