Макар и с малка пауза, продължаваме серията ни с интервюта. Днешното интервю е с нашия приятел Георги Симеонов. С Петър се познават още от деца, а днес Георги е съсобственик в TransGlobe International, една от малкото фирми в България, занимаващи се с езикова локализация. В допълнение, Георги има куп други дарби, интереси и хобита. Обича науката, винаги борави с факти и данни, любител на стойностните спорове и дебати, ревностен защитник на правдата, полузащитник в салсата, централен нападател в астрофотографията и вратар, недопускащ неточни преводи… Дами и господа, Гошето!
Здравей, Гоше! Лонг тайм но сий, както се казва, т.е. “Дълго време няма море…”
Здравейте, Пешко и Биби! Дълго стана, наистина – добре, че за интервюта може да се видим (смее се).
С Петър сте учили в две училища в Русе – ОУ “Братя Миладинови” и МГ “Баба Тонка”. Какво си спомняш от ученическите години?
Леле, като се замисля колко години минаха оттогава…
Е, колко-колко… четвърт век!
Честно казано, повечето ми спомени с Пешко са от Математическата гимназия… В “Братята” той дойде в пети клас и беше “новият ученик”. Лека-полека се сдушихме и една сутрин се озовахме в МГ “Баба Тонка”…
Добре, разкажи ни за гимназията…
Какво ли не си спомням, това бяха едни невероятни пет години с яко решаване на задачи, но и много китари, пеене, пиене, игри, скитане по улиците и на кея покрай Дунава, среднощни изпращания из цяло Русе, волейбол и много, много смях!
Разкажи за изпращанията…
Значи, първо е нощното скитане из Русе, обикновено включващо 5-6-7 полупияни момчета и момичета, които се клатят прегърнати така, че заемат цялата улица (и тротоара), и пеят български песни… След това идва времето да се спи, съответно се започва с изпращане на дамите (да, ако не сте знаели, в МГ-то сме “ибаси” кавалерите!) Една, втора, трета… прибираме всичките момичета по къщите и оставаме накрая двамата с Пешко. И като се започне едно обсъждане, едни дълбоки разговори за каквото си говорят тийнейджърите – случвало се е да осъмваме, “изпращайки се” по три пъти за една нощ, ходейки от единия край на града до другия… Русе не е много голям, но не е и чак толкова малък град!
Как и защо заобича математиката?
Накратко, късно и бързо. В училище по-скоро ми се удаваше, отколкото да ми харесва, даже помня години, в които харесвах алгебрата и мразех геометрията, а през следващата – обратното. Тук е моментът, в който искам да благодаря и на моите класни и учителки по математика – Бела Йозова (от ОУ „Братя Миладинови“) и Мирослава Костадинова (от МГ „Баба Тонка“). С тяхна помощ успях да видя математиката като нещо много по-близко и достъпно, а едновременно с това – и изключително вдъхновяващо!Истински осъзнах обичта си към математиката дълго след като завърших МГ, около 30-тата си годишнина, когато открих практически начини за прилагането ѝ. В тази връзка бих препоръчал Numberphile и Mathologer. В екипа на Numberphile има и българска математичка, при това от Русе, проф. Звезделина Станкова. Силно препоръчвам клиповете ѝ!
Абитуриентски бал в Албена, 2001 г.
След гимназията продължи в Техническия университет в София. Много вицове има за ТУ и май всичките са верни?
Ха-ха-ха… Как да ти кажа… Сещам се за една история от нашата група в ТУ за една колежка, която освен готина, беше и доста сръчна и много добре си беше запоила транзисторите… Доцентът, минавайки покрай нея, погледна с едното око запоените транзистори, погледна с другото в щедрото ѝ деколте и каза: “Колежке… тц тц тц… ама много са ви хубави транзисторите!”
(Петър) Аз пък се сещам колко беше “изтрещял” преди изпита ти по Теоретична електротехника (ТЕ)… Идвам ти на гости, забирам те от общежитието, където цял ден си учил, излизаме и още на изхода виждаме графит, на който с големи букви е написано “ОБИЧАМ ТЕ”. И твоят отговор беше: “Кой пък е тоя лудият, дето обича теоретична електротехника”…
Леле, сега си спомних, трябва да проверим дали този надпис още стои (смее се)!
Но ако тръгнем да разказваме истории на хората, ще стане много, много дълго интервю… Затова – по същество: как реши от техничар-математик да започнеш да се занимаваш точно с преводи?
Трудно и много случайно… Щях да кажа “за пари”, но тогава и те не бяха толкова много… По принцип не обичам да си слагам строги етикети като “техничар”, “математик” или “лингвист”. Хората са комбинация от много силни и слаби страни. Да се фокусираш само върху една от тях понякога е загуба. Винаги съм обичал езиците, а нашият общ приятел Ники Ангелов ме врънкаше доста време да пробвам и да започна да се занимавам с преводи при тях и в един момент нещата се случиха.
Кое е най-трудното в тази професия?
За преводите със сигурност мога да кажа, че трябва сам да усещаш, че ще ти се получи. Не е задължително да си следвал филология, определено. Трябва влечение и разбиране на езиците и малко дисциплина да научиш и следваш правилата. Критичното мислене помага много в засуканите n-смислени ситуации. А в днешно време е нужно и да се справяш с най-различни типове софтуер за подпомагане и анализ на превода. Най-трудното за мен е да намериш баланса между качество и скорост – по това се познават най-добрите.
Ако някой реши да се занимава с преводи, какво би му казал?
Чудесно! Щом аз, инженер по радиокомуникации, мога да го правя, значи го можете и вие! Като съвет към всеки, който се колебае – преводите са една много динамично развиваща се област в момента. Интеграцията им с технологиите е все по-задълбочена и затова се отварят възможности не само за преводачи и редактори, а и за проектни мениджъри, инженери по локализация, програмисти и т.н.
А за чуждите езици? За много хора те са голяма трудност, дори за елементарни неща от рода на това да си поръчат пържола в ресторант или да попитат от кой коловоз тръгва влакът им… Тях какво би посъветвал?
Две неща.
“Не яжте пържоли” и “не пътувайте с влак”?
(Смее се) Най-важното е човек да има желание. Ако има желание, начините са много и всеки е свободен да си избере. Аз бих посъветвал да се “заобградите” с езика – говорете си с хора, които го говорят; гледайте филми, сериали, музикални клипове; научете песни; хванете си “нейтив” гадже…
А второто нещо?
Второто е, ако човек няма желание… Ето затова е преводаческата индустрия. Тя пък е за хора, които нямат времето или мотивацията да научат нов език, а понякога дори не е нужно – технологиите за машинни преводи стават все по-добри с времето…
Да, но има хора, които имат желанието, някои дори са учили езика месеци, дори години наред и просто ги е страх да го използват на практика… Сещаме се за приятелка-чужденка, която влязла в една хлебарница и си поискала “топла путка”…
Това не е страх, това си е смелост! Всеки човек, който се осмели да говори на чужд език, независимо от несъвършенствата му (граматика, акцент и т. н.), заслужава поздравления. И още нещо – ако вие говорите на чуждия език, вярвам, че човекът срещу вас ще ви уважава повече: вие се опитвате да говорите на неговия език, а не той – на вашия…
За колко време ще проговориш китайски, бе, отворко?
Когато ми дадете номера на китайката!
Знаем, че обичаш фотографията и най-вече портретната…
Още от малък обичах да рисувам, особено портрети. Има нещо в човешките очи, което много ме привлича. С фотография започнах да се занимавам преди 15-16 години, като основно търсих съвети и помощ във Фото Форум. Когато свикнеш да виждаш света през визьора, това доста ти променя разбирането за „красивото“. Ако щеш го наречи “кадриране”, “фън шуй” или просто “око за хубавото”, наистина човек вижда нещата различно. Радвам се, че се запалих, защото това разбиране остава за цял живот…
И кои са най-красивите очи, които искаш да снимаш?
Определено “окото” на Юпитер. Малко циклопско, но доста красиво!
Обсерваторията в Рожен
Занимаваш се и с астрофотография, тоест?
Уникално е чувството да видиш пръстените на Сатурн със собствените си очи, а не на екран…
Какви други хобита имаш? Знаем, че обичаш да готвиш и го правиш много добре, още си спомняме великото “пиле върху сол”…
Ха, изненадахте ме… Нямам претенции, че готвя добре, но определено го правя много старателно. Аз съм от тези, които трудно ще си оставят манджата на котлона да се готви сама. Все нещо разбърквам, опитвам, поръсвам, ба́я. Колкото повече време минава, толкова повече си мисля, че така наречената “тайна съставка” в храната е просто вниманието и отдадеността, с която приготвяш гозбата. Когато готвиш за любим човек или си в добро настроение, това се усеща и в храната…
Не е ли така и за танците?
Така е.
Разкажи ни и за това си хоби…
Танцувам салса от около 15 години. Всичко започна от фотографията, покрай която се запознах с едно момиче, което пък ме заведе на урок при Памбос. Оказа се, че първият ми час по салса беше за средно напреднали, а ние се озовахме на първия ред, без грам идея кога сме надясно, кога – наляво… Памбос ни хвана за ръка, заведе ни най-отзад и ни осигури личен инструктор. След този урок вече бях “зарибен”…
Снимка: Емил Методиев
Имаш ли някаква “слабост”?
Като се изморя… (смее се) Хората имаме страшно много слабости и да се пребориш дори с една от тях е подвиг. Още се боря с перфекционизма си, който често ми пречи да взема решение или да свърша нещо по-бързо. Обичам всичко да е изпипано до последния детайл и това понякога пречи. Оприличавали са ме на Монк и на Декстър от Showtime и CBS (не онзи от Cartoon Network). Точно затова и основната ми дейност е по-скоро да проверявам и оценявам чуждите преводи, за да станат “тамън”.
Наскоро в живота ни навлязоха електрическите тротинетки. За някои хора те са чудесен, екологичен начин за придвижване, а за други – поредната глупост по улиците. Ти си един от първите хора в България, които си взеха такава тротинетка. Защо?
Мразя да губя време в трафика и в търсене на място за паркиране. Живея на високо (кв. Витоша) и я предпочитам пред велосипеда, за да не се налага да се потя. Много по-лесно се пренася и складира, а средната скорост е по-близка до тази на автомобил. За мен това е революция в персоналната мобилност и едно от екологичните решения за придвижването в София и големите градове по принцип. А хората, които не ги харесват, ще променят мнението си много бързо, когато нещата се регулират законово и всички свикнем с “тротките”. Със сигурност това са едни от най-добре похарчените ми пари…
А кои са най-безсмислено похарчените пари?
Тези, които нямаш (например бързите кредити). Тези за хазарт. Парите, които се дават за “марка”, а не за качество или функции. Или за неща, които са много намалени, независимо дали са ни нужни, но ги купуваме само заради маркетинговия натиск, а след това често ги изхвърляме. Много ме е яд, когато по тази причина се налага, например, да изхвърлям храна…
Ако случайно след десет години решим да четем заедно това интервю – как си представяш 47-годишния Георги Симеонов?
Малко побелял, вероятно с деца, доста по-зает, но винаги готов за интервю с ром… (налива си още малко) Може и с приятел.
Един последен и наистина важен въпрос, който вълнува всички наши читатели – слагаш ли си ром в кока-колата?
Кока-колата я обичам чиста… Но рома винаги го разреждам.
Наздраве! Финален съвет към нашите читатели?
Не се взимайте прекалено насериозно. Всички сме само “звезден прах”.
Хареса ли ви интервюто? Прочетете и останалите…