Статуята на София – факти и числа

 

Височина: 26 метра
Тегло: над 5 тона
Инициатор: Стефан Софиянски, 1998 г.
Официално откриване: 28 декември 2000 г.
Позлатяване: 2001 г.
Място на издигане: Западната порта на древна Сердика, на мястото на паметника на Ленин, премахнат през 1991 г.
Посока: статуята гледа на изток  (към площад „Независимост“)
Цена: $200 000
Брой части: 160
Време за сглобяване на място: 3 дни
Време за изработка: 9 месеца
Скулптор: Георги Чапкънов
Символи:
• езическа богиня с антична прическа и женствени форми;
• короната на Тюхе (древногръцката богиня на съдбата) има форма и на крепост;
• лавров венец в дясната ръка – символ на слава;
• антични монети в лявата ръка – символ на благополучие;
• сова, кацнала на левия лакът – символ на мъдростта и познанието (от античната дума „софия“);
• прорези в метала вместо учи, като антична златна маска;
• не е християнски символ и няма общо с първоначалния замисъл за статуя на Света София.

 

Екскурзия из Югозападна България – Роженския манастир, Мелник, Рупите и Самуиловата крепост

zaglavka

Отдавна му се каним на този край на България… Цяла седмица с нашите приятели Лъчко и Яна ту се уговаряхме, ту се отказвахме заради мартенското променливо време, но в крайна сметка в събота се събудихме към 11 часа сутринта, грейна едно хубаво слънце и си казахме „Хайде!“. Час и половина по-късно вече седяхме на тройка кебапчета в с. Мурсалево, Благоевградско (точно пред speed-камерата)…
kebapcheta

А едно нещо започне ли с тройка кебапчета, винаги свършва добре! Първата ни дестинация беше Роженският манастир. За хората, дето се предоверяват на GPS-ите си да спомена, че става въпрос не за Смолянския връх Рожен с обсерваторията, а за Мелнишкия Рожен. Най-добре пишете „Кърланово“ и карайте още три километра 🙂

karlanovo

Роженският манастир е най-големият манастир в Пиринския край и е един от няколкото средновековни български манастира, сравнително добре запазени и до днес.

manastir

Кой и кога е основал Роженския манастир „Рождество Богородично” на това място за сега не е точно потвърдено. Едно местно предание споменава, че тук е живял св. Иван Рилски преди да се засели в Рилската пустиня. Най-старите предмети, намерени на това място са от XIII век. Това са украшения и монети от времето на Михаил VIII Палеолог (1250-1285 г.), намерени в случайно открит гроб в двора на манастира.

manastir2

Мраморният фриз над вратата, която води в централната част на I храма датира от XIII-XIV век. Градежът на църквата и част от постройките показват тяхното съществуване преди XV в. Към края на XVI в. църквата е била изографисана. Запазените стенописи в притвора, седящият на трон Иисус Христос, заобиколен от апостолите над западната врата и св. Богородица с Младенеца, заобиколена от пророците, пророкували за нея над южната, датират от 1597 г.

manastir3

През 1762 г. Роженският манастир става метох на светогорския манастир Ивирон (метох е манастир, подчинен на друг манастир, т. е. негово поделение). Светогорските манастири на Атон имат традиция във всеки метох на своите манастири да имат копие на най-известната манастирска чудотворна икона на Св. Богородица.

Bogorodica_PortaitisaИсторията на тази икона започва още от I век. По предание тя е нарисувана от Св. апостол Лука. Той е първият, който започва да рисува икони. През IX век един от най-големите гонители на иконопочитанието, византийския император Теофил, издава поредния указ за унищожаването на иконите. По силата на тази разпоредба войници са обикаляли и претърсвали навсякъде, църкви, манастири, дори и частните домове на хората. В дома на една вдовица от град Никея (сега южно от Истанбул) един отряд войници намерил иконата. Войниците искали да я вземат, но понеже било привечер вдовицата успяла да ги убеди да оставят иконата за последно да пренощува в дома й. През нощта жената заедно със сина си взели иконата и я занесли на брега на морето. Там те се помолили Св. Богородица да запази иконата от унищожаване, да запази и тях от гнева на иконоборците. След това пуснали иконата в морските вълни. Но иконата, изправена върху морските вълни се отправила в западна посока. Като видяла това майката дала съвет на сина си и той да тръгне след иконата. Момчето тръгнало на запад, стигнало до Атон и станало монах там. В края на X в. иконата се явила в огнен стълб сред морето пред Иверския манастир. Монасите като видели това чудо се качили на лодки и се отправили към иконата за да я вземат, но колкото те се доближавали до иконата, толкова тя през същото време се отдалечавала от тях. Тогава те се върнали обратно в манастира и направили молебен Св. Богородица да подари тази чудотворна икона на манастира. През нощта Божията майка се явила на един от тях – монах Гавриил и му казала, че ще подари иконата на манастира, но иска той сам да дойде и да я вземе. На другия ден монах Гавриил разказал на монасите желанието на Св. Богородица, прекръстил се и тръгнал по морските вълни като по суша, стигнал до иконата и я изнесъл на брега. Иконата била поставена в главната манастирска църква. На следващата сутрин клисарят отишъл да пали кандилата и не видял иконата в църквата. Започнали да я търсят. Намерили я над вратата на манастира. Монасите върнали иконата обратно в църквата, но на следващата сутрин тя отново била над вратата на манастира. Това се повторило няколко дни подред. Св. Богородица отново се явила на монах Гавриил и му казала “не ме изкушавайте повече, не вие мен ще пазите, а аз ще ви пазя”. Тогава монасите направили един параклис до вратите на манастира където поставили иконата. Понеже св. Богородица сама си избрала място до портите на манастира започнали да наричат иконата Портаитиса. Известна е още и като Иверска икона на св. Богородица по името на манастира. На 8 септември всяка година става многолюден панаир. Вярва се, че иконата в навечерието на празника сама се раздвижва от мястото си искаещи да излезе. Всичките присъстващи минават под иконата за здраве.

Друга интересна забележителност в манастира е Св. Христофор е изрисуван (апокрифно) с овнешка глава. В някои гръцки и сръбски църкви го има нарисуван и с кучешка глава. Легендите са няколко, но общо взето можем да ги сведем до следните:

  • Светецът бил с необикновена красота и измолил от Бога лице, с което да не съблазнява хората;
  • Казват, че сестра му се влюбила в него, поради изключителната му красота и той помолил Бог да отблъсне тези чувствени пожелания на сестра му. За да отблъсне и вразуми сестра му, Бог дал на св. Христофор агнешка глава;
  • От разказа на Елин Пелин („Огледалото на свети Христофор„) – имал вечно изпълнена от негодувание от страшната потребност да души, да унищожава, да къса в гнева си и да мачка в яда си всичко, което има дъх на неправда, на порок и престъпление. Така той губи подобието Божие и образът му заприличва на зъл кучешки образ; по-късно си връща човешкия вид.

gledkaГледката от манастира е страхотна, а ако слезете 300 метра по-надолу, ще видите и гроба на Яне Сандански, може би най-известната и същевременно една от най-спорните личности в освободителните борби на македонските българи.

yanesandanskiПрез 1913 г. Сандански дава интервю за италиански вестник, в което казва:

Мyanesandanski2акедонските революционери, които след дълга и жестока борба с турската тирания доживяха да видят своята мечта – извоюване на свобода на татковината, не могат да допуснат тя да попадне под сръбско и гръцко владение. Те няма да се спрат и пред най-страшните терористически средства, за да реализират съкровената си мечта – свободна, българска Македония!

Този цитат е перифразиран и на надгробната му плоча, макар че някой доста се е постарал да изтърка думата „българска“ от надписа… И понеже веднага разказът ни отива към македонския въпрос, казвам си мнението директно: между двете държави, Република България и Република Македония (македонци, зачитам ви го идентитетот) трябва да има само любов и братски чувства, да звучат уникалните ни балкански песни, да се лее руйно вино и да се боцка хубава скара…
Пускаме спокойно покрай Мелнишките пирамиди… гледката е уникална, не бързаме. Тук, в планината всичко върви плавно и спокойно, никой за никъде не бърза…

piramidaПристигаме в Мелник едва надвечер. Нямаме хотел, но това изобщо не е проблем. Обикаляме, разглеждаме стаите и като кажем, че ще си помислим, собствениците ни гонят с отстъпки… Само след половин час обикаляне си харесваме хотел „Болярка“. Хвърляме багажа, оставяме колата и си правим една хубава разходка из вечерен Мелник…

Melnik_PanoramaВечеряме в „Хубавата кръчма“ при бай Илия. Цялата отвън е окичена с култови надписи, а самият бай Илия е зевзек и половина… Всеки, който се занимава с PR, реклама и маркетинг трябва да посети кръчмата му! Четири снежанки, кана вино и две ракия по-късно можем да заявим, че и яденето, и пиенето му са много вкусни! Оставяме ви с част от уникалното му творчество, с което приключваме и ден първи…

bai-iliq

Сутрин. Събуждам се в 5:20 часа, свежарка… Колко бързо се наспива човек в планината! Излежаваме се до 8:00 часа, хапваме топла баничка с компанията и хващаме стръмните мелнишки пътечки, водещи към Кордопуловата къща…

bair-melnik

Кордопуловата къща, наричана още Цинцаровата къща, е построена през 1754. Тя е най-голямата възрожденска къща на Балканския полуостров, която е запазена до днес. Построена е специално за производство, съхранение и търговия на вино.

kordopulova

Къщата е един от 100-те национални туристически обекта, има печат. Намира се в източната част на града. Построена е през 1754 г. и е принадлежала на богатия мелнишки род Кордопулов. Състои се от приземие, в което има вкопана изба за вино, полуетаж със стопанско предназначение и еркерно издаден етаж за живеене.

kordopulova-inside

Най-интересната стая на етажа е приемната. По размери, разположение на прозорците, прозоречна площ, техника на таванската украса и смесване на стилове при оформянето е уникална за нашите земи със своите венециански стенописи, дърворезби и стъклописи.

kordopulova-inside2

Долният ред прозорци в къщата (12 на брой) са типично български, характерни за възрожденското изкуство. Горният ред прозорци (също 12 броя) са с цветни стъкла. Те са смесица от венециански и ориенталски орнаменти. Таванът е изработен от дъски и профилирани летви, богато разчленен и украсен.

kordopulova-inside3

Северната страна на стаята, в която са вградени стенните гардероби е майсторски изписана с барокови орнаменти… Ако я посещавайте, внимавайте да не пропуснете тайника…

tainik

Ако се качите на терасата, можете да видите слънчевия часовник.

solar_clock

В приземния етаж на къщата е избата с огромни бъчви за съхранение на мелнишко вино. Капацитетът на избата е от 250 до 300 тона вино.

izba1

Част от избата е издълбана в скалата и така е оформен 150-метров тунел. Според Богдан Филов, посетил къщата през лятото на 1916 година, най-голямата бъчва в избата е събирала 240 товара грозде (по 100 оки) или около 30,7 тона. Коридорите са сравнително тесни и на места ниски. Избата разполага със специални канали и вентилационна система.

izba2

На излизане за посетителите се предлага безплатна дегустация на мелнишко вино и възможност да си купите бутилирано такова. Това може да направите и от съседната изба, тази на Шестака – смъртният враг на бай Илия според мелнишките градски легенди… Едно е сигурно – гледката от това място си струва:Melnik_Panorama2

Спускаме се обратно към центъра на града и правим една бърза почерпка на хубава гледка в ресторанта на хотел „Мелник“. Това място е превърнато в своеобразен музей на социализма и също си струва да се види за едно кафе време…hotel-melnik

След кафето решаваме да напуснем Мелник и да се отправим към Рупите. Но ако сте решили да прекарате цял уикенд в този край, препоръчваме ви да отскочите и до Златолист – повече за това можете да прочетете в блога на Данчо.

rupite1

Следваща дестинация – Рупите. Би трябвало да стигнем за броени минути до там, но се оказва, че има ремонтни работи по изграждането на АМ „Струма“ и се налага да се върнем до Сандански и да ползваме обходен маршрут… Пристигаме в Рупите. Приятно впечатление ни прави, че всичко е уредено, а не се налага да плащаме нито паркинг, нито тоалетна (навсякъде по маршрута ни бе така). Влизаме в комплекса и буквално усещаме прилив на енергия…

rupite4

Рупите е местност, разстилаща се по десния бряг на река Струма. Едно от онези места, чиято природа е в състояние да възхити, вдъхнови и омиротвори. Невероятната красота на тази местност, е способна да създаде у всеки чувство на хармония и спокойствие. Същевременно с това около Рупите цари и един ореол на мистика и енергиен заряд, навярно свързан с факта, че Ванга избира това място за свой дом.

rupite3

Попитана защо е избрала точно това място за свой дом, тя отговорила: „Имам определено време колко да стоя тук. Това място е много особено. Служи ми като акумулатор и от него аз черпя енергия и сила. Някога тук е горял страшен огън, а този хребет над нас крие една голяма тайна…“

rupite2

Хребетът, за който говори Ванга, всъщност е Кожух планина, възвишение в Рупите. Според нея Кожух е ключът към разгадаване на древното ни минало. Ванга твърдяла, че там, където е кратерът, някога е имало голям град, погребан под огнената лава. Жителите на този град били едри, облечени в дрехи сякаш от станиол и били доста умни. Западно разположеното възвишение Кожух, което в действителност е част от угаснал вулкан.

mineralna_voda

В резултат от изригване на вулкана в Рупите има магмени скали. От тях извира минерална вода с температура 75 градуса по Целзий. Минералната вода има лечебни свойства и помага при заболявания на храносмилателната система, ендокринно-обменни заболявания, а също и заболявания на опорно-двигателния апарат, неврологични, гинекологични и кожни заболявания. Част от водата е каптирана и по тръбопровод е отведена до град Петрич.

rupite-kolaj

Началото на пролетта е. Тук всичко се движи, тича, лети, пее, жужи, играе, скача, плува… Червеноуха костенурка си плацика в топлите минерални води, докато децата тичат по поляната, от която чуваме и някакви домашни птици… Жаба се скрива в гъсталака до езерото, защото над нас прелита щъркел! А дърветата са обсипани с цвят! Какво хубаво място да оставиш мартениците си!

martenici

През 1992 г. пророчицата построява черквата „Св. Петка Българска“, превърнала се веднага в място за поклонение за хиляди нуждаещи се хора.

svpetka1

Иконите на иконостаса са рисувани от известния художник акад. Светлин Русев, като образите на светците са прекалено реалистични и не се одобряват от Св. Синод. Сред критичните мнения относно иконите на Светлин Русев е това, че художникът е изографисал съсухрени и мрачни фигури, които плашели и отвращавали миряните, вместо да им носят покой и благодат.

svpetka2

Така или иначе, на 14.10.1994 година храмът е тържествено осветен от Неврокопския митрополит Натанаил, в съслужение с десетки свещеници. Заветът на Пророчицата е това да бъде място за духовно и физическо изцеление и дом на всички вярващи, независимо от тяхната народност и вероизповедание.

sc

Днес храмът „Света Петка Българска“ приютява стотици миряни всеки ден, които искат да се поклонят пред Ванга и да запалят свещи в църквата. Жителите на петричките села твърдят, че пророчицата им помага от небето. Енергията на Ванга се усеща от вярващите и те се зареждат позитивно, стават по-добри, категорични са местните хора.

cheshma

Пред 2002 г. в изпълнение на заръката на Ванга учредената от нея фондация започва изграждането на манастирски комплекс около храма. Той включва изложбена зала, зала за кръщение, 2 камбанарии и 12 стаи с 30 легла.

vanga-pametnik

Скулпторът проф. Емил Попов е изваял паметник на Ванга, по повод 100 годишнината от рождението й. Височината на скулптурата е 1,80 м, а самия макет професорът е дарил безплатно. Паметникът, който тежи над половин тон, е монтиран върху специална основа вляво преди мостчето, което води към църквата. Ванга е седнала на стол, ръцете й са отпред…

vanga-kyshta

Докато се разхождаме из Рупите, някакси в ушите ми звучи една позабравена песен на Георги Христов – Посвещение. Два дни след като си тръгнахме от това свято място, научихме, че вещите на Ванга са били предадени от държавата на Община Петрич.  Те ще бъдат изложени в къщата ѝ, а старите и повредени ще се бракуват. В полза на Община Петрич са били предадени повече от 1411 предмета – след 17-годишни спорове и процедурни пречки! Дано ги видим другия път… Областният управител на Благоевград Костадин Хаджигаев казал:

„Кандилото, което е на ток, още светеше. През всичките тези години  не е засегнато. Не е изгоряла дори и крушката в него. Това място е свято.“

vanga_zavet

Продължаваме към последната дестинация от нашата екскурзия – Самуиловата крепост. Спираме пред входа на красив парк край река р. Струмешница.

samuilova-1

Национален парк-музей „Самуилова крепост“ тържествено е открит на 23 октомври 1982 година. Останките от средновековното укрепление и селище са консервирани, а районът около него е благоустроен. От паркинга до международния път Петрич – ГКПП „Златарево“ към парка-музей покрай брега на реката води красива алея.

samuilova-2

Докато се разхождаме, виждаме, че дърветата са буквално обсипани от лишеи. Лишеите абсорбират вода и минерални вещества от дъждовната вода и директно от атмосферата. Това ги прави изключително чувствителни към замърсяванията на въздуха. По тази причина, те представляват много добър индикатор за нивото на замърсеност.

lishei

Чрез степента на развитие на лишеи в обкръжаващата ни среда, можем да съдим за чистотата на въздуха, които дишаме – наличието на лишейни популации е индикатор за чист въздух и обратно, отсъствието на лишеи говори за замърсена околна среда. Видите ли толкова лишеи някъде – въздухът е много чист и хубав!

samuilova-3

В далечината се виждат величествената бронзовата фигура на цар Самуил в цял ръст и четирите бетонни пилона изградени в най-високата част на хълма, върху руините от средновековната кула.

samuil-pametnik1

Паметникът на цар Самуил е дело на художника проф. Борис Гондов. Представлява изразителна, величествена фигура в цял ръст, но с превити колене. Владетелят – прекършен не от поражението, а от болката, която ще го убие, по своите осакатени сподвижници. От двете му страни на пана са изобразени релефите на войниците – едновременно трагични и величави.

samuil-pametnik2

Както със сигурност знаете, при битка в околностите на крепостта византийският император Василий ІІ, наречен Българоубиец, разгромил българската войска, предвождана от цар Самуил и я пленил почти изцяло. Цар Самуил и неговото обкръжение едва успели да се спасят.

samuil-pametnik3

Съобразно християнската доктрина, пленени християни трябва да бъдат освобождавани след края на войната. Византийският император потъпкал това правило и ослепил пленената 14-хилядна българска войска, като оставил на всеки сто души по един водач. Самуиловата крепост при село Ключ е място не само на една голяма трагедия, но и свидетелство за жестокост, непозната дотогава в историята, нечувано военно престъпление. Няма и не може да има друго определение за ослепяването на 14,000 обезоръжени и беззащитни пленници. А това е по-скоро повод за срам, а не за гордост за Василий Втори.

stena

В съчиненията на византийските хронисти от 11 век Йоан Скилица, Георги Кедрин, Йоан Зонара, Кекавмен и други се известява за преграждането на Ключката клисура (на гръцки: Κλειδίον, Клидион) с широка преградна стена — дема. Археологическите изследвания сочат, че демата представлява сложна система от отбранителни съоръжения, които започват от склоновете на Беласица, южно от село Ключ и опират на север в слоновете на Огражден. Укрепителните съоръжения се простират в протежение на повече от 8 километра. Самата крепост, известна по-късно като Самуилова крепост е само част от тази фортификационна система.

zemlishte

Тя се състои от един обграден със стени лагер, разположен на един хълм над самия бряг на Струмица и обиколен с два паралелни, концентрично разположени рова, от които единият се намира по средата на хълма, а другият — в самото му подножие. Върху най-високата част на хълма са открити правоъгълни каменни основи на дървена наблюдателна и отбранителна кула, конструктивно свързана с каменната стена. Останалите два вала имат единна структура на насипа си. Разположението на Самуилова крепост позволява да се контролира цялата клисура и да се използва като команден военно-стратегически пункт на всички сектори на отбранителната система. Този начин на укрепяване не се среща никъде на друго място, освен в Самуиловата столица в Преспа.

halm

Какво е останало днес обаче? На върха на хълма ще видите нещо като оранжерия и нещо като летяща чиния. В „оранжерията“ е останало това…

oranjeria

При цялото ми уважение към историята и културното ни наследство, всички оставаме нескрито разочаровани – в „оранжерията“ има една дупка… Не, че сме велики археолози, ама със средностатистически багер можем да ви я направим същата на всяко едно друго място. Добрата новина, която ни казаха: през 2014 г. нещата ще се променят – спечелен е проект от ЕС, с който съоръженията ще се реставрират, ще има указателни табели, атракции като стрелба с лък и др. Стискаме палци да се случи! Остава ни хубавата гледка от наблюдателницата:

nabludatelnicata

На какво чудно място сме само – ако хванете картата на България, се намираме в нейния долен ляв ъгъл. На пет километра от нас е македонската граница (селото в далечината на снимката горе е в Македония). Но на толкова е и гръцката, която върви по билото на Беласица…  belasica

Програмата е изпълнена! Прибираме се… Гладни сме! Гладни сме! След толкова ходене директно паркираме пред ресторант „Морско дъно“ в Петрич – рядко добро място на нормални цени, с лек фокус върху морските храни… Преядохме!

morsko_dano

На връщане към София си напазарувахме от една крайпътна оранжерия – за 2 лева можеш да си вземеш чувалче пресни марули… как да не се възползваш! Направихме си и равносметка – 450 км за 2 дни и чудесни спомени:

През цялото време от Петрич до София, Яничка ни четеше предсказания на Ванга. Така приключваме и нашето кратко, но много зареждащо пътуване.

България е благословена страна! Неслучайно Силите ме изпратиха тук.

Всеки народ си има звезда, която го зарежда със светлинна енергия. Но има и изключения. Някои народи нямат звезда, а планета. Един ден тези народи няма да могат да оцелеят. В необикновената за тях атмосфера ще се задушат… народ, който има планета вместо звезда, ще угасне както свещ при силен вятър. България има не само една звезда, а цяло съзвездие.

България не е бедна. Тя има народ трудолюбив, работлив. Българският народ всичко може, по силите му е всичко да произвежда. Народът ни е учен за разлика от някои други народи. Най-ученият в света!

Българското писмо е едно от най-старите на земята.

Ще дойдат добри дни за България, за народите, които помагат на нашата държава. Защото тя ще бъде уважавана и тачена от велики държави. Ще мине време, България ще изправи снага, самочувствието на хората ще порасне.

Българите са силни – вижте за какво се пее в песните ни и ще разберете как предците ни са живели. Тачете празниците – те са средство за оцеляване.

А хорото е магичен ритуал – символ на единството, на кръга. Онази енергия, която изпитваме, докато играем хоро, е несравнима с друг танц.

Ще се отвори земята и ще се открие кои са българите. Не е вярно, че българите са чергари. Откъдето са минали, държава са оставили и бел град.

Трябва да бъдем добри и да се обичаме, защото бъдещето принадлежи на добрите хора и те ще живеят в един прекрасен свят, който сега ни е трудно да си представим!

Обичайте се, защото всички сте мои деца.

Истанбул’2012

В тази публикация ще намерите информация за:

  • Пътуване от София до Истанбул и обратно;
  • Градски транспорт в Истанбул;
  • Площад „Султанахмед“
  • Църквата „Св. София“ (Hagia Sofia);
  • Потъналият дворец (Cisterna Basilica, Yerebatan Sarayı);
  • Площад „Таксим“, Трамваят на носталгията и главната търговска улица;
  • кулата и мостът „Галата“
  • Пазарът на подправките (Еминьоню)

И двамата сме били в Истанбул и преди (Петър даже има подробна публикация от 2008 г.). Но не ни се беше случвало да отидем заедно… Е, отидохме, видяхме, омагьосахме се. Определено много полезна ни беше публикацията „Програма максимум“, с която се подготвихме предварително. Браво на автора! А ние толкова се вдъхновихме от Истанбул, че дори променихме дизайна на блога с ориенталски мотиви…

Но да ви разкажем за преживяното все не оставаше време, а този пост ни се получи малко като самия Истанбул – създаван и променян дълго време, голям, живописен, контрастен и парадоксален… колкото и подробно да пишеш, няма как да разкажеш всичко, защото историята е навсякъде. Един цитат (взет от тук) по темата: Истанбул не е за един дъх. Не е. Как би могло? Това не е само Истанбул. Това е още Цариград, Константинопол, Византион.  Това е бляскав, великолепен образ на кажи-речи цялата История

И като стана въпрос за история, нашата започна в една късна петъчна вечер от Централна автогара София.

Автобусите за Истанбул са винаги нови и на ниво. Освен традиционните почерпки, този път заварихме инфотейнмънт система на всяка от седалките (с ужасен интерфейс, за съжаление). Телевизията е турски сателитни програми, но има и live камера, която показва пътя пред вас… скука! Заспиваме… Събуждаме се на границата. Проверката минава цивилизовано и сравнително бързо, а Duty Free-то прилича повече на мол и няма нищо общо с порутените павилиончета отпреди няколко години. Тоалетната обаче се плаща – подгответе си турски лири най-добре.

Сутрин е. Вече сме в Истанбул. След кратко лутане из автогарата намираме метрото. За да ползвате градския транспорт е необходимо да се сдобиете с червени жетончета, които се продават на цена 2 лири от специални автомати в близост до спирките.

От автогарата (Otogar) взимаме метрото до последната станция (Aksaray). На картата ни е показана топла връзка между метрото и трамвая. Истината е малко по-различна. За топла – топла е връзката! Още от сутринта термометрите са ударили 30 градуса. Но да вървиш почти километър пеш с багаж си е малко прекалено. Продължаваме с трамвая до Sultanahmet и намираме хотелчето ни…

„Djem“ е малко бутиково хотелче (официален сайт), сгушено в малките улички зад Синята джамия. Всички материали на мебелировката в хотела са традиционни турски. Стаите са малки, но много уютни. Има и безплатен (жичен!) Интернет. Посрещат ни с чай, усмивка и карта на Истанбул. Хвърляме багажа и започваме разглеждането на забележителности…

Площад Султанахмет

Площад Султанахмет е свидетел на всички периоди на града и тук се намират монументи още от дълбока древност. Формата на площада прилича на хиподрум и това не е случайно – някога наистина е бил хиподрум.

Египетският обелиск е един от най-древните паметници в Истанбул. Обелискът е пренесен през 390г. от Египетския храм на Аполон.

Доказателство за интереса и на немският крал Вилхелм Втори към този стратегически град е построяването на чешма на този площад. Тук е мястото да се заредите с прясна питейна вода (алтернативата е да си купувате бутилирана от малчуганите по улиците). Продължаваме към „Света София“.

„Света София“

Храмът „Света София“ в Истанбул безспорно е най-мащабният и най-внушителният исторически паметник, завещан от Византия. Сградата е толкова голяма, че буквално не се побира в обектива на фотоапарата. Входната такса също е безспорно мащабна и внушителна (20 лири на човек!), но определено си струва да влезеш… Брой посетители на ден: над 10 000 (това са над 3,6 милиона годишно), по 20 лири за вход пък са си 32 000 000 евро приходи само от билети! Тук е мястото да кажем, че опашките от туристи стават огромни още след 10 сутринта, а проверките на входа са близки до тези на летището, така че непременно идете възможно най-рано (най-добре в периода 9:02-9:17 ч. 🙂 ). За тесния часови период може и да се шегуваме, но за опашките – никак…

Пред входа сме. „Св. София“ е първият типичен пример за византийско строителство и се счита от много хора за архитектурно чудо.  Ето и колко внушително изглежда когато се доближите…

Църквата „Света София“ е осветена за пръв път през 360 г. като катедрален храм на Константинополската патриаршия. След превземането на града от кръстоносците през 1204 г. тя служи за катедрала на константинополските латински патриарси до тяхното прогонване от Константинопол през 1261 г.

„Света София“ не е стриктна базилика, тъй като централният ѝ кораб, дълъг над 100 м. е доминиран от огромен купол с диаметър 31 м. и височина 56 м., поддържан от 4 пандантива. В дължина тежестта на купола се разпределя чрез поредица от полусводове, докато в ширина куполът се носи от 4 много масивни контрафорса, които обаче не се забелязват от вътрешността на църквата (това, както и останалата информация по-долу я взехме основно от Wikipedia и трябва да хванем Ники да ни обясни подробно какво е контрафорс, пандантив и полусвод)… Тази конструкция, както и фактът, че в основата на купола има 40 прозореца, допринасят за впечатлението у посетителите, че сякаш „златният купол виси от небесата“. Поради прекалено бързия строеж (под 6 години), архитектурните нововъведения и сеизмичната активност в района куполът на църквата пада частично няколко пъти през нейната дълга история (558, 989, 1346 г.), но бива бързо възстановяван. Почти 1000 г. (до 1520 г.), Св. София е най-голямата катедрала в света! При осветяването на църквата на 27 декември 537 г. Юстиниан изрича думите „Соломоне, аз те надминах!“, имайки предвид Храма на Соломон в Йерусалим…

И до днес все още „Св. София“ е четвъртата по площ в света. След падането на Константинопол под османска власт през 1453 г. тя е превърната в джамия и поетапно са построени четири минарета в ъглите ѝ, а през XVI в. османският архитект Синан достроява странични подпори, които подобряват стабилността на постройката. След разпадането на Османската империя правителството на Турция превръща сградата в музей и от 1934 г. можем да видим следите от хилядолетната ѝ история по стените…

В средата на XIX в. на швейцарците братя Фосати е било възложено да реставрират и ремонтират джамията. В този период е достроен минбар (това е мястото, откъдето имамът чете проповеди, а не мини-бар, с каквото го асоциира човек, ако вижда думичката за пръв път) и са окачени кръглите дървени панели с имената на пророка Мохамед и първите халифи.

Счита се, че този ремонт е унищожил напълно много от старите византийски мозайки, които до този момент са били просто замазани с хоросан. В горната част на купола е имало шесткрили ангели, но изображенията им са толкова неясни, че не се нае дали са били серафими или херувими…

В продължение на стотици, дори хиляди години всяка империя и всеки владетел са оставили по нещо от себе си върху стените на „Света София“ и човек наистина затаява дъх, когато се вгледа в детайлите…

Това най-добре личи на втория етаж (да не го пропуснете, ей!), където ислямът и християнството са буквално на една стена… ислямските символи (ляво) съжителстват с християнските (дясно) сред мрамор и геометрични мотиви:

Въпреки че обикновено е наричана просто „Света София“, църквата не е посветена на мъченица София, а на светата Премъдрост Божия (на гръцки: Ναός τῆς Ἁγίας τοῦ Θεοῦ Σοφίας), божествената страна на Христос, която е и един от ипостасите на Светата Троица. По тази причина храмовият празник на църквата е 25 декември, годишнината от въплъщението на Премъдростта Божия в тялото на Христос.

Поради сложната история на „Св. София“, голяма част от християнските мозайки са останали под хоросана и мюсюлманските изображения. Така дилемата кое точно да се запази и кое да се премахне не е била никак лесна за разрешаване. Чест прави на турците, че са оставили разкрити важните християнски мозайки, запазвайки баланс между християнската и ислямската култури… На снимката по-горе е една от най-големите и най-запазени мозайки – Христос с Дева Мария и Йоан Кръстител, датираща от 1261 г., отбелязваща връщането на църквата от римокатолическо към източноправославно владение. На снимката по-долу е детайл от тази мозайка, изградена от хиляди камъчета – сещате се сами защо човек настръхва като види нещо подобно!

Можем да ви разказваме още много, много, много, но нека излезем от огромната  „Св. София“ и пресечем улицата…

Потъналият дворец

Това е Йеребатан сарнъджъ (Yerebatan Sarnıcı), наричан още Потъналият дворец. Тъй като по-рано на това място се е намирала базилика, наричат го и „Цистерна на базиликата“. Представлява най-голямото и добре запазено покрито водохранилище за питейна вода в Истанбул измежду около 60 такива в града. Тук се съхранявал резерв от питейна вода в случай на засушаване или обсада на града. Водата по акведукти е доставяна от извори в Белградската гора, намираща се на 19 км северно. Именно фактът, че Константинопол е имал запаси от питейна вода, го е направил толкова трудно превземаем.

Потъналият дворец е едно великолепно творение на Древността, което се е запазило почти непокътнато до днес. То е построено от император Юстиниян 532-542 г. През византийската епоха водохранилището е снабдявало с вода намиращия се наблизо императорски дворец и местното население. След завладяването на града от османците през 1453 г. то се използва още известно време за снабдяване с вода на султанския дворец „Топкапъ сарай“, но тъй като османците предпочитали течащата вода пред тази от цистерни, те изградили собствена водоснабдителна система. Цистерните потънали в забрава чак до 1544-1550 г., когато в Истанбул дошъл холандският пътешественик П. Гилиус/ Gyllius/. По време на своите обиколки той забелязал, че населението вади от Земята вода с кофа, а и също риба. При трудни условия Гилиус пропътува с лодка водната повърхност, като я измерва и преброява колоните. Своите изследвания той описва в пътепис и по този начин прави Цистерните известни на Западния свят. По-късно всеки пътешественик, посетил Истанбул, държал непременно да види и Цистерните. А на тези от вас, които не са толкова запалени по Древността, ще кажем фактите: Водохранилището е 140 м дълго, 70 м широко, има 336 колони, подредени в 12 редици по 28 колони, с височина 8 м. Разстоянието между колоните е 4,80 м. Голяма част от колоните са от по-стари постройки, направени са от един или максимум от два мраморни къса. 98 от колоните са с коринтски капители, а останалите са с капители дорийски стил. Цистерните побират 100 000 м3 вода. Пита се: ако знаете, че тук е снимана една от сцените на филма за Джеймс Бонд „От Русия с любов“ (1963 г.), колко кафета можете да изпиете в подземното заведение?

Между другото, за 5 EUR тук си направихме „султанската“ снимка (виж началото на поста), която стоеше дълго време в блога ни… Разхождайки се сред колоните, непременно обърнете внимание на една колона-уникат, наречена Пауновата колона… сещате се защо:



Реклама:

Booking.com

На две от колоните са запазени оригинали на Горгоната Медуза, служещи за цокъл на колоните. Едната глава на Медуза е положена настрани, а другата е положена странично. Поверието разказва, че глави на Медузата са вграждани в сгради с цел тяхната защита, а тъй като, също според легендата, този, който погледне Медузата в очите, се превръща в камък, то главите не са поставени в нормално положение,а обърнати, за да предпазят гледащите ги хора. Предполага се, че главите са донесени от по-стара римска сграда.

Във водохранилището има много добра циркулация и независимо, че се намира под земята, въздухът е изключително свеж и чист. В „Йеребатан сарнъджъ“ има и кладенец на желанията, в който според поверието ако хвърлиш монета и си пожалаеш нещо, то непременно ще се сбъдне… Излизаме!

Улиците на Истанбул

Продължаваме нашата разходка по площад Султанахмет и виждаме турци, които продават сочна, вкусна диня в жегата. Цената е 5 лири…

– Дръж ми апарата – казва Петър. – С този огромен обектив нищо не може да се спазари… И раницата ми подръж, ще *говоря* на турски.

Речникът на Петър е беден – знае „кафе“, „чай“, „кебап“, „кач’ пара?“, „комшу“, „мараба“, „буйрун“, „хаир“, „пахалъ“, „евет“, „зорлем гюзелик олмаз“ и да брои до пет, но е ходил в Китай и е станал много добър в пазаренето… (съответно макар че не разбира каква цена му казват продавачите, се пазари, докато я свали на нещо разбираемо, разбирайте 5 лири или по-малко)… Продавачът само му прави знак да изчака, докато обслужи няколко англичани и японци, след което продължаваме, ръфайки диня, за която сме платили 3 лири. Зад Синята Джамия има малък пазар с павилиончета, където също се предлагат килимите и то в комбинация. Един от продавачите е решил да се справи с жегата в автомобила си по оригинален начин…

Котките също много харесват килимите му, но да мъкнем килим по автобусите няма да стане…

Виж – шал може. Първоначално ни предлага натруфени шалове от изкуствена коприна, но бързо се разбираме и стигаме до два семпли, но много нежни шала, които ни допадат… Естествена коприна – няма как да я объркаш, когато току-що си пипал другата – по-приятна на допир, по-топла, не лъщи, има лека текстура и издава леко скърцащ звук при търкане. Пазарим се близо до половин час, накрая си тръгваме с видимо ядосан вид от магазина и продавачът ни настига, за да си стиснем ръцете… А Биляна има страхотен шал на супер цена, които бързо станаха два на още по-супер цена (в крайна сметка ги спазарихме двата за 30 лири + малко сувенирче подарък)…

Слизаме надолу, в посока Галата и се наслаждаваме на препълнените с локум витрини, китните магазинчета и ресторанти, където правят всичко пред теб, включително омесването на тестото…

Минаваме и покрай централна ж.п. гара Истанбул – като локация влакът пристига буквално до пристанището, така че от тази гледна точка пътуването с влак може и да е по-добрата алтернатива…

Излизаме от гарата и се озоваваме на…

Пристанището

Слънцето пече ярко и очертава силуетите на десетките минарета, а под моста „Галата“ и около него постоянно минават корабчета – разходка до Босфора, до Принцовите острови, до Златния рог и кой знае къде още…

Игнорираме подвикващите „капитани“ на кораби, нахалните викачи от ресторантите, „мисирите“ (така си нарекохме продавачите на печена царевица), просяците и рибарите, които се опитват да ни продадат улова си и минаваме моста. По тъмно тази част на Истанбул е не по-малко красива!

Нашият план обаче далеч не е изпълнен. Прехвърляме се на площад Таксим.

Площад Таксим

Името „таксим“ идва от арабски и означава „разпределяне“. На това място е била крайната точка на построения през 1731 г. водопровод, идващ от север и дълъг 23 км. По заповед на султан Махмуд І през 1732 г. тук е построено разпределително съоръжение, което отвеждало водата към различни градски райони.

Днес на това място има красиви шадравани, Паметникът на Републиката, няколко заведения… Тук е и крайната спирка на Трамвая на носталгията, както и мястото да кажем, че допуснахме грешка в предварителното си планиране.

Вървяхме пеш от моста „Галата“ до „Таксим“, което си е 3,5 km, голяма част от които яко изкачване и потене, след което хванахме Трамвая на носталгията и слязохме по средата на търговската улица, откъдето продължихме пеш до кулата „Галата“. Правилният начин е – от нос „Галата“ отивате до кулата „Галата“, от там си хващате носталгичния трамвай нагоре, разглеждате площад „Таксим“ и се спускате пеш спокойно и надолу по главната търговска улица…

Колкото до Трамвая на носталгията, силно го препоръчваме – за 3 лири ще се насладите на уникално преживяване, в което буквално се мушкате между хората, на сантиметри от тях. Направихме опит да заснемем кратко видео по темата:

Самата търговска улица съдържа всичко, което сме свикнали да виждаме по улиците на София, Париж, Барселона, Брюксел, Франкфурт и Кьолн. Световни марки, лъскави витрини, само е малко по-лъскаво и ориенталско…

Една от най-големите далавери и направо задължителна в жегите е да си вземете фреш. Най-изгоден е портокаловият, на цена 1 лира за 200 мл чашка. Как да не се изкушиш, особено когато е зверска жега? Продължаваме към…

Кулата „Галата“

Кулата Галата, наричана още Кулата на Христа от генуезците и Голямата кула от византийците е издигната през 528 г. по времето на император Юстиниан. Първоначално е построена от дърво в квартала на генуезците, а през 1433 г. е достроена от камък. В османският период, в различни години, са се намирали хамбари, затвор, морски фар, пожарна кула.Според легендата, в османският период, Ахмед Челеби Хезарфен, изпитвайки своето изобретение за полет с крила, прелетял от тази кула до противоположната на азиатска страна – Ускудар. Висока е 67 метра, като в нея може да се влезе, стига да сте там в работно време (9-20 ч.)
В противен случай може да ударите по една бира и да люпите семки с местната младеж, точно под кулата…

Ние обаче сме уморени от дългия ден, така че се прибираме към хотела. Площад Султанахмет и Синята Джамия изглеждат невероятно вечер.

В началото на ден 2 директно се отправяме към Долмабахче Сарай – дома на последния султан на Османската империя и на първия президент на Турция… Знаем, че трябва да сме там рано, в същия часови интервал като за Св. София 🙂 Последната спирка на трамвая ни закарва до джамията и часовниковата кула.

Кулата е построена от султан Абдул Хамид II, висока е 27 м и е чудесен ориентир за входа на двореца, който ще ви посрещне с прекрасна градина…

Цените на музеите в Турция обаче хич не са приятни, а и има и специално увеличение за чужденци…

Били сме в Лувъра в Париж, Музеят на шоколада в Кьолн,  Сант Анджело в Рим, леденият бар в Барселона, замъкът в Единбург и Парламентът в Букурещ, посетили сме десетки, дори стотици туристически забележителности, но 70 лв. за вход на двама души за музей не ни се беше случвало да даваме… На всичкото отгоре, вътре в двореца и в харема е забранено да се снима. Който иска да гледа, да започне от тук и официалния сайт http://www.dolmabahcepalace.com/… Ние имаме снимки на един изключително нахален паун, който Петър дебнеше в продължение на 40 минути, докато снима това:Погледът на пауна ясно изразява отношението му към ценовата политика на музея. За нас определено има какво да се види, но нормалната цена за вход би следвало да е 10, максимум 12 EUR според това, което видяхме вътре… Иначе музеят се пълни въпреки всичко и на излизане, входът му изглеждаше така:

Възползвахме се от наличието на хора наоколо и помолихме една украинка да ни снима…

Ако се вгледате много внимателно над главите ни, ще видите ето този прекрасен фонтан…

Портата на двореца също заслужава внимание…

Музеят се намира точно до морето и точно до входа има едно заведение, където са заснети много драматични разговори от „Перла“, „Листопад“, „Мечтатели“ и другите турски сериали, в случай, че сте им фенове разбира се…

Мятаме се на трамвая и слизаме на Капалъ чарши. Малко трудно разбираме, че Капалъ чарши в неделя си е баш „капалъ“, демек „затворена“ в неделя, но след това се отправяме по малките улички в посока Мисир чарши, докато постепенно излизаме на пазара до ж.п. гарата и пристанището.

Пазарът на подправките

Пазарът на подправките (Еминьоню) e най-старият пазар в Истанбул и вторият по големина след Капалъ чарши. Има гълъби, хора, локум, билки, ядки, сушенки, маслини, риба, цветя, къна, сувенири и пойни птички.

(Тук вече изпадаме в лек културен шок, но…)

Пазарът е едно от малкото места, откъдето можете да си купите странни стоки, като пиявици например…

В миналото е бил известен и като Египетския пазар заради многото подправки, внесени от Египет.

Купуваме си това-онова и откриваме, че след толкова ходене, краката зверски ни болят. Около пазара просто няма къде да се седне, така че с прибежки и припълзяване от кафене на кафене се добираме до парка на Топ Капъ и релаксираме край чудесния градски шадраван.Нагледали сме се на Истанбул за следващите няколко години. Болят ни краката, потни сме, останали сме с 6 лири (4 за път и 2 за WC)… Взимаме си багажа от хотела, където ни изпращат също толкова сърдечно, колкото и ни посрещнаха, след което се замъкваме към автогарата, за да може този пост да приключи там, откъдето започна. Sonunda. Край.