Торта „Дъга“

cake_Rainbow

Торта „Дъга“ се оказа една от любимите торти на моето семейство. И една от най-желаните за специален повод (детски рожден ден, кръщене или семеен празник).
Вдъхнови ме идеята да поднеса вкусна торта в пъстри цветове. А какво по-пъстро от дъгата?!
Нека ви разкажа една ПРИКАЗКА ЗА ДЪГАТА:
Преди много години цветовете на този свят започнали да спорят.Всеки твърдял за себе си, че е най-добрият, най-важният, най-необходимият, най-обичаният!
ЛИЛАВИЯТ се надигнал и казал гордо:
Аз съм цвета на водачите и силата. Царе и главатари са избирали винаги моя цвят, защото е символ на авторитет и мъдрост. Никой не може да се съмнява в мен!
СИНИЯТ казал:
Но виж небето и морето!Аз съм във водата,която е основата на целия живот и от дълбините на морето стигам чак до облаците.Небето дава простор,свобода и безкрайност!Без моята свобода шяхте да сте едно нищо.
ЗЕЛЕНИЯТ казал:
Разбира се, че съм най-важният! Аз съм символ на живот и надежда. Аз съм избран за тревата, листата и цветята. Без мен ще умрат всички животни. Погледнете природата около вас и ще видите, че аз съм в средата!
ЖЪЛТИЯТ казал:
Вие всички сте толкова сериозни! Аз нося смях, веселие и топлина по света. Слънцето е жълто, Луната е жълта, звездите са жълти…Един слънчоглед кара света да се смее. Без мен нямаше да има смях!
Тогава ОРАНЖЕВИЯТ започнал да се хвали:
Аз съм цветът на здравето и обновлението. По-рядко се показвам, но съм ценен, защото служа за потребностите на човешкия живот. Аз пренасям най-важните витамини. Помислете за морковите, тиквите, мангото и папаята. Не съм винаги на хоризонта, но когато оцветявам небето на изгрев и залез красотата ми е толкова впечатляваща, че никой не си губи времето в мисли за вас!
ЧЕРВЕНИЯТ не можел да издържи повече и извикал:
Аз съм вашия владетел! Аз съм кръвта на живота! Аз съм цветът на опасността и смелостта. Готов съм да воювам за нещо. Паля огън в кръвта. Без мен земята би била пуста като луната. Аз съм цвета на страстта и любовта, на червените рози и мака.
В цялата олелия се чул гласът на ДЪЖДА:
Вие, глупави цветове, се карате един с друг! Не знаете ли, че всеки един от вас е създаден с определена цел, единствен и особен? Отсега нататък, когато вали, всеки един от вас ще се извие по небето, за да напомня за това, че вие можете да живеете заедно в мир. Дъгата е знак на надеждата на утрото. Така винаги, когато дъжда измива света и се появи дъга, на небето ще се вижда, че между нас цари уважение.

Торта „Дъга“ изглежда сложна, затова все я отлагах и накрая се реших. При едно наше пазаруване в METRO реших да си взема пъстроцветни сладкарски бои и да я направя. Обичам да пазарувам от там, а щандът им със сладкарски консумативи е голям и има богат асортимент.
Та, един хубав ден се разрових в рецепти за тортата и от няколко такива, си сглобих тази фантастична торта. Стана превъзходна! И не е толкова трудна. Просто си подгответе поне 2 часа около фурната. Но пък е много приятно къщата да ухае на масло и маскарпоне, а всички плотове да са пъстроцветни и красиви.
Ето и как да си я приготвите:
За тестото за блатовете: 
280 г брашно
5 яйца (размер L)
350 г захар
250 г краве масло
250 мл мляко
4 ч. л. бакпулвер
1 щипка сол
1 есенция лимон
6 сладкарски бои за всеки цвят

За крема:
250 гр меко масло
500 гр маскарпоне
200 мл. заквасена сметана
600 мл. подсладено кондензирано мляко.

За направата на блатовете, маслото се разбива добре с миксер, добавя се захарта и отново се разбива. Овкусява се с лимоновата есенция и солта и се разбива до хомогенизиране. Добавяме към тази смес и яйцата, като ги поставяме едно по едно, при постоянно разбиване. Брашното се смесва с бакпулвера и се сипва в маслено-яйчената смес. Добавя се и млякото. Разбърква се до хомогенизиране. Тестото се разделя на 6 части и всяка се оцветява с цветовете на дъгата – червено, синьо, жълто, зелено, лилаво, оранжево.
Блатовете се пекат поотделно за 20 минути във форма за кейк с махащо се дъно и диаметър 26 см, на дъното на която има пергаментова хартия. Температурата на фурната трябва да е 160 градуса, с вентилатор.

За да получите вкусния крем, които ще ви служи за плънка между блатовете, разбийте маслото до крем, след което добавете маскарпонето и отново разбийте. Накрая добавете кондензираното мляко и сметаната разбийте.

За да сглобите тортата, разделете крема на 2 части. Едната част ще ви служи за пълнеж между блатовете, а другата за облицоване отгоре и отстрани Започвате като в поднос поставете първо лилавия блат. Така става по-красиво, макар че аз го сложих по средатая за да стане по-пъстра. Намажете с крема и залепете върху него синия блат. Повтаряйте така и с останалите блатове, като последователността отдолу нагоре трябва да е: лилав, син, зелен, жълт, оранжев, червен. Не е необходимо да се сиропират блатовете, тъй като ще поемат от влагата на крема. Намажете отгоре тортата с тънък слой крем и оставете в хладилник поне за около час. След това я намажете отстрани с крема, за да я завършите изцяло. Декорирайте по избор. Можете да използвате шприц или просто да добавите шарени пръчици отгоре.
Приятен апетит!

Приятелството е като дъга:

Червено като ябълка, сладка до вътрешността.
Оранжево като горящ пламък, който никога не гасне.
Жълто като слънцето, което огрява деня ни.
Зелено като растение, което никога не спира да расте.
Син като водата, която е толкова чиста.
Зелено като цвете, което е готово да цъфне.
Лилаво като мечтите, които изпълват сърцето.

Нека животът ви бъде пъстър и сладък!

Приказки

От малък обичам да ми четат приказки. И да ги разказвам.
После се научих сам да си ги чета… Но продължавах да слушам как мама и баба ми ги четат вечер – същите истории, пак и пак…
Годините минаваха, а аз все си представях как като порасна, ще яхна някой кон и ще хукна да трепя змейове и да спасявам принцеси… как със сила и ум ще се преборя с всички препятствия, ще убия всички злодеи и ще стигна до заветното „живели дълго и щастливо“.
И така, вече почти 27 години се опитвам да напиша своята приказка… и я пиша – къде по-добре, къде по-зле. Историята не винаги е забавна, не винаги е интересна и съвсем пък не винаги „принцът“ в нея се чувства красив, богат, умен или щастлив… „Принцът“ и до ден днешен си няма дворец и живее под наем, а „конят“ му се казва „Опел“ и вече е на 14 години… Но „принцът“ намери принцесата си… и изведнъж светът му се струва по-добър и по-красив. И „принцът“ е много, много щастлив.
Да, в приказките няма да видите принц-програмист. Няма да видите и принцеса, която му готви вкусна имамбаялдъ. Честно казано, едва ли ще видите и проблеми с гражданската отговорност на коня… или монтирането на комарници на прозорците в двореца…
Но това е моята, всъщност вече нашата приказка. И когато с очите си виждам колко лесно е да създадеш, промениш или изцяло да разрушиш нечия приказка, истински оценявам какво е да откриеш човека, когото обичаш и искаш да прекараш целия си живот с него…
И искаш заедно да четете приказки на децата си… Дали ще се случи някой ден?
Que sera – sera.

Казах "Да" на Петър в най-приказната нощ…

“Всяко нещо с времето си”, гласи една поговорка. Е, времето за нашия приказен ден настъпи на 11.07.2009 година. Всъщност едва по-късно същата вечер разбрах, че Петър е подготвил всичко и е чакал точно този ден – на 11-ти навършихме 1 година, 1 месец, 1 седмица и 1 ден откакто сме заедно!

Нека започна всичко от начало:

Планът

През съботния ден /11-ти юли/ се оказа, че ще трябва да работя в офиса по изключение. Тъй като с Петър се бяхме разбрали да ходим в Пловдив  същия ден, няколко дни по-рано му казах:

– Ще ни се наложи да тръгнем следобед, след като свърша работа.

– Аз обаче трябва да тръгна един ден по-рано.

– Защо?

– Ами Митко има нужда от помощ по един много важен проект…

– Какъв?

– Ами… университетски проект за светлинни ефекти.

Денят

И така, нищо неподозиращата аз прекaрах деня си по работа, задачи и срещи с рекламни агенции. На няколко пъти ме наваля дъжда. След обяд вече валеше пороен дъжд, и колкото повече намаляваше работата в офиса, толкова повече се увеличаваше желанието ми да се прибера час по-скоро. Към 18:30 вече карах по Цариградско шосе. По магистралата пътят беше доста хлъзгав – окaза се, че цял ден е валяло навсякъде. Когато наближих Пловдив, звъннах на Петър:

– Аз съм вече в Пловдив. Вие как сте с Митко?

– Ами работим още по проекта.

– Как върви?

– Не много добре… Трябва да довършим още няколко неща.

– Ами добре… Аз тогава ще се видя с Мая и Катето и ще ходим на пицария, че умирам от глад.

– Добре, аз ще дойда направо в пицарията.

Час по-късно Петър дойде да ме вземе от ресторанта…

Изненадите започнаха

с красив букет от бели рози (Петър знае, че това са любимите ми цветя и искрено ще се зарадвам). Постояхме малко в ресторанта, Петър отиде до тоалетната и след като се върна, предложи на момичетата да се видим по-късно с тях, а на мен – да си направим нощна разходка из Пловдив. Прегърнати вървяхме, говорехме си и си припомняхме местенцета, на които сме били заедно. Минахме през центъра, телефонът на Петър иззвъня отново и дочух следния разговор:

– Здравей, Митак!

– …

– Ами супер, разхождаме се из Пловдив.

– …

– Да, чудесно… Искаш ли да ходим довечера у Митко? … Добре, Митак, айде по-късно ще се видим! … Хайде да се поразходим в парка!

Окъпаните от дъжда алеи ни подканиха да оставим следите си по тях и скоро се озовахме на пейката, на която бяхме седнали и на първата ни среща. Постояхме малко и си припомнихме някои от любимите ни моменти заедно в моя град, а и не само… Сетихме се за красотата на Париж и Айфеловата кула, страхотният ден в Дисниленд, дегустацията на бира в Брюксел, екскурзията ни до о. Тасос, парламентът в Букурещ, акваруимът в Лондон, фонтанът „Ди Треви“ и древните сгради в Рим… и изведнъж се озовахме пред Античния театър, но в Пловдив.

Неусетно бяхме стигнали до Стария град, изкачвайки се и слизайки по уличките, усещахме толкова много любов навсякъде около нас и… Телефонът на Петър пак иззвъня.

– Здрасти, Тони! – вдигна телефона той.

– …

– Ами в момента се разхождаме из Стария град, близо до Античния театър.

– …

– Ами каквото решите…

– …

– Две-три някъде. Вземете и вино.

– …

– Не, не мога.

– …

– Ами вземете каквото можете, ние ще дойдем после.

– …

– Добре, хайде, до после.

Предложението

Петър ме хвана за ръката, поведе ме към върха на Небет тепе и ми каза:

– Искаш ли да ти покажа нещо много красиво?

– Разбира се, любов.

– Добре, но хайде да играем на „Доверие“…

Няколко пъти сме играли на „Доверие“ в София – единият си затваря очите и обещава да не ги отваря, докато другият го държи за ръката и внимателно го напътства към избраното място. И двамата партньори си вярват напълно, че никой няма да предаде другия и да наруши доверието помежду им. И така, затворих очите си и започнахме да се изкачваме нагоре, отначало бавничко, после се отпуснах и колкото по-нависоко се качвахме, толкова по-силно усещах простора, силния вятър, топлата нощ. Казах му:

– Толкова е хубаво… Искам винаги да съм до теб!

– И аз искам да съм до теб… винаги!

Беше тъмно, много тъмно. На няколко пъти се подхлъзвахме леко, заради мократа трева, но наклонът свърши, земята под мен стана равна и след няколко крачки усетих ярка светлина пред себе си, прозираща дори през затворените ми клепачи. Помислих си: “Колко ли е красив градът, облян от светлини през нощта…”

Тогава Петър ме спря и ми каза:

– Вече можеш да погледнеш.

Отворих очи…

1

Наистина ми е много трудно да опиша какво почувствах… Светлините на целия град бяха пред мен, но трудно се забелязваха… Пред нас на цялата полянка със стотици свещички беше изписано “Биляна, ще се омъжиш ли за мен?”. А любимият ми мъж падна на колене пред мен с думите, които никога няма да забравя:

– …

… но и няма да споделя публично 🙂

Господи, колко много го обичам!

– ДА!!!!!

В ръцете си държеше кутийка с диамантен пръстен, който постави на ръката ми. Толкова силно треперихме и двамата. Тогава коленете ми не издържаха. Паднах на колене до него и започнахме да се смеем и да плачем от радост. А гледката пред нас на стотиците свещички, преливащи се със светлините на Пловдив завинаги ще я запазим като най-приказния спомен. По-късно разбрахме, че ми е предложил точно в 11 часа на 11-ти след 1 година, 1 месец, 1 седмица и 1 ден, откакто сме заедно.

След като дойдохме на себе си, Петър попита:

– И сега какво ще правим?

– Не знам… няма значение, щом сме заедно…

– Хайде да го отпразнуваме!

– Добре, ей сега ще се обадим на всички приятели…

Тогава Петър просто се провикна:

– Ееееей, хайде идвайте!

– „Спукано гърне!“ – чу се в далечината…

Приятелите

В този момент иззад една от скалите един по един започнаха да се подават тъмни силуети…

– Слънчо, кои са тези хора?

– Ще видиш…

Малко след това започнах да ги различавам… Тони, Дамян, Влади, Митко, Ники Вълчанов… Дойдоха да ни прегърнат и честитят… искрено им благодаря, че бяха до нас в този незабравим момент. После се обадихме на родителите ни и на най-близките ни приятели и отидохме да се почерпим в ресторанта, в който се запознахме… дори сервитьорката беше същата!

Ресторант "Ефир 100"

Скоро предстои годежът ни, а след него – най-вълшебният ни ден!

Благодаря на любимия ми мъж за това, че ме прави толкова щастлива и на всички приятели, които му помогнаха да осъществи изненадата си!

Очаквайте скоро и забавен вариант на историята с подробности от подготовката, възстановени „по разкази на очевидци“. А дотогава – музикален поздрав: