Най-якото и запомнящо се нещо от екскурзията ни в Дубай се оказа именно пустинното сафари… След сериозно проучване в интернет, малко драми със сайтове-менте, наподобяващи оригинала (затова цъкайте точно този линк), избрахме Arabian Adventures и тяхното Sundowner Dune Dinner Safari.
Не, че знаем как са другите компании, но тази имаше най-висок рейтинг и останахме доволни. Иначе всички предлагат общо взето едно и също нещо и основните разлики са в качеството и марката на автомобила, дали ще ви вземат от хотела или от сборен пункт, има ли фирмата собствен лагер в пустинята или няколко фирми споделят общ, колко е качествена услугата като храна, време за фотосесии и красота на камилите (да, в ОАЕ често си организират и такива конкурси за красота!).
Понеже всички сафарита протичат горе-долу еднотипно, но въпреки това са невероятно изживяване, ще ви разкажем какво се случи при нас… Преди това, нека предупредим, че изживяването не се препоръчва за хора със слаби нерви, сърца и стомаси, бременни, малки деца и хора над 98 години, особено ако са яли 3 часа преди събитието…
И така, в уречения ден и час, един бяло-бежов Toyota Land Cruiser 4.0 V8 4WD дойде до хотела, за да ни вземе и още щом се качихме и видях ролбаровете от вътрешната страна на автомобила, разбрахме, че нещата са сериозни.
Пообиколихме из Дубай и скоро автомобилът летеше по магистралата, пълен на максималния си капацитет от 7 души:
- Биляна и Петър (ние);
- шофьорът ни Ахмед – мил индиец с доста опит в пустините, на когото обаче му беше първи работен ден в Arabian Adventures;
- двойка от Чили, които бяха супер весели през цялото време;
- висока двойка от Германия, които седяха най-отзад и не гъкнаха през цялото време (тук е мястото да кажем, че задните места в Land Cruiser-а са най-кофти, особено ако сте високи – не ви ги препоръчваме).
След близо час по магистралата, брандираните Тойоти ставаха все повече и повече, скоро отбихме по второкласен път, после – по третокласен и накрая паркирахме на площадка за регулиране на налягането в гумите.
Оказва се, че първото нещо, което трябва да направиш в пустинята, е да спихнеш гумите на автомобила – иначе рискуваш да се пръснат от горещия пясък, а и сцеплението става по-добро.
Тръгваме по черен път, т.е. жълт, съдейки по цвета на пясъка… Петър пита Ахмед:
– Добре, как различавате различните пустини? В моята страна е ясно – гора, планина, равнина: ясно си личи къде свършва едното и къде започва другото…
– Ето, тук пясъкът е жълт, но там в далечината става по-червен, защото съдържа повече желязо, в тази пустиня има пустинни зюмбюли, а в другата – не… когато си израснал тук, можеш да се ориентираш.
Говорим си, а колата върви по утъпкания път – гледката е приятна и дори малко скучна, а за пътят съм сигурен, че можем да го минем и с нашето Ауди А4… Но растителността намалява, дюните стават все по-високи и кроткият и спокоен Ахмед без никакво предупреждение прави рязък завой надясно и започва да шпори през дюните. Кроткият двигател на Тойотата ядосано напъва осемте си цилиндъра и колата започва да пори пясъчните вълни, понякога с изцяло вдигната предница и задница.
„Добре, това с моята кола не го мога!“, помисля си Петър, докато се е вкопчил в един ролбар с едната ръка, но държи стабилно огромния фотоапарат с другата и снима. След 10-тина минути пристигаме в малко оазисче с палми, където ни дават инструктаж и ни разказват за сокола, националният символ на Обединените арабски емирства и как да го научим да ловува…
Отправяме се обратно към колите и там, на хиляди километри от България, чуваме как някой вика:
– Пе-е-ешо-о-о!
В такива моменти осъзнаваш колко малък е светът всъщност… И колко голям е шансът да срещнеш своя колежка от София насред арабската пустиня в Дубай 🙂
Тъй като бяхме в различни автомобили и трябваше да тръгваме, се разбрахме да се видим по време на вечерята…
Следваше ново лудо препускане през дюните. Джипките вървят една след друга, на около 20-50 метра дистанция, засилват се и „скачат“, точно като на автомобилно състезание.
Ако залегнеш много рано, удряш лицето си в коленете. Ако залегнеш късно, при приземяването главата ти се удря в тавана. Точният момент на залягане се усвоява някъде след третата цицина на главата…
След още 10-тина минути конвоят се посъбра на един импровизиран „паркинг“ – сравнително равна площадка, поснимахме се и продължихме с още по-висока скорост. Газ до ламарината и гледаме как колите пред нас скачат от метър, метър и половина, а ние ги следваме само след секунди.
На една много висока дюна Петър видя как колата пред нас скача от може би три метра и изкрещя на английски:
– Big jump! Get down! (Голям скок! Залягайте!)
Дори самият Ахмед се стресна, натисна спирачката и… колата остана „по корем“ на върха на дюната. Ахмед пробва напред-назад, но нямаше никакъв смисъл: четирите колела на автомобила просто бяха във въздуха и се въртяха отчаяно на празен ход.
– Ееех, затова не го обичам червения пясък… – каза Ахмед и извади една малка лопатка, с която почна да копае пясъка около колата. Нямаше никакъв смисъл – лопатката беше толкова малка, че същият ефект можеше да се постигне и с шепи.
Помолиха ни да се отдалечим и да си поснимаме, а Ахмед и негов колега-шофьор започнаха да дърпат внимателно колата с въже. Лошото е, че трябва да си много внимателен, защото ако тегленият автомобил, който е високо, се освободи, има опасност да се свлече надолу и да удари теглещият.
Но, така или иначе, момчетата се оправиха, Ахмед набримчи Тойотата с над 100 км/ч покрай дюните и всички части по окачването на колата бяха на предела на силите си.
Имахме чувството, че дори и нашето човешко „окачване“ едва издържа постоянното тресене, но в крайна сметка взехме „за норматив“ последната третина от пътя и успяхме да си направим чудесна пустинна фото-сесия по залез слънце.
Реклама:
Booking.com
А залязващото слънце в пустинята е прекрасно почти колкото Биляна…
Когато слънцето се скри зад хоризонта, продължихме още малко и пристигнахме до бедуинския лагер, на чийто вход ни очакваха група камилари.
Тук е мястото да кажем две неща: гледайте първо да се качите на камила. За всичко останало има предостатъчно време, но движеща се камила след залез слънце се снима трудно, така че гледайте това да е първата ви дейност, докато сте в лагера.
И второ, има фотографи, които ще ви снимат и ще ви карат да им позирате, но само ще ви изгубят от ценното време и после ще ви искат по 100-200 AED за снимка!!! Усетихме това навреме и срещу десет пъти по-малък бакшиш, помолихме камиларя да ни снима с нашия апарат. Получи се супер.
Забавно беше обаче какво се случи с хората, които все пак решиха да си закупят снимки. Тъй като всичко е предплатено, малко хора се сещат да носят голяма сума пари насред пустинята. И се оказва, че там, в средата на нищото, можеш да платиш с кредитна карта. За целта арабите са издигнали грамадна камара от скали, върху които търговецът се качва с POS-терминала в ръце, след което го вдига към небето и изрича на арабски нещо като „أوه، انتم، آلهة فيزا وماستر كارد، الموافقة على هذه الصفقة الآن“ („О, богове на Visa и Mastercard, нека тази транзакция мине!“), транзакцията минава, човекът слиза и поема картата на следващия клиент.
И така, как да се качите на камила? Подхождате винаги от лявата страна на животното. Дълго се чудехме защо, но след кратка справка с Google, разбрахме. Така е от исторически времена и важи както за камили, така и за слонове, коне и всякакви други ездитни животни. За да извадиш меча с дясната си ръка, най-лесно е той да е отляво на пояса ти. А щом е отляво, качвайки се отдясно на животното, има голям шанс да го закачиш и нараниш с меча си. Затова трябва да се качваш винаги отляво.
А как да слезете от камила? Отговорът на този въпрос може да ви струва и 50 EUR, ако не четете блога ни и се поддадете на някои нахални камилари в Египет, примерно, където сме чували, че качването на туристите е безплатно, но слизането им от камилата струва скъпо (само да припомним, че камилата е доста по-висока от кон). Отговорът е: хващате се за седлото и се облягате назад с цялата тежест на тялото си. Камилата няма кой знае колко силна задница и кляка.
В лагера можете да карате сандборд (сноуборд по пясъчна дюна, но е доста по-бавно и скучно от снега), да пояздите камила (обиколкота е към 100 метра, колкото да се снимате на нея), да пушите наргиле (не се различва от добрите наргиле-барове у нас), да си къносате ръката (ако сте жена) и да си похапнете вкусно, докато гледате кючекчийка… ние заложихме на последното, заедно с другата двойка българи.
Луната се появи над пустинното небе и за първи път я видяхме по този начин – осветена изцяло отдолу. Да, когато си на Екватора, Луната изглежда различно, както можете да прочетете и тук (откъдето е взето и изображението):
Бързо се досещате защо на върховете на джамиите Луната е изобразена именно по начина, по който се вижда от Eкватора, както и откъде произлизат рогата на Сатаната, нали?
И в сладки приказки за пустинята, луната, кючека и какво ли още не, в крайна сметка се разбрахме с другата двойка българи, че на следващия ден отиваме заедно в Абу Даби…
Качиха ни обратно на джипките и излязохме от пустинята много по-бързо, отколкото дойдохме, очевидно сме направили кръг. Ахмед напомпи гумите обратно и тъкмо да напусне резервата, когато един униформен го извика при себе си и дълго разговаряха, преди Ахмед да се върне при нас с кисела усмивка:
– Всичко наред ли е, Ахмед?
– Почти… Ограничението в пустинята е 50 км/ч, а аз съм карал със 100 км/ч и са ме снимали… Спийд камера насред дюните в пустинята, можеш ли да си представиш?!
Не! Но арабската пустиня не спираше да ни изненадва от началото до края на това уникално изживяване. До нови срещи със следващия ни разказ от Абу Даби!