За етническите наставки: Защо казваме „софиянЕЦ“, но „пловдивчаНИН“ и „бургазЛИЯ“?

Българският език е изключително богат и интересен. Днес в една Facebook-дискусия бе зададен доста резонен въпрос – защо казваме „софиянец“, а не „софлия“ или „софиянин“? Защо пловдивчанинът е именно „пловдивчанин“, а не „пловдивлия“ или „пловдивец“? А бургазлията защо не се нарича „бургазец“ или „бургазин“?

Въпросът е труден и след малко разсъждения, без научна почва под тях, стигнах до следните умозаключения:

  1. Първият случай е, когато имаме -ец/-енец, които са наставки със значение на принадлежност към дадена територия (азиатец, европеец, африканец, австралиец, американец, тихоокеанец). Тези етноиди вероятно произлизат от принадлежността към дадена група (есесовец, чужденец, боец, търговец). По същата логика имаме софиянец, варненец, русенец, великотърновец и старозагорец. Почти винаги, когато завършва на гласна, ползваме този вариант, защото е по-благозвучно.
  2. Вторият вид идва от жителство -(ч)анин, -янин и етноиди като „гражданин“ например. И както от „островитянин“ се е получило „англичанин“, така от „гражданин“ се е получило „лондончанин“, т.е. не от територията, а от жителството еди-къде-си. От там всички, които завършват на „град“ и в България ползват този вид наставки – благоевградчанин, асеновградчанин, велинградчанин, разградчанин… А пловдивчанин, плевенчанин и дори казанлъкчанин са се образували по тази логика – живееш там!
  3. И накрая, имаме и -лия, с която определяме характеристика на някого. Знаем, че кибритлията се „пали“ като кибрит, паралията се характеризира с това, че има пари, а мераклията – с мераците си. Е, от там и Бургас е характерен за бургазлията, Варна – за варналията, Ески Заара (име на Стара Загора) – за заралията, Велико Търново – за търновлията и т. н. Със сигурност, времето също влияе на това какво окончание да се използва: напр. имаме русенец, но русчуклия.

И ако още не е станало ясно, ще дам за пример Хасково, защото съм чувал хасковчанин, хасковлия и хасковец, тоест словообразуване и с трите суфикса. И трите са приемливи, но „хасковец“ акцентира върху принадлежността на човека към хасковската територия, хасковчанинът е гражданин и жител на Хасково, а хасковлия набляга върху характеристиката на въпросния каун, а именно, че е от Хасково…
Надявам се, че съм бил полезен и разбран.

А доколко съм прав – ще се радвам, ако се намери специалист по морфология или лексикология, който да го коментира.

Една чанта и нейният път до Биляна

Тези, които следят блога ни, знаят, че наскоро бяхме в Атина и обещахме да разкажем уникалната история на една чанта… Ето я и нея:

bag-pink

Както си вървяхме по ул. Ерму (атинската „Витошка“), една витрина грабна погледа на Биляна – голяма дамска чанта, в мек розов цвят, комбинация от плетка и кожа… Биляна се влюби в нея от пръв поглед. Цялата работа трябваше да стане лесно – влизаме в магазина, плащаме и си излизаме с чантата. Биляна знае гръцки, така че съвсем няма грижи. Да, ама не:

– Добър ден, искам да купя чантата от витрината – каза Биляна.

– Чудесно, имаме я в бяло, черно, бежово и сиво.

– Искам я в розово.

– Нямаме я в розово.

– Е, на витрината е в розово.

– Да, но тя е капарирана и запазена. Нямаме други бройки. Не можете да я купите.

– Тогава защо е на витрината именно в този цвят?

– Защото изглежда чудесно там… нали?

В такива моменти човек си представя как запраща десен прав в лицето на продавачката… Имаш парите, виждаш стоката, искаш да платиш и не можеш! На всичкото отгоре, чантата стоеше на витрината по време на целия ни престой в Атина, което ни побъркваше още повече. Кой капарира стока и я оставя на витрината, при това за три дни?!

В края на краищата, Биляна се примири, че няма да има такава чанта и се прибрахме в България. Петър обаче им писа мейл, в който обясни историята:

Скъпи Kelly’s,

Аз и жена ми бяхме в Атина миналата седмица. Тя много си хареса една дамска чанта в розово, предлагана в магазина Ви на ул. Ерму. За съжаление се оказа, че розовата чанта е запазена за някой друг и жена ми стана наистина разочарована. Погледнах на сайта Ви, но открих, че там я предлагате само в черен цвят:

<линк, който вече не е актуален, иначе това е техният сайт>

Бих бил много щастлив, ако се намери начин да купим въпросната розова чанта (прикачам снимка). Ние живеем в София, България и съм готов да покрия всички разходи по транспонтирането ѝ.

Очаквам Вашия отговор.

Най-добри пожелания,
Петър Събев

Скоро се получи отговор:

Добро утро, Петър!

Направих всичко, което е по силите ми и съм щастлив да Ви съобщя, че открихме една-единствена останала бройка от розовата чанта в магазина ни в Солун. Чантата е запазена и след като ми пратите сумата, ще Ви я пуснем по DHL, заедно с малък подарък от нас.

Поздрави,
Габриел Мигклис

След още няколко разменени мейла с Габриел уточнихме адресите и точната сума, но таксите за банков превод излизаха колкото половината чанта… Тук изпробвахме една чудесна услуга – TransferWise.com. Aко често правите банкови преводи от/за чужбина, непременно ползвайте този сайт. Пример: превод за 100 EUR от българска към чуждестранна банка излиза между 15 и 65 EUR според конкретната тарифа, тоест за да получи Вашият човек (например в Германия) 100 EUR, вие ще дадете между 115 и 165 EUR!!! С тази услуга ще платите 100.5 EUR, които нареждате от БГ към БГ банка, а те имат грижата 100 EUR да си стигнат от немска банка до банката на Вашия човек. Гениална услуга, разработена от създателите на Skype, като към момента се поддържат всички държави в Европа (без Русия и Украйна) плюс Турция, САЩ, Канада, Австралия, Индия, Япония, Нова Зеландия, Сингапур, Грузия, Малайзия, Нигерия, Бразилия и Пакистан. Именно чрез TransferWise си спестихме около 36 лв.

Впечатлени останахме и от DHL – доставиха пратката на следващия ден, като за по-напряко в рамките на едно денонощие чантата от Солун до София се е придвижила по маршрута Солун (Гърция) – Атина (Гърция) – Бергамо (Италия) – Кьолн (Германия) – София (България):

2015-04-30 15_21_42-Tracking, Track Parcels, Packages, Shipments _ DHL Express Tracking

В крайна сметка чантата бе доставена в офиса на Петър и на него му се наложи да се прибира с розова дамска чанта в ръка. Сложи я пред прага над вратата и звънна на Биляна:

– Здрасти, вкъщи ли си?

– Да.

– А ти ли ми беше казвала, че е лоша поличба, ако си сложиш дамската чанта на земята?



Реклама:

Booking.com

– Да, така е…



Реклама:

Booking.com

– Ами защо си си оставила чантата пред вратата?

– ?!? Как така?

– Ами така, излез и виж…

Биляна прекъсна разговора и се втурна към вратата, а там я чакаше мечтаната чанта 🙂 А в нея имаше чудесен златист шал, като подарък от Габриел. На следващия ден пратихме на Габриел щастливата ѝ физиономия:

bibi-bag

В крайна сметка, дамските чанти са като приятелите – никога не можеш да имаш прекалено много…

In Memoriam – три години без дядо Жоро

Днес стават три години, откакто дядо Жоро почина. Тези, които го познават, знаят колко весел, жизнерадостен и работлив човек беше…

Дядо пееше много хубаво – имаше силен глас, бил е запевчик в конните войски, та и до края на дните му бе останал навик както стои и да викне, та запее… А викне ли в единия край на селото, чуваше се в другия. Обичаше животните, растенията, гъбите (ех, колко добре познаваше гъбите) и земята… И днес ако тръгнете по пътищата около с. Просторно, Разградско, можете „да си наквасите устата“, както казваше той с вкусни овошки, облагородени навремето от него – ей така, както си кара магарето с каруцата, па вземе, спре, извади ножа, закачен на колана му („Какъв капанец си без нож“, казваше) и вземе, та направи присадка.

Дядо цял живот е живял на село и винаги е бил щастлив от това – дори се шегуваше с нас, „гражданята“, че не можем да различим сврака от сойка… И не му дремеше, че почти винаги дочените му панталони са изцапани с кал. С годините ръцете му бяха толкова загрубели, че береше коприва с голи ръце. Със същите тези ръце садеше най-вкусните домати, пипер, патладжан, дини, пъпеши, моркови…

Много обичаше народна музика. Стане сутринта, па си пусне „Чакърдъчката“ (Николина Чакърдъкова), тропне едно хорце сам, вкара една ракийка за отскок (че „жаба на сухо кряка ли“) и денят му потръгва…

Дядо почина от рак на белите дробове, защото пушеше много. След една година го последва и синът му, вуйчо ми, със същата диагноза – той също беше страстен пушач. Изгубих двама близки хора, но песните им са още живи… Затова реших да споделя с вас една песен, която към този момент не можете да намерите на друго място в Интернет…

Народна песен, която дядо ми много често пееше или просто си подсвиркваше, докато работеше в градината – понякога имам чувството, че щом пристигна на село, пак ще я дочуя отнякъде. Ето я и нея, любителски запис от златната им сватба с баба през 2006 г.:

Люби ме, любе, люби ме
цели ми девет години.
Ако ме, любе, напуснеш,
кьораво, любе да ходиш.

Кьораво любе да ходиш,
бели довари да пипаш,
бели довари да пипаш,
за мене, любе, да питаш.

Три годин’ болен да лежиш,
девет постелки да скъсаш,
а на десетата
със сламка да се подпираш.

В гърне със стълба да слизаш
и там да ти е дълбоко,
през пръсти да се провираш
и там да ти е широко.

Казвам ти, любе, казвам ти
и пак ти, любе, повтарям –
ако ме, любе, напуснеш
три годин’ болен да лежиш.

Почивай в мир, дядо!