Time Capsule 2010

През юни, когато се пренасяхме в новото ни жилище, стана дума за това, че един човешки живот може да се побере в няколко кашона…

А можем ли да поберем 2010-та в един малък кашон? Не можем! Годината „2010“ свързваме най-вече с раждането на Вики. И искаме да запазим парче от времето, по което е била родена, да направим „капсулата на времето“, да я запечатаме и да я отворим отново през 2020 г.

Спомняте ли си вафла „Куку-руку“, дъвките „Турбо“, дражетата „Бонибон“ и бонбоните „Теменужка“, от които езикът ти става лилав? Откога не сте държали аудиокасета? А спомняте ли си лексиконите и комиксите „Мики Маус“? А билетчетата от 6 стотинки? 5,25″ дискети, телефоните с шайба, миришещите салфетки и картинките от кибритени кутии, с които играехме на „лепка“ (най-добрите бяха с надпис „АЗЛК“, отмъкнати от „Москвич“-а на някой съсед)? Сещате ли се за лимонадата и бозата в стъклени бутилки? Игрите със стъклени топчета? Старите анимационни филмчета? Шоколадите в „тубички от лепило“ и пастата за зъби „Мечо“? А найлоновите пликове с пастьоризирано мляко и трайност 36 часа? А Backstreet Boys, Spice Girls, Take That, East 17, ученическите лагери с „Макарена“, „Коко Джамбо“, „Казабланка“ и „Мистър Бомбастик“? А корделките в първи клас? Електронните игри за телевизор с джойстик? Филмите с негативи и чакането с нетърпение пред фотото, за да видиш „как са излезли снимките“. А сините чавдарски връзки…

Светът се променя и много неща остават в миналото. След десет години може би няма да има компактдискове, DVD, Nintendo Wii, двуизмерни цифрови фотоапарати, настолни компютри, крушки с нажежаема жичка, автомобили с бензин, вафли „Мура“, шоколади „Милка“ и т. н. Едно е сигурно – Лили Иванова все още ще пее! 🙂

Надяваме се, че схванахте идеята ни – да напълним един кашон с характерни неща за времето, в което живеем днес. Какви да са те? Ами дайте идеи…

Досега сме се сетили за следното:

  • Билети за градския транспорт
  • Билети от БДЖ
  • Касови бележки
  • Опаковки от захарни изделия
  • Кутия от цигари
  • Кутия с презервативи
  • Тоалетна хартия
  • Буркан дамашен мед
  • Ракия
  • Пластмасова бутилка с минерална вода
  • Пластмасова чашка за кафе
  • Монети и дребни банкноти
  • Крушка с нажежаема жичка
  • Компактдиск
  • Женско списание
  • Списание за автомобили
  • Всекидневник
  • Сметки за ток, вода, телефон
  • Мрежов кабел
  • Пакетче носни кърпички
  • Календарче
  • Ключодържател
  • Каталог със стоки от супермаркет
  • Модерна бебешка дрешка
  • Картичка, изпратена по пощата
  • Найлонова торбичка
  • Щипки за пране
  • Ролетка
  • Лепящи листчета
  • Химикал и молив
  • Визитните ни картички
  •  Дамски найлонови чорапи и чорапогащник
  • Кибрит и запалка
  • Розетка от контакт тип „шуко“
  • Ключ
  • Разписка от банкомат

А вие какво ще прибавите?

The IT Crowd

Оценка: 10/10*
* само за първи сезон и то ако сте ИТ специалист 🙂
Ако имате възможност да посетите Лондон, едно от нещата, които непременно ще ви направят впечатление са огромните сгради в центъра – коя от коя по-стъклени, коя от коя по-високи и коя от коя по-модерни. В една такава сграда има… разхвърляно мазе, а в него се помещава ИТ отделът на голяма компания 🙂
„The IT Crowd“ е сериал именно за този отдел, състоящ се от двама компютърни маниаци – Рой (мързелив бивш сервитьор) и Морис (типичен зубрач с бухнала коса и огромни очила). Всъщност, в мазето всичко изглежда нормално, докато не се появява Джен – почти нормална жена, която си няма и понятие от компютри, но е назначена за шеф на ИТ отдела… и всъщност така започват големите майтапи!
С течение на времето „информационно-технологичната тълпа“ (как се превежда „The IT Crowd“??) нараства с още интересни образи, но да не издавам всичко… Препоръчвам сериала на всички, чиято професия [ще] е свързана с компютри… Тънкият хумор е пипнат до най-малкия детайл – например, Рой винаги носи култови програмистски тениски с надписи „42“ (ха, и аз имам такава), „RTFM“ и извънземно от Space Invaders. В уютно разхвърляното мазе-офис е пълно с всякакви ИТ-джунджурии – от стар Commodore PET до табелка „MP3 is not a Crime“.
Както казах, първият сезон на сериала (шест епизода) ще бъде разбран само от ИТ специалистите… и техните жени, евентуално 😉 От август насам върви и втори сезон (досега са излезли две серии), който според мен не е толкова як именно защото е правен така, че да се разбере от всички и губи голяма част от кибер-очарованието си…
А за най-големите фенове, ето и промо за третия, най-нов към момента епизод (мерси, Ива):

Местенето…

Апартаментът е отново нагоре с краката, наоколо е пълно с джунджурии, дрехи, празни кашони…
– Подай ми нещо за писане – казва мама.
Подавам й DVD-записвачката… Ами за писане е, нали?
Най-мразя моментът преди да се преместя. Първо ровичкаш и намираш стари дрехи, стари книги, стари любовни писма, стари спомени, стари рани… Спомняш си за хора, които не си виждал много отдавна… Спомняш си и за тези, които са били на една крачка от теб и не си намирал достатъчно време за тях… Спомени, спомени… И всеки спомен си отива в съответния кашон… Някои спомени оставяш в някоя прашна ракла, в дома на родителите си… а други просто изхвърляш. Спомени, дрехи, тиган, чаршафи, паста за зъби и още спомени…
Вече седма година се местя от град на град. Срещам стари приятели, създавам нови… Някои са част от мен, други са „просто познати“, но винаги има момент, в който искам да ги видя… да си поговоря с тях… да пием по бира… а животът е толкова кратък и забързан…
Вече седма година не знам къде е домът ми… Седма година се боря с общежития, квартири, съквартиранти, хазяи, местене, кашони, дрехи и… разбира се, спомени.
Вече седма година не знам какво е любимото ти същество да е на по-малко от 300 км от теб… Приятелите вече ме бъзикат, че сега като отида в София, няма начин да не си хвана гадже от Варна или Бургас… Мичурин! Казал съм: Ми-чу-рин! Готино звучи просто…
Сега сериозно: тази нощ ми е страшно мъчно. Пиша този пост, докато архивирам информацията от русенския компютър на DVD-та… Снимки, документи, статии, мейли и… спомени! И ми става страшно тъжно, че в близко бъдеще няма да имам много свободно време и ще съм далеч от много любими хора… Може би сериозно трябва да помисля по откриването на телепорта… Но дотогава искам да кажа по едно нещо на тези, които ще са близо до мен и тези, които ще са далече…
Далечните, не ме забравяйте съвсем… И ми идвайте на гости, когато можете… И аз ще идвам, когато мога…
Близките, надявам се, че големият сив град няма да ви направи „големи“ и „сиви“ към мен… Имам нужда от вас!
Това е… След около четири часа тръгвам към София… за дълго, може би и за много дълго. Добре поне, че има Интернет, за да сте ми на „един“ клик разстояние, където и да съм…