Димитър Чолаков: Нещата, които ни сплотяват като хора са много повече от тези, които ни делят!

Димитър Чолаков е роден през 1982 г., зодия рак. Носи обувки 48 номер. Учи в Математическа гимназия “Баба Тонка” в Русе, но през 1998 г. семейството му заминава за Торонто, Канада, където завършва University of Waterloo. В момента живее в Сиатъл, САЩ, семеен, с куче, две прекрасни момиченца и също толкова прекрасна съпруга. От ученик се занимава с програмиране, като към днешна дата е бил софтуерен мениджър в Amazon и Microsoft, a отскоро работи в Google.  Пилее си свободното време с джудо, фотография, състезания по писти и… още джудо!

Добър вечер, Митко! 

Добро утро!

Нека поясним на читателите, че с Пешо сте съученици от гимназията, участвали сте заедно в състезания както по програмиране и математика, така и по джудо… Какво си спомняш от ученическите години?

Помня много, най-вече глупостите! А колко глупости сме правили… Майтапът настрана, сигурно е заради заминаването ми в Канада, но годините от гимназията са ми най-силните спомени от живота. Имам чувството, че беше вчера, когато играхме на “народна гъба” (като народна топка, но с мократа гъба за бърсане на дъската)… 

Тук е мястото да поясним, че косата ти е три пъти по-здрава, отколкото изглежда. Просто когато те уцели човек с тебешир, той отскачаше встрани и не ти нанасяше никакви щети, та така бе изобретена “народната гъба”… Какво друго си спомняш?

Помня как се “завивахме” с дюшеци в общежитията и хотелите, когато ходихме на различни състезания по математика и програмиране. Помня как се гонехме из коридорите на училището, как играехме футбол в двора (Пешо го раздаваше вратар, аз – защита). Помня първата “любов”, първата “раздяла”. Как писахме “Хакер чалга”… Как си споделяхме тайни… И как бях приютен при Пешо в момент на нужда. Как измислиха термина “взаимно прости” за нас двамата… но най-вече помня приятелите! С тези хора реално съм прекарал едва 3-4 години, но ги чувствам като най-близките си хора… независимо, че след това 25 години сме били разделени от цял океан. 

Какво е да смениш държавата като тийнейджър през 1990-те?

Аз бях на четиринадесет, когато се преместихме в Канада. Тъкмо си бях намерил истински приятели в МГ-то и изведнъж всичко това изчезна. Нов език, нови учители, нови хора наоколо, нови проблеми… Но благодарение на интернет поддържахме контакти и това ми помогна много. До ден днешен не мисля, че не съм създал толкова силно приятелство, колкото с Пешо, Ники и Сашо…

Да уточним за читателите – Ники и Сашо също са от класа на Пешо, живот и здраве – и тях ще интервюираме… Как се отрази на светогледа ти тази промяна?

Много добре! Торонто е един от най-богатите културно градове в света, с огромен брой хора от цял свят. Това ми даде шанса да израсна сред множество етноси, да разбера как другите хора мислят и най-вече да видя, че нещата, които ни сплотяват като хора са много повече от тези, които ни делят! 

И все пак в началото е било много трудно?

Първите няколко години в Торонто животът не беше лесен, не мога дори да си представя какво ѝ е било на майка ми. Малко след като пристигнахме, мъжът ѝ си “би камшика” и ни заряза. Тя остана сама да се оправя с дете, със сметки и с живота в нова, непозната страна. Но мисля, че това беше за добро – накара ме да порасна доста по-рано и да се науча на отговорност и здрава работа. Много от тези житейски уроци са ме направили човека, който съм, съпруга, който съм, както и бащата, който все още се мъча да бъда.

Как чувстваш Канада сега?

Реално погледнато съм прекарал най-много време от живота си в Канада и вътрешно се чувствам колкото българин, толкова и канадец. Канада е емигрантска държава и за разлика от Щатите никой не те кара да бъдеш “канадец”. Точно обратното – всички хора се гордеят откъде са дошли и от културата, която представят. И всички тези хора имат една обща цел – да създадат един по-добър живот за себе си и децата си. Живот, в който има взаимно уважение и закони, които се спазват. В Торонто има и доста българи, което много помогна да си запазя моята идентичност. Не искам да подвеждам никого – животът там не е само песен: всеки си има проблеми, но ги няма тези малки постоянни дразнители, които карат хората в България да стават груби един с друг. Никой не ти дава пари ей така от небето, но имаш шанс в живота, ако се трудиш яко. 

Макар че с Пешо сте разделени от цял океан, правите общо взето едни и същи неща – жените се за Биляна, създавате дете, кръщавате го Виктория, създавате още едно… Я кажи ти как се запозна с твоята Биляна?

С моето Били се запознахме… абе я отидете да си вземете нещо за хапване, минете през тоалетната и се разтъпчете, че може да отнеме малко време историята… Та беше юли месец, 2002-ро лето, аз бях втора година математик в University of Waterloo. Не знам колко са били пияни тези от приемния комитет, но ме пуснаха някакси. По същото време, най-лъчезарният човек, когото познавам (за Били става дума) пристигна в Канада с нейното семейство и се чудеше къде да прави магистратура.  Благодарение на майка ми, която се хвалеше на всичко де мърда около нея, че съм в Waterloo, общи познати я свързаха с Били. Точно по това време аз се подговях “яко” за изпити, разбирайте всеки ден се спазваше стриктен режим от гледане на телевизия по 18 часа на ден и спане поне по 10…

Тоест, г-н Математическа гимназия, имаш денонощия от по 28 часа…

Така е, това е мистерия, която все още не може да бъде отгатната от модерната наука… Та след кратък разговор с майка ми, особено след като чух “момиче”, “информатика” и “магистратура”, нещо изгубих интерес… може би си представих как бих изглеждал с пола или просто започна следващия епизод на „Стар Трек“… трудно е да се каже, но с неохота приех да си поговорим и то за кратко… На следващия ден, Били ми звънна и така добре си допаднахме, че “краткият разговор” беше час и половина и спряхме само защото картата, с която Били ми звъня, свърши… Били ми каза, че си търси работа и аз ѝ предложих да я препоръчам в една компания, в която по някаква странна причина ме уважаваха много. Наеха я веднага, а и аз се върнах да бачкам на същото място след изпитите. И като се започнаха едни разговори, едно кикотене, игри на джаги, разходки по музеите… и нещо взехме да се харесваме много… ама много, ей! И през ноември се сгаджосахме… Да си призная, вече 17 години сме заедно и още се чудя какво прави с мен това хубаво момиче, но гледам да не питам много, че да не вземе и тя да се замисли, че тогава става лошо…

Имаш две прекрасни дъщери – кое е основното нещо, което виждаш като разлика във възпитанието на децата тук и в САЩ? 

Ами, да ви кажа, не съм възпитавал деца в България и ми е трудно да преценя… но със сигурност ядат по-малко бой от мен, когато аз бях на тяхната възраст! Мисля, че най-големите разлики са две: първо, за тях е нормално да има хора от други раси и религии около тях, съответно са много по-толерантни към другите. Плюсовете са, че се научават да обичат повече, отколкото да мразят и в основата на мисленето им е какво ни прави еднакви, а не за какво трябва да мразим един у друг. Минусът е, че като се приберем в България, трябва да обясняваме как може някой да ги окраде и защо не е окей да галят уличните кучета. Второ – тук не е нормално да бягаш по улиците, без да те гледа някой… няма ги тези глутници от деца, които си играят без надзор в междублоковото пространство. То и блокове много няма, около нас са само къщи.

Всъщност и тук отдавна не е така, поне в големите градове. Това е от времето, а не от географията…

Мисля, че си прав. Има разлики от времето и от обществото. Със сигурност нашите деца имат много по-различно детство от нас. От една страна е хубаво, защото нямат шанс да правят много от глупостите, които ние сме правили като деца (примерно аз щях да подпаля апартамента четири пъти за едно лято). От друга е лошо, поради същата причина – все пак мисля, че животът, който живеят те, е доста по-мирен и приятен като цяло… И в Торонто, и в Сиатъл е доста спокойно, няма насилие и кражби,  всички са спокойни и внимателни един с друг… Още помня последния път, когато се бяхме върнали – имахме интересни преживявания на една детска площадка в България: спомням си как груби деца блъскаха по-слабите от тях и как никой нищо не им каза… е, аз им казах, а те веднага викнаха мама и тате “да ме бият”… и мама и тати ми ревнаха, че съм им бил подтискал децата и те не можели да се изразяват спокойно… такива неща тук не ми се случват!

Занимаваш се с фотография и си доста добър в това – всъщност, нека споделим една история. Преди сватбата, Биляна браузваше сватбени фотографи и случайно хареса едни сватбени снимки в интернет. Тогава каза: “виж този канадски фотограф, много ми харесват снимките му…”. Петър погледна и директно каза: “няма как да е той, вече е поканен като гост”… Та – светът е малък, разбрахме го с тази случка, както и с една в пустинята край Дубай... Колкото до теб, занимаваш ли се с фотография още и какво снимаш?

Да, снимам още, но не колкото преди… Децата и джудото взеха приоритет. В последно време щракам главно, когато ходим на ваканции. Предпочитам да снимам природа… после си ги гледам снимките и им се кефя. Като цяло направих голяма грешка с фотографията… 

Защо?

Точно по времето когато Биляна си е търсила фотограф, реших да направя от хобито професия. Парите, които можех да изкарам от една сватба, не бяха малко в сравнение с заплатата, която получавах тогава. И след няколко сватби снимането се превърна в работа… и това уби детското в мен! От хоби стана задължение. И от тогава снимам по-малко от преди. Може би точно за това сега се занимавам главно с пейзажи…

Езерото Пейто, Канада | Снимка: Димитър Чолаков

Обичаш да пътуваш. Коя е любимата ти дестинация досега? 

Знам, че като се гътна, искам да ми разпилеят пепелта над езерото Пейто в Канадските скалисти планини. Но докато още съм жив, Алпите в Европа са ми любими! Гледки и страхотни планински проходи да си караш количката, от това по-добро няма за мен. Има един курорт в Австрия (AquaDome), който много харесвам и минаваме от там почти всеки път…

Сега живееш в Сиатъл, нали?

Да, от 2012 г. сме в Сиатъл. Или по-точно в Редмънд.

Разкажи ни за града…

Това е едно от малкото места, в които бих живял в Щатите. Климатът е прекрасен, има и океан, и планини. Хората са много приятни и спокойни, на никой не му пука как си облечен – важното е както имаш между ушите… 

Е, то и в Торонто не е зле… Защо избра Сиатъл?

Дойдох тук малко на шега. Животът в Торонто се развиваше добре, но имах възможността да започна в ИТ компания и нямаше как да кажа “не”.  Още помня първото интервю, което имах с Майкрософт. Имах чувството, че хората около мен бяха полубогове. Така стана и с Амазон, и с Гугъл. Преди да започна в ИТ компания, дълго време работих в банковия сектор. Торонто е голям финансов център и по онова време единствените “сложни” софтуерни системи, по които можеше да се работи, бяха в банките. Културата на тези места е доста по-различна, отколкото в технологичните компании, затова и реших да се насоча към ИТ компания.

С какво банките са толкова по-различни от технологичните компании?

Ще ти дам два примера: В банките има твърдо разграничаване между бизнеса и ИТ-то. Бизнесът мисли за проблема и казва на ИТ-то какво да прави. В Майкрософт, Амазон и Гугъл такова нещо няма. Там всеки един човек е бизнес партньор. Аз мисля не само за това как да направя система, която да поеме милиарди транзакции на секунда, ами и точно как би подобрила живота на хората, които ползват тази система. Свободата и отговорността, която имаш е много по-голяма. Втори пример – в банките софтуерът е просто разход. В технологичните компании, софтуерът е причината те да съществуват, съответно има МНОГО по-високи стандарти за това как се пише този софтуер. Трудно е да се обясни, но има една аура в тези места, които ти правят живота доста по-приятен и интересен. Проблемите, които трябва да решиш, са много по-големи, броят на хората, които можеш да афектираш с евентуална грешка, е много по-голям. Всяка една от тези компании си има своя собствена култура, точно затова реших да ги обиколя всичките… (смее се) 

Май неусетно преминахме на темата с професията. Много хора мечтаят да работят за компании като Amazon, Microsoft, Google… при теб и трите вече са в CV-то ти. Какво е усещането?

С една дума – СТРАХОТНО! С две думи… МНОГО СТРАХОТНО… Помня как преди време пишехме песни и пеехме как някой ден ще хакнем Майкрософт. И ето то взе, че „стана“. Има хора, които рядко постигат мечтите си, аз имах късмета да направя това няколко пъти – и в личен, и в работен аспект. 

Какво би посъветвал наш читател, който тепърва навлиза в информационните технологии и иска да стане част от подобна технологична компания?

Това е доста сложен въпрос, и може да има много различни отговори според човека, точната позиция, от която се интересува и други подобни. Но ще се пробвам да направя няколко общи правила: 

    1. Мисли! Информатиката не е наука, в която можеш да се справиш със зубрене. По време на интервюта е по-важно как мислиш, а не само дали можеш да решиш задачата, която ти дават. 
    2. Доброто образование отваря врати. Поне в началото. Големите компании често правят интервюта в известни университети. Колкото е по-добра компанията, толкова повече се фокусират върху силните университети. Шансът да имаш интервю с Гугъл като студент е много по-голям, ако учиш в „Станфорд“, отколкото в „Мак Гил“. Ако се чудиш кой е този университет „Мак Гил“… е, точно това ми е мисълта…
    3. Само с образование не става. Трябва си опит. След първите две-три години работен стаж дипломата, която имаш, няма почти никакво значение. Много по-важен е опитът и как се справяш на интервюто. Много често магистратурата или дори докторската степен не ти помага особено – това какво си правил и какво можеш да направиш обаче са от голямо значение.
    4. Работата не е като по филмите. Много често имаме млади кадри, които си мислят, че работата им е да пишат нови програми по цял ден и да създават следващия супер продукт. Това обаче е малка част от всичко. Над 60% от дейността е свързана със системи, които вече са написани и вършат много важни неща. В тези системи има много заложени знания и сложна логика, не е лесно да се справяш с тях, но трябва!
    5. Нищо не е постоянно, човек трябва да се учи на нови неща и да се преоткрива всекидневно. Примерно, преди доста години просто изгубих интерес към програмирането. Стана ми леко скучно, но тогава открих колко по-интересни са ми архитектурите на големи системи.
    6. Ако предположим, че ще се явяваш на интервю за програмист, обезателно си купи книгата “Cracking the Coding Interview”.
    7. Намери някой, който работи в компанията, която те интересува и си поговорете. Разбери кои знания се ценят повече. Примерно, Гугъл “къса дупета” с алгоритми. Амазон се фокусират повече на чист код.

Като всяко правило и горните имат МНОГО изключения, но са добро място да започне човек…

В заключение – Гугъл, Майкрософт или Амазон?

За момента в Гугъл е добре, с удоволствие бих се върнал в Майкрософт, но доста време ще мине преди да си помисля пак за Амазон… 

А в кои точно продукти имаш пръст, за да знаем кого да псуваме, когато нещо забие?

Ако някога сте си поръчвали нещо от Амазон, псувайте ме… особено ако пакетът е закъснял. Пешо, ако не можеш да направиш нова апликация в облака на Майкрософт или ти хакнат личните данни, псувай ме. И ако не можеш да си пуснеш нова виртуална машина в облака на Гугъл, пак мен псувай… 

Какво можем да очакваме от тези компании в близко бъдеще, без да издаваш фирмени тайни?

Хмм….. Предполагам, че Амазон ще се опита да направи всичко в света и да няма ниша, в която те да не са налице. Майкрософт ще става все по-голям играч в сферата на облаците. Гугъл ще си остане Гугъл. Мисля, че бъдещето им зависи много повече от политическата ситуация в момента, отколкото от вътрешните им планове. Ако искаш повече детайли, ела да работиш с мен! (смее се)

Като си говорим за типично български манталитет, ти нали така и така работиш в Google, а да ни направиш блога да излиза на първо място при търсене на каквото и да е?

Ха-ха-ха-ха… Ако знаеш колко често ми се случва това… и като бях в Майкрософт колко често са ме молили да им оправя някакъв проблем с Майкрософтски продукт. А като бях в банката пък, що въпроси са ми задавали за финансови дела… Отговорът е следният: Гугъл има 120 хиляди служители и за съжаление аз не съм един от онези 400-500, които работят по търсачката. Обаче, ако искаш да си направиш нова виртуална машина в някой регион и не става… обади ми се 🙂 

Вярно ли е, че в САЩ се работи непрекъснато, нямаш реален отпуск и ни гледате лошо като кажем, че в Европа имаме 20,25,30 дни отпуск?

И да, и не 🙂 Работи се яко. Отпуските обикновено започват от три седмици (15 работни дни) и според компанията може да се увеличат след известно време на четири и дори пет седмици… за повече от 25 дни платен отпуск не съм чувал. Имаш около една седмица болнични и 2-3-4-5 “лични дни”, но като цяло е това. Зависи как правиш математиката, можеш да ги докараш до 35 дни тотално, но след едва 10 години яко бачкане в Гугъл или Майкрософт. Не е толкова зле, колкото звучи, нали? Особено ако човек може да си контролира колко часа работи и има добър баланс между личния си и професионален живот, нещата са напълно окей. Също така качеството на всекидневието е доста добро и това компенсира за по-малките ваканции – работата, която работя, ми е приятна… И откакто съм втора линия мениджър, въобще не е толкова стресираща като преди. Според мен по-лесно е да се оправяш с екип от 60  души, отколкото с екип от 6. Като цяло мисля и че човек трябва да гледа всички фактори преди да реши дали живота тук е за него/нея, или не. Лично за мен изборът е лесен. Помня, че преди време с Били си говорихме дали да се върнем в Европа. Изводът беше, че за нас е по-добре да си изкарваме парите тук и да ги харчим по ваканции из Европа и света…

Взе си BMW от Мюнхен в САЩ? Защо?

Финесът на германските коли липсва в американските. Много обичам да карам в завои, което почти веднага дисквалифицира голяма част от Американските коли. Още от малък харесвах спортни коли и по някаква причина BMW М3 ми беше любима. Мечтаех си някой ден да си купя едно М3. Може и на 15 години да е, но го исках. След време научих за една много хубава програма на BMW (и други европейски марки имат подобни), с която си купуваш колата в САЩ, но идваш да си я вземеш директно от завода в Мюнхен. При това можеш да си я караш из цяла Европа две седмици, след което ти я изпращат вкъщи. Това не само е супер готино, но и даже е по-евтино, заради субсидии, които се плащат от Германското правителство по туризъм. Та след няколко петилетки, изпълнени с мрънкане, Били се съгласи да си взема М3, и просто нямаше как да пропусна да си го взема от Мюнхен и да го карам из Алпите. Бях написал един пост по въпроса преди време…

Караш ли по писти?

Да, голям кеф е! Взех си М3, за да мога да возя децата с него през седмицата, а уикендът да се “търкалям” по пистите с 300 км/час. Правя го 3-4 пъти в годината, главно през лятото и бих го препоръчал на всеки човек.

А какво мислиш за електрическите автомобили – там ли е бъдещето наистина?

Да, там е бъдещето, но не съм много радостен от това. Имахме преди време BMW i3, хареса ми, но не е М3… сега Били има Тесла и… какво да ти кажа… “телефон на колела”! Има същата харизма като хладилника ми – няма го това усещане на съвкупление между човек и машина… Ако трябва да бъда честен, това i3 беше супер количка за града… но никога не бих сменил М3-ката за него.

И двамата с Пешо сте родом от Русе. Какво трябва да се случи с Русе, за да прогресира в информационните технологии като град?

Най-после лесен въпрос! Три неща: добра инфраструктура, възможност за растеж и добър поток от кадри. Първите две са лесни. Но третото е проблем не само за Русе, но и за всяко място. Да, има много свестни хора, които са дошли от Русе, но не и в количеството, което би направило града ИТ столица. Трябва да има желание на хората да се преместят в града. Това желание се поражда най-вече от това да има работа, която да е толкова интересна и добре платена, че прави местенето лесно решение. И става един порочен кръг: ако няма работа, няма хора; ако няма хора, няма работа. Трябват големи инвестиции – най-вече в образователната система първо и след това другото ще стане. С други думи, тези нелепия с паралелките на МГ-то например трябва да изчезнат, а “Ангел Кънчев” трябва да стане един от най-силните ИТ университети в България…

Въпрос от Пешо: Успяваш ли да си намериш 48 номер обувки в САЩ? Спомням си как през 1990-те специално ходихме да ти търсим в Габрово или Варна…

Варна беше (казах ти аз, че помня)!!! И да, никакви проблеми нямам с обувките вече. Даже ги купувам по-евтино, защото само събират прах по щандовете и ги пускат евтино, за да се разкарат. 

Занимаваш се още от ученик активно с джудо… 

Да, бях в седми клас, когато един съученик (може да го познаваш, Петър Събев се казва) ме запозна с джудото.. И откак пламна тази любов (към джудото, не към Петър), още не е загаснала… В последно време инвестирам повече време да уча другите, но до миналата година си ходих редовно по турнири, включително и национални… 

Следим те – имаш три сребърни медала и сандан (сандан е “черен колан, трети дан”), както и точки за международната олимпиада по джудо в Токио през 2020 г. Ще ходиш ли?

Няма да ходя… както казах по-рано, вече не правя от хобита – работа.

Колко често тренираш?

Тренирам по 6-7 часа на седмица. Децата и те тренират – понякога с нежелание, но нямат много избор с такъв баща…

За финал, какво ще пожелаеш на читателите ни?

Винаги гледайте на нещата от всички страни. Въпросът не е само какво повече ще свършите, ако работите още два часа, но и какво няма да можете да направите, ако прекарате това време на работа, вместо с приятели и семейството си. Човек може да постигне каквото иска и без да се убива от работа… Човек умира веднъж, но живее всеки ден. Така че, хора, живейте!!! 

Снимки, на които го няма: Димитър Чолаков | Снимки, на които го има: от личните архиви на Димитър Чолаков и Петър Събев

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *