До Копривщица и Панагюрище

От две седмици се каня да разкажа за приключението ни около Св. Валентин и все не ми остава време… Но пък какъв по-добър повод да пишеш за Копривщица и Панагюрище от задаващия се национален празник на България…
Всъщност, всичко започна така… Изненадата ми за Биляна по случай Деня на влюбените беше просто да вземе химикал, да си затвори очите и да посочи място върху картата на България… Където падне химикалът, там отиваме… Туп! И отпрашихме към Панагюрище и Копривщица…


Подбалканският път е един от най-красивите в България… Свързва столицата с морето, вие се между Стара Планина и Средна гора и в същото време е абсолютно прав и равен в по-голямата си част, тъй като се движи по котловината. Пътят от София до Мирково обаче, както и отбивката към Копривщица и Панагюрище са със силен наклон, пълни със завои и какво ли още не. Включително еднорози! Гривата на коня от снимката (който открихме край пътя) имаше толкова много бодили, че се бе превърнала в своеобразен рог… А после еднорозите не съществували…
Разстоянието от гара Копривщица до самия град ни се стори доста голямо (мери се в километри и то доста!), така че идеята да пътуваш до Копривщица с влак изобщо не ми изглежда добра. Разстоянието е толкова голямо, че в един момент започнахме да си мислим, че сме объркали пътя, когато пред нас изскочи табела с надпис „Копривщица“…


Самата Копривщица не случайно е наричана град-музей. Подобно на Златоград, Старият град в Пловдив, Самоводската чаршия в Търново и Етъра в Габрово, почти всички къщи са в старинен стил. Няма как да ви опиша Копривщица, така че вместо мен ще го направи Каравелов: „В Копривщица няма плодовита земя — само камъни, пясък и глина, но както се види, по причина на тая неблагодатна и сиромашка почва Копривщица е едно от най-живите и от най-деятелните села. Нейната безплодна земя, която изисква големи трудове и изобилен пот, не е допуснала човеците да потънат в сънливата азиатска бездеятелност, но, напротив, водила ги е постоянно към силната воля, към енергията и към постоянния труд и създала е из тях деятелни промишленици и многополезни мислители. Гигантските планини със своите голи върхове със своите гористи поли са прегърнали от всичките страни това българско село като майка, която се грижи за своята челяд, а нависналите над него скали, които чегато час по час искат да паднат, приучават човека от най-ранната му младост да се не бои от никакви опасности. Като зъмя се спуща от планината река Тополка, прави всякакви криволици и своеволни полукръгове и с шумотевица и гърмеж принимава в своите води малките речици, които със сърдито жуборене бързат към нея и отляво, и отдясно…“Впечатляващо е, че в толкова малък град (15 минути пеш от единия край до другия) има цели шест музея: два етнографски и родните къщи на Георги Бенковски, Любен и Петко Каравелови, Тодор Каблешков и Димчо Дебелянов. Музеите са толкова интересни, че ще разкажа за тях в отделен пост. Иначе в градчето има още куп места, които да посетите. На снимките по-долу е само малка част от тях:

На снимките по-горе всъщност са мостчето „Първата пушка“, църквата и основното училище в Копривщица. Градът толкова ни хареса, че не ни стигна времето да разгледаме всичко. Ето защо отскочихме да нощуваме в Пловдив и решихме да продължим пътешествието си на следващия ден. По пътя направихме тази снимка на Биляна, която сега стои като header в блога й.

На следващия ден решихме да минем първо през Панагюрище… В сравнение с Копривщица градът е доста по-голям, но пък животът в него като че ли е някак по-замрял. Площадът в центъра на града беше почти празен около 11 часа в неделя. Всички магазини – затворени, всички заведения – също. Няма едно кафе къде да пие човек… Ето защо решихме да се качим на уникалния паметник, посветен на Априлското въстание, който макар и доста по-малък по размери, лесно бих могъл да оприлича само на паметника „Създатели на българската държава“ в Шумен.

За разлика от шуменци обаче, панагюрци май не ги е грижа много-много за графитите и татуирания кон на Райна Княгиня 🙁

&nbsp

За щастие, паметникът на Райна Княгиня в центъра беше непокътнат и, честно казано, това е един от най-красивите паметници, които съм виждал. Ето защо го слагам във възможно най-голям размер тук, за да му се порадвате и вие…
И тъй, напред към къщата-музей на Райна Княгиня…

…дотук!

Както виждате от катинара на снимката горе, къщата-музей не работи. Това леко контрастира на работното време и надписа „без почивен ден“, но същата картинка се повтори и в историческия музей:

Тук поне има съобщение, че през зимата посещенията стават само със заявка… Друг е въпросът, че за да прочетеш това съобщение, може да се наложи да дойдеш от другия край на България. Няма да коментирам с какво впечатление останах от Панагюрище, само ще кажа, че не успяхме да разгледаме нито един от музеите в града. Ако на някой му се разправя, с удоволствие ще му предоставя богат снимков материал за затворените по никое време музеи… На мен единственото ми добро впечатление от Панагюрище бе един мил човек, който ми услужи със свински опашки, за да си закача падналия тас на колелото… Както казах, в Панагюрище всичко е затворено и няма къде да си купиш каквото и да е свинско, камо ли свински опашки… Ето защо снимахме гордо армагана на панагюрския площад и отпрашихме към Копривщица. Разгледахме останалите музеи и хапнахме донасита в „Под старата круша“. Заведението се намира точно до автогарата в Копривщица и препоръчвам на всеки да опита копривщенски шницел с кашкавал вътре, яйца по панагюрски, чудесен айрян, както и огромните им салати! До скоро…

Малък Сечко

 

Що за хала завилняла –
вятър, дъжд и сняг!
Вей, завява, заслепява
ни очите чак!
Малък Сечко, Сечко-Бечко,
стига се люти!
Не върлувай, не бушувай –
спри гнева си ти!
Духаш, чукаш и се пукаш
ала пролетта
пак ще блесне посред песни,
радост и цветя!

 

– Гео Милев

Февруари е… Вторият месец от годината. Уж най-краткият, а е създал толкова проблеми на хората, занимаващи се с календари… най-вече заради датата 29.02.
Името „февруари“ идва от римското име Фебрус, бога на чистотата… Не че ви интересува, ама на японски месецът се нарича „Кисараги“, а на финландски – „Хелмикуу“ или „месецът на перлите“.
А дали на 14-ти ще ударя една „Русенска перла“ или пък перлата ще е с някое нежно име, предстои да видим 😉