Истанбул’2012

В тази публикация ще намерите информация за:

  • Пътуване от София до Истанбул и обратно;
  • Градски транспорт в Истанбул;
  • Площад „Султанахмед“
  • Църквата „Св. София“ (Hagia Sofia);
  • Потъналият дворец (Cisterna Basilica, Yerebatan Sarayı);
  • Площад „Таксим“, Трамваят на носталгията и главната търговска улица;
  • кулата и мостът „Галата“
  • Пазарът на подправките (Еминьоню)

И двамата сме били в Истанбул и преди (Петър даже има подробна публикация от 2008 г.). Но не ни се беше случвало да отидем заедно… Е, отидохме, видяхме, омагьосахме се. Определено много полезна ни беше публикацията „Програма максимум“, с която се подготвихме предварително. Браво на автора! А ние толкова се вдъхновихме от Истанбул, че дори променихме дизайна на блога с ориенталски мотиви…

Но да ви разкажем за преживяното все не оставаше време, а този пост ни се получи малко като самия Истанбул – създаван и променян дълго време, голям, живописен, контрастен и парадоксален… колкото и подробно да пишеш, няма как да разкажеш всичко, защото историята е навсякъде. Един цитат (взет от тук) по темата: Истанбул не е за един дъх. Не е. Как би могло? Това не е само Истанбул. Това е още Цариград, Константинопол, Византион.  Това е бляскав, великолепен образ на кажи-речи цялата История

И като стана въпрос за история, нашата започна в една късна петъчна вечер от Централна автогара София.

Автобусите за Истанбул са винаги нови и на ниво. Освен традиционните почерпки, този път заварихме инфотейнмънт система на всяка от седалките (с ужасен интерфейс, за съжаление). Телевизията е турски сателитни програми, но има и live камера, която показва пътя пред вас… скука! Заспиваме… Събуждаме се на границата. Проверката минава цивилизовано и сравнително бързо, а Duty Free-то прилича повече на мол и няма нищо общо с порутените павилиончета отпреди няколко години. Тоалетната обаче се плаща – подгответе си турски лири най-добре.

Сутрин е. Вече сме в Истанбул. След кратко лутане из автогарата намираме метрото. За да ползвате градския транспорт е необходимо да се сдобиете с червени жетончета, които се продават на цена 2 лири от специални автомати в близост до спирките.

От автогарата (Otogar) взимаме метрото до последната станция (Aksaray). На картата ни е показана топла връзка между метрото и трамвая. Истината е малко по-различна. За топла – топла е връзката! Още от сутринта термометрите са ударили 30 градуса. Но да вървиш почти километър пеш с багаж си е малко прекалено. Продължаваме с трамвая до Sultanahmet и намираме хотелчето ни…

„Djem“ е малко бутиково хотелче (официален сайт), сгушено в малките улички зад Синята джамия. Всички материали на мебелировката в хотела са традиционни турски. Стаите са малки, но много уютни. Има и безплатен (жичен!) Интернет. Посрещат ни с чай, усмивка и карта на Истанбул. Хвърляме багажа и започваме разглеждането на забележителности…

Площад Султанахмет

Площад Султанахмет е свидетел на всички периоди на града и тук се намират монументи още от дълбока древност. Формата на площада прилича на хиподрум и това не е случайно – някога наистина е бил хиподрум.

Египетският обелиск е един от най-древните паметници в Истанбул. Обелискът е пренесен през 390г. от Египетския храм на Аполон.

Доказателство за интереса и на немският крал Вилхелм Втори към този стратегически град е построяването на чешма на този площад. Тук е мястото да се заредите с прясна питейна вода (алтернативата е да си купувате бутилирана от малчуганите по улиците). Продължаваме към „Света София“.

„Света София“

Храмът „Света София“ в Истанбул безспорно е най-мащабният и най-внушителният исторически паметник, завещан от Византия. Сградата е толкова голяма, че буквално не се побира в обектива на фотоапарата. Входната такса също е безспорно мащабна и внушителна (20 лири на човек!), но определено си струва да влезеш… Брой посетители на ден: над 10 000 (това са над 3,6 милиона годишно), по 20 лири за вход пък са си 32 000 000 евро приходи само от билети! Тук е мястото да кажем, че опашките от туристи стават огромни още след 10 сутринта, а проверките на входа са близки до тези на летището, така че непременно идете възможно най-рано (най-добре в периода 9:02-9:17 ч. 🙂 ). За тесния часови период може и да се шегуваме, но за опашките – никак…

Пред входа сме. „Св. София“ е първият типичен пример за византийско строителство и се счита от много хора за архитектурно чудо.  Ето и колко внушително изглежда когато се доближите…

Църквата „Света София“ е осветена за пръв път през 360 г. като катедрален храм на Константинополската патриаршия. След превземането на града от кръстоносците през 1204 г. тя служи за катедрала на константинополските латински патриарси до тяхното прогонване от Константинопол през 1261 г.

„Света София“ не е стриктна базилика, тъй като централният ѝ кораб, дълъг над 100 м. е доминиран от огромен купол с диаметър 31 м. и височина 56 м., поддържан от 4 пандантива. В дължина тежестта на купола се разпределя чрез поредица от полусводове, докато в ширина куполът се носи от 4 много масивни контрафорса, които обаче не се забелязват от вътрешността на църквата (това, както и останалата информация по-долу я взехме основно от Wikipedia и трябва да хванем Ники да ни обясни подробно какво е контрафорс, пандантив и полусвод)… Тази конструкция, както и фактът, че в основата на купола има 40 прозореца, допринасят за впечатлението у посетителите, че сякаш „златният купол виси от небесата“. Поради прекалено бързия строеж (под 6 години), архитектурните нововъведения и сеизмичната активност в района куполът на църквата пада частично няколко пъти през нейната дълга история (558, 989, 1346 г.), но бива бързо възстановяван. Почти 1000 г. (до 1520 г.), Св. София е най-голямата катедрала в света! При осветяването на църквата на 27 декември 537 г. Юстиниан изрича думите „Соломоне, аз те надминах!“, имайки предвид Храма на Соломон в Йерусалим…

И до днес все още „Св. София“ е четвъртата по площ в света. След падането на Константинопол под османска власт през 1453 г. тя е превърната в джамия и поетапно са построени четири минарета в ъглите ѝ, а през XVI в. османският архитект Синан достроява странични подпори, които подобряват стабилността на постройката. След разпадането на Османската империя правителството на Турция превръща сградата в музей и от 1934 г. можем да видим следите от хилядолетната ѝ история по стените…

В средата на XIX в. на швейцарците братя Фосати е било възложено да реставрират и ремонтират джамията. В този период е достроен минбар (това е мястото, откъдето имамът чете проповеди, а не мини-бар, с каквото го асоциира човек, ако вижда думичката за пръв път) и са окачени кръглите дървени панели с имената на пророка Мохамед и първите халифи.

Счита се, че този ремонт е унищожил напълно много от старите византийски мозайки, които до този момент са били просто замазани с хоросан. В горната част на купола е имало шесткрили ангели, но изображенията им са толкова неясни, че не се нае дали са били серафими или херувими…

В продължение на стотици, дори хиляди години всяка империя и всеки владетел са оставили по нещо от себе си върху стените на „Света София“ и човек наистина затаява дъх, когато се вгледа в детайлите…

Това най-добре личи на втория етаж (да не го пропуснете, ей!), където ислямът и християнството са буквално на една стена… ислямските символи (ляво) съжителстват с християнските (дясно) сред мрамор и геометрични мотиви:

Въпреки че обикновено е наричана просто „Света София“, църквата не е посветена на мъченица София, а на светата Премъдрост Божия (на гръцки: Ναός τῆς Ἁγίας τοῦ Θεοῦ Σοφίας), божествената страна на Христос, която е и един от ипостасите на Светата Троица. По тази причина храмовият празник на църквата е 25 декември, годишнината от въплъщението на Премъдростта Божия в тялото на Христос.

Поради сложната история на „Св. София“, голяма част от християнските мозайки са останали под хоросана и мюсюлманските изображения. Така дилемата кое точно да се запази и кое да се премахне не е била никак лесна за разрешаване. Чест прави на турците, че са оставили разкрити важните християнски мозайки, запазвайки баланс между християнската и ислямската култури… На снимката по-горе е една от най-големите и най-запазени мозайки – Христос с Дева Мария и Йоан Кръстител, датираща от 1261 г., отбелязваща връщането на църквата от римокатолическо към източноправославно владение. На снимката по-долу е детайл от тази мозайка, изградена от хиляди камъчета – сещате се сами защо човек настръхва като види нещо подобно!

Можем да ви разказваме още много, много, много, но нека излезем от огромната  „Св. София“ и пресечем улицата…

Потъналият дворец

Това е Йеребатан сарнъджъ (Yerebatan Sarnıcı), наричан още Потъналият дворец. Тъй като по-рано на това място се е намирала базилика, наричат го и „Цистерна на базиликата“. Представлява най-голямото и добре запазено покрито водохранилище за питейна вода в Истанбул измежду около 60 такива в града. Тук се съхранявал резерв от питейна вода в случай на засушаване или обсада на града. Водата по акведукти е доставяна от извори в Белградската гора, намираща се на 19 км северно. Именно фактът, че Константинопол е имал запаси от питейна вода, го е направил толкова трудно превземаем.

Потъналият дворец е едно великолепно творение на Древността, което се е запазило почти непокътнато до днес. То е построено от император Юстиниян 532-542 г. През византийската епоха водохранилището е снабдявало с вода намиращия се наблизо императорски дворец и местното население. След завладяването на града от османците през 1453 г. то се използва още известно време за снабдяване с вода на султанския дворец „Топкапъ сарай“, но тъй като османците предпочитали течащата вода пред тази от цистерни, те изградили собствена водоснабдителна система. Цистерните потънали в забрава чак до 1544-1550 г., когато в Истанбул дошъл холандският пътешественик П. Гилиус/ Gyllius/. По време на своите обиколки той забелязал, че населението вади от Земята вода с кофа, а и също риба. При трудни условия Гилиус пропътува с лодка водната повърхност, като я измерва и преброява колоните. Своите изследвания той описва в пътепис и по този начин прави Цистерните известни на Западния свят. По-късно всеки пътешественик, посетил Истанбул, държал непременно да види и Цистерните. А на тези от вас, които не са толкова запалени по Древността, ще кажем фактите: Водохранилището е 140 м дълго, 70 м широко, има 336 колони, подредени в 12 редици по 28 колони, с височина 8 м. Разстоянието между колоните е 4,80 м. Голяма част от колоните са от по-стари постройки, направени са от един или максимум от два мраморни къса. 98 от колоните са с коринтски капители, а останалите са с капители дорийски стил. Цистерните побират 100 000 м3 вода. Пита се: ако знаете, че тук е снимана една от сцените на филма за Джеймс Бонд „От Русия с любов“ (1963 г.), колко кафета можете да изпиете в подземното заведение?

Между другото, за 5 EUR тук си направихме „султанската“ снимка (виж началото на поста), която стоеше дълго време в блога ни… Разхождайки се сред колоните, непременно обърнете внимание на една колона-уникат, наречена Пауновата колона… сещате се защо:

На две от колоните са запазени оригинали на Горгоната Медуза, служещи за цокъл на колоните. Едната глава на Медуза е положена настрани, а другата е положена странично. Поверието разказва, че глави на Медузата са вграждани в сгради с цел тяхната защита, а тъй като, също според легендата, този, който погледне Медузата в очите, се превръща в камък, то главите не са поставени в нормално положение,а обърнати, за да предпазят гледащите ги хора. Предполага се, че главите са донесени от по-стара римска сграда.

Във водохранилището има много добра циркулация и независимо, че се намира под земята, въздухът е изключително свеж и чист. В „Йеребатан сарнъджъ“ има и кладенец на желанията, в който според поверието ако хвърлиш монета и си пожалаеш нещо, то непременно ще се сбъдне… Излизаме!

Улиците на Истанбул

Продължаваме нашата разходка по площад Султанахмет и виждаме турци, които продават сочна, вкусна диня в жегата. Цената е 5 лири…

– Дръж ми апарата – казва Петър. – С този огромен обектив нищо не може да се спазари… И раницата ми подръж, ще *говоря* на турски.

Речникът на Петър е беден – знае „кафе“, „чай“, „кебап“, „кач’ пара?“, „комшу“, „мараба“, „буйрун“, „хаир“, „пахалъ“, „евет“, „зорлем гюзелик олмаз“ и да брои до пет, но е ходил в Китай и е станал много добър в пазаренето… (съответно макар че не разбира каква цена му казват продавачите, се пазари, докато я свали на нещо разбираемо, разбирайте 5 лири или по-малко)… Продавачът само му прави знак да изчака, докато обслужи няколко англичани и японци, след което продължаваме, ръфайки диня, за която сме платили 3 лири. Зад Синята Джамия има малък пазар с павилиончета, където също се предлагат килимите и то в комбинация. Един от продавачите е решил да се справи с жегата в автомобила си по оригинален начин…

Котките също много харесват килимите му, но да мъкнем килим по автобусите няма да стане…

Виж – шал може. Първоначално ни предлага натруфени шалове от изкуствена коприна, но бързо се разбираме и стигаме до два семпли, но много нежни шала, които ни допадат… Естествена коприна – няма как да я объркаш, когато току-що си пипал другата – по-приятна на допир, по-топла, не лъщи, има лека текстура и издава леко скърцащ звук при търкане. Пазарим се близо до половин час, накрая си тръгваме с видимо ядосан вид от магазина и продавачът ни настига, за да си стиснем ръцете… А Биляна има страхотен шал на супер цена, които бързо станаха два на още по-супер цена (в крайна сметка ги спазарихме двата за 30 лири + малко сувенирче подарък)…

Слизаме надолу, в посока Галата и се наслаждаваме на препълнените с локум витрини, китните магазинчета и ресторанти, където правят всичко пред теб, включително омесването на тестото…

Минаваме и покрай централна ж.п. гара Истанбул – като локация влакът пристига буквално до пристанището, така че от тази гледна точка пътуването с влак може и да е по-добрата алтернатива…

Излизаме от гарата и се озоваваме на…

Пристанището

Слънцето пече ярко и очертава силуетите на десетките минарета, а под моста „Галата“ и около него постоянно минават корабчета – разходка до Босфора, до Принцовите острови, до Златния рог и кой знае къде още…

Игнорираме подвикващите „капитани“ на кораби, нахалните викачи от ресторантите, „мисирите“ (така си нарекохме продавачите на печена царевица), просяците и рибарите, които се опитват да ни продадат улова си и минаваме моста. По тъмно тази част на Истанбул е не по-малко красива!

Нашият план обаче далеч не е изпълнен. Прехвърляме се на площад Таксим.

Площад Таксим

Името „таксим“ идва от арабски и означава „разпределяне“. На това място е била крайната точка на построения през 1731 г. водопровод, идващ от север и дълъг 23 км. По заповед на султан Махмуд І през 1732 г. тук е построено разпределително съоръжение, което отвеждало водата към различни градски райони.

Днес на това място има красиви шадравани, Паметникът на Републиката, няколко заведения… Тук е и крайната спирка на Трамвая на носталгията, както и мястото да кажем, че допуснахме грешка в предварителното си планиране.

Вървяхме пеш от моста „Галата“ до „Таксим“, което си е 3,5 km, голяма част от които яко изкачване и потене, след което хванахме Трамвая на носталгията и слязохме по средата на търговската улица, откъдето продължихме пеш до кулата „Галата“. Правилният начин е – от нос „Галата“ отивате до кулата „Галата“, от там си хващате носталгичния трамвай нагоре, разглеждате площад „Таксим“ и се спускате пеш спокойно и надолу по главната търговска улица…

Колкото до Трамвая на носталгията, силно го препоръчваме – за 3 лири ще се насладите на уникално преживяване, в което буквално се мушкате между хората, на сантиметри от тях. Направихме опит да заснемем кратко видео по темата:

Самата търговска улица съдържа всичко, което сме свикнали да виждаме по улиците на София, Париж, Барселона, Брюксел, Франкфурт и Кьолн. Световни марки, лъскави витрини, само е малко по-лъскаво и ориенталско…

Една от най-големите далавери и направо задължителна в жегите е да си вземете фреш. Най-изгоден е портокаловият, на цена 1 лира за 200 мл чашка. Как да не се изкушиш, особено когато е зверска жега? Продължаваме към…

Кулата „Галата“

Кулата Галата, наричана още Кулата на Христа от генуезците и Голямата кула от византийците е издигната през 528 г. по времето на император Юстиниан. Първоначално е построена от дърво в квартала на генуезците, а през 1433 г. е достроена от камък. В османският период, в различни години, са се намирали хамбари, затвор, морски фар, пожарна кула.Според легендата, в османският период, Ахмед Челеби Хезарфен, изпитвайки своето изобретение за полет с крила, прелетял от тази кула до противоположната на азиатска страна – Ускудар. Висока е 67 метра, като в нея може да се влезе, стига да сте там в работно време (9-20 ч.)
В противен случай може да ударите по една бира и да люпите семки с местната младеж, точно под кулата…

Ние обаче сме уморени от дългия ден, така че се прибираме към хотела. Площад Султанахмет и Синята Джамия изглеждат невероятно вечер.

В началото на ден 2 директно се отправяме към Долмабахче Сарай – дома на последния султан на Османската империя и на първия президент на Турция… Знаем, че трябва да сме там рано, в същия часови интервал като за Св. София 🙂 Последната спирка на трамвая ни закарва до джамията и часовниковата кула.

Кулата е построена от султан Абдул Хамид II, висока е 27 м и е чудесен ориентир за входа на двореца, който ще ви посрещне с прекрасна градина…

Цените на музеите в Турция обаче хич не са приятни, а и има и специално увеличение за чужденци…

Били сме в Лувъра в Париж, Музеят на шоколада в Кьолн,  Сант Анджело в Рим, леденият бар в Барселона, замъкът в Единбург и Парламентът в Букурещ, посетили сме десетки, дори стотици туристически забележителности, но 70 лв. за вход на двама души за музей не ни се беше случвало да даваме… На всичкото отгоре, вътре в двореца и в харема е забранено да се снима. Който иска да гледа, да започне от тук и официалния сайт http://www.dolmabahcepalace.com/… Ние имаме снимки на един изключително нахален паун, който Петър дебнеше в продължение на 40 минути, докато снима това:Погледът на пауна ясно изразява отношението му към ценовата политика на музея. За нас определено има какво да се види, но нормалната цена за вход би следвало да е 10, максимум 12 EUR според това, което видяхме вътре… Иначе музеят се пълни въпреки всичко и на излизане, входът му изглеждаше така:



Реклама:

Booking.com

Възползвахме се от наличието на хора наоколо и помолихме една украинка да ни снима…

Ако се вгледате много внимателно над главите ни, ще видите ето този прекрасен фонтан…

Портата на двореца също заслужава внимание…

Музеят се намира точно до морето и точно до входа има едно заведение, където са заснети много драматични разговори от „Перла“, „Листопад“, „Мечтатели“ и другите турски сериали, в случай, че сте им фенове разбира се…

Мятаме се на трамвая и слизаме на Капалъ чарши. Малко трудно разбираме, че Капалъ чарши в неделя си е баш „капалъ“, демек „затворена“ в неделя, но след това се отправяме по малките улички в посока Мисир чарши, докато постепенно излизаме на пазара до ж.п. гарата и пристанището.

Пазарът на подправките

Пазарът на подправките (Еминьоню) e най-старият пазар в Истанбул и вторият по големина след Капалъ чарши. Има гълъби, хора, локум, билки, ядки, сушенки, маслини, риба, цветя, къна, сувенири и пойни птички.

(Тук вече изпадаме в лек културен шок, но…)

Пазарът е едно от малкото места, откъдето можете да си купите странни стоки, като пиявици например…

В миналото е бил известен и като Египетския пазар заради многото подправки, внесени от Египет.

Купуваме си това-онова и откриваме, че след толкова ходене, краката зверски ни болят. Около пазара просто няма къде да се седне, така че с прибежки и припълзяване от кафене на кафене се добираме до парка на Топ Капъ и релаксираме край чудесния градски шадраван.Нагледали сме се на Истанбул за следващите няколко години. Болят ни краката, потни сме, останали сме с 6 лири (4 за път и 2 за WC)… Взимаме си багажа от хотела, където ни изпращат също толкова сърдечно, колкото и ни посрещнаха, след което се замъкваме към автогарата, за да може този пост да приключи там, откъдето започна. Sonunda. Край.

24 незабравими часа в Солун

6:11 сутринта е. Отбиваме колата покрай Ихтиман и спираме за малко, посрещайки изгрева край яз. Искър. Тръгнали сме от Пловдив преди близо два часа и ни чакат още доста километри до Солун.

„Какво пък ще правите в Солун?“, чудите се. Ами същата вечер там пее любимият певец на Биляна – Янис Плутархос и след дълго обсъждане решихме да оставим Вики на баба Тони и дядо Данчо (използваме случая да им благодарим, защото и те много искаха да дойдат с нас) и да отидем хем да разгледаме града (Петър не беше ходил), хем да слушаме и Плутархос наживо (отколешна мечта на Биляна).

Зареждаме колата малко след Кресна (в Гърция горивата са по-скъпи), минаваме ГКПП-Кулата за по-малко от две минути и сме в Гърция. Почти целият път до Солун е магистрала, така че стигаме без проблеми, макар и не особено бързо. Незнайно защо, гърците са наслагали ограничения 90 км/ч и при най-малките завои по широката магистрала (които май само ние спазвахме)…

Защо ли ни е познато? Още по-странното е, че в тунелите разрешават доста по-висока скорост – 100 км/ч:

Магистралата навлиза доста навътре в града, така че бързо и лесно стигнахме до хотел „Мет“, където оставихме колата (и слава Богу, казваме си, след като опознахме трафика по-отблизо, но затова малко по-надолу).

„Мет“ е дизайнерски бизнес хотел, само на 300-400 метра от мястото на концерта (Fix Live Club), така че цената от 90 EUR/вечер определено си струва за петзвезден хотел (всъщност, цената беше по-добра от някои тризвездни хотели с външен вид на студентско общежитие), при това с паркинг, интернет и дори микробус с кожен салон, който транспортира хората от хотела до центъра и обратно на всеки час (макар че и пеш разстоянието се взима за около 25-30 мин.):

А най-големият, при това безплатен бонус, беше, че самият Плутархос се оказа в нашия хотел… Та, тъкмо сме се настанили, изкъпали, преоблекли и наточили обектива за много снимки и… виждаме Плутархос в лоби-бара. Така три от мечтите на Биляна – да го види, да говори с него и да се снимат станаха реалност за минута:



Реклама:

Booking.com

И така, в тотална еуфория отидохме да разгледаме Солун и неговия център. Още по пътя към центъра ни впечатли ужасният и неконтролиран трафик в града.

Малко факти – градът е вторият по големина в Гърция (след Атина), съществува над 2300 г. и има население около 800 000 души (и нараства). Гъстотата на населението е 7,338.8/km2. Два примера, с които да си представите картинката:

1. Представете си, ако населението на Варна нарасне двойно и живее на същата площ (всъщност, май нещо подобно се получава през лятото).

2. Гъстотата на населението в София е 2,448/km2. Тоест, представете си софийският трафик, ама с точно три пъти повече коли (добре, де, 2,997569 пъти, за да сме точни).

Е, сега вече разбирате защо трафикът ни впечатли толкова – ако мразите движението в София, просто не ходете в Солун с кола. Ето и още неща, на които станахме неволни свидетели – мотоциклетист по алеята за велосипеди:

„Паркиране“ със запушване на цяла улица:

Кръстовище с около 15cm място за преминаване на пешеходци (добре, че не сме с бебешка количка).

Да не забравяме и явно международното правило, че черен Мерцедес може да си спира където поиска, ако е на аварийни. Единствената разлика е, че по солунските улици има портокалови дървета (Биляна като опитен екскурзовод предупреждава, че портокалите са декоративни и не се ядат):

Шофьорите са ужасно нетолерантни и НЕ спират на пешеходните пътеки (да, по-зле са от родните!). Докато минавахме покрай Бялата кула, изнервени от трафика видяхме да интервюират един възрастен човек. И понеже много обичаме да си представяме за какво си говорят разни непознати хора (а и чакахме 10-тина минути, за да пресечем), не се сдържахме и се получи това:

Останахме с впечатление, че Солун е ужасно безконтролно място – нещо, което не е било така, докато Биляна беше екскурзовод, т.е. преди около три-четири години.

Най-фрапиращото място е пазарът.

Пълно е с помия, графити и тъмнокожи субекти, предлагащи ключодържатели и крадени iPhone, бездомни кучета (които собственикът на рибния магазин милваше със същата ръкавица, с която слага рибата в торбите на клиентите си), както и бабички, които правят нелегален алъш-вериш с цигари насред пазара:

Като цени – не видяхме нещо, което да е по-евтино в Гърция, отколкото в България, с изключение на пресните краставици от 0,90 EUR/кг.

Впечатляваща обаче е разликата в цените на гръцките дюнери (гирос). На главната улица около площад Аристотел цената беше 6,80 EUR. Само на 50 метра встрани (в пазара) цената на не по-лош дюнер беше 1,20 EUR.

И така – спираме с негативните впечатления, циганията и простотиите от Солун – време е да ви разкажем и малко хубави неща. Като начало – вече няколко пъти споменахме площад Аристотел:

Това е суперцентърът на Солун и, логично, на площада има статуя на Аристотел:

Само 100-тина метра по-надолу е кеят с морето:

Прословутата Бяла кула, използвана от османските турци като крепост и затвор, в който са лежали много български революционери и противници на османската власт, включително и Капитан Петко Войвода, затворен тук през 1863 г. През 1826 година по нареждане на султан Махмуд II в кулата масово се избиват затворници, и по това време кулата е наричана Кулата на еничарите, Камлъкуле, Кулата на кръвта и Червената кула – била е буквално покрита с кръв. През 1890 г. кулата е варосана и така се сдобива с днешното си име. В момента е музей.

Тази част на града е страхотна за „отстрелване“ на интересни кадри с чайки, гълъби, лодки, платноходки, кораби и др. Ето няколко примера:

Ако тръгнете нагоре от площад Аристотел пък, преминавате по голяма търговска улица тип бул. „Витоша“ (игнорираме мизерния пазар). Околните пресечки също са пълни с цветни магазинчета, красиви витрини, подредени стоки и огромна тълпа:

Понеже Великден наближава, а в Гърция е традиция хората да отидат с красиви, големи и изписани свещи, почти навсякъде продаваха такива:

Малко по-нагоре е античният театър:

А още малко по-високо е църквата Св. Димитър, където са и мощите на светеца. Непременно я разгледайте и отвътре.

За да се качите по-нависоко, вече ще ви е нужен транспорт (или здрави крака и повече време). Билетчета за автобус се продават по будките (0,80 EUR):

Може да си ги купите и от самия автобус (0,90 EUR), а автобусна линия 23 ви качва точно до крепостта. Този сайт ще ви е безценен помощник, ако решите да ползвате автобуси за придвижване в Солун. И така, веднъж качили се горе, може да се насладите на чудесна гледка към града:

След като се върнете, не пропускайте да посетите и църквата Св. София:

Ще ви светнем нещо – зад нея има чудесно кафене, чието име съвпада с адреса му – Zefxidos 6:

Всъщност, китните кафенета са навсякъде из града, а гърците са ненадминати откъм заведения – с кафето винаги идват вода, бисквитки, мъфини или нещо от рода, а ако си поръчате бира, получавате фъстъци или чипс. Узото – с диня! 🙂

Не видяхме и заведение с непочистена тоалетна или намусена сервитьорка, което често срещаме тук. Не видяхме и платена тоалетна – нещо, което вече сме обсъждали.

И така, връщаме се към хотела, за да се подготвим за концерта, но преди това отново малко история – гръцката бира „Фикс“ се е произвеждала дълги години в Солун, а след това дълги години не се е произвеждала. Сградата на старата фабрика е перфектно място за снимане на не един и два видеоклипа тип „Памуковите облаци“, т.е. видът й е доста хорър:

Едно от халетата обаче е преобразено и превърнато в live клуб. Може да се досетите как се казва – Fix Live Club. Точно тук бе и концертът.

Някои неща, типични за гръцките нощни клубове:

  • Почти цялата площ е заета от маси. Според положението на масата е и видът на питието, което трябва да си поръчате, но минимумът е бутилка вино за двама души;
  • Бутилка вино – 75 EUR, Pepsi 0,5 литра PVC – 10 EUR (най-скъпото Pepsi в живота ни)… Ако щете! Другият вариант е да стоите прави в дъното на залата през цялото време.
  • Добрата новина: с виното носят много вода, лед, фъстъчки, морковчета и тем подобни;
  • Покрай масите се разкарват едни момичета с малки плетени купички, пълни с цветя (отдавна са забранили чупенето на чинии), които можете да хвърлите в краката на изпълнителите;
  • Шоуто започва в 23 ч. и приключва с дискотека до ранни зори. Всъщност, концертът освен Плутархос включваше двама доста талантливи подгряващи певци, както и известните Нино и Мария Якову, като всеки от тях пя по около час.
  • Пее се изцяло наживо, с оркестър на сцената.

И понеже е трудно да се опише с думи, ето едно видео за нагледност. Между другото, не е късно и вие да отидете на този концерт – последен шанс: този уикенд (6 и 7 април 2012 г.). Сти гя мас!

На следващия ден тръгнахме обратно към България. След Кулата обаче свихме веднага вдясно и минахме по маршрута Кулата – Катунци – Гоце Делчев. Понякога си струва да кривнеш от царския път, ако ще и само заради красивата гледка:

В Гоце Делчев спряхме да вечеряме в любимия ни ресторант-клуб „Ванита“, който препоръчваме горещо и на вас, ако минавате по този край. Хапнахме обилно и продължихме…

Биляна, прозявайки се:

– Ех, няма ли как сега да се телепортираме до Пловдив…

Петър:

– Като гледам как ти се спи, ти наистина ще се „телепортираш“, ама аз все пак трябва да карам…

Продължихме по пътя Гоце Делчев – Сатовча – Доспат – Девин – Михалково – Кричим – Пловдив. Пътят през Юндола със сигурност е по-бърз, но този не го бяхме минавали (по тъмно не бихме повторили упражнението отново). Толкова завои май няма по друг път в България (Биляна почти не успя да заспи, а Петър въртеше въображаем волан половин час, след като пристигнахме)! Единствено съжаляваме, че вече беше късна вечер и не можахме да видим много от красивите скали наоколо, но звездите на нощното небе бяха като че ли по-ниско, а на пътя видяхме няколко зайчета, крави и дори диви коне! Не знаехме, че има диви коне в България. Е, видяхме и двама пътни полицаи на входа на Доспат, които ни провериха обстойно и така като едни редовни граждани се прибрахме по живо, по здраво и по много тъмно в Пловдив. След като извадихме данните от GPS-а, премахнахме спиранията и направихме равносметка, изводът е следният: по магистралата (с shortcut Ихтиман-Самоков-Дупница, за да избегнете софийския трафик) Пловдив-Кулата е с около 45 минути по-бързо, шофира се много по-лесно, пътят не е разбит и през зимата със сигурност е по-почистен и безопасен (в планината на доста места имаше сняг, макар и в началото на април, а и скални срутвания не липсваха)…

И все пак… Няма го онова планинско настроение, заради което те кара да спреш стереоуредбата в колата и да запееш сам:

Надяваме се, че точно в такова настроение ви оставяме. До скоро.

P. S. Песента, която пеем, се казва „Гласът на Пирин„, в случай, че я чувате за първи път…



Реклама:

Booking.com

Храната в Брюксел

Бях обещал и специален пост, посветен на храната тук… Както вече казах, прословутото у нас брюкселско зеле не е особено популярно, за разлика от гофретите, например. Те са евтини, продават се под път и над път и за учудване на всички, най-вкусните гофрети се правят в метростанциите…

Решихме да опитаме и традиционните „охлюви“ в Белгия. Купихме си ги, залети с топъл бульон от една бабка на централния пазар, която настояваше да си изпием бульона, за да се стоплим…

Морският деликатес нямаше много-много вкус на охлюв… Погледнахме го по-внимателно. – Ама това е мида, не е охлюв!
– Да, виж черупката…
– Олеле, знам какво е това! Това е мидохуй…
– Верно! Малко мидохуйче!
И така, оказа се, че ядохме мидохуй… Ням-ням!

Едно от най-големите изкушения за всеки обаче не са мидохуите, а невероятните ягоди, покрити с шоколад… Сочните плодове се потапят в бял или кафяв фонтан от шоколад, така че да получат тънка полутечна глазура… Изглежда супер вкусно и е такова, мамка му…
Естествено, Брюксел е пълен и с куп други шоколадови изкушения – хиляди видове бонбони, орнаментирани шоко-топки и фигурки, шоколад на парче, с трюфели, с лешници, със стафиди, с бадеми, с плодове… Има всякакви видове и за всеки вкус!