Не ми пука…

Снимка: Spencer E Holtaway

Имам профил във Facebook , имам профил и в LinkedIn, Foursquare, Twitter… абе толкова профили имам, че понякога си мисля, че само пред огледалото заставам анфас.

Наскоро имах няколко случая, в които хората си сменят имената – от „Иванка Иванова“ (истинското име е сменено) името става „Iva Nka“ или „Aknavi Avonavi“ (наобратно). Виждам странното име във Facebook и след 5-минутно чудене откъде познавам „Iva Nka“ и как, по дяволите, е влязла сред приятелите ми (имам над 700 контакта там, но всичките ги познавам, наистина), се сещам за кого става въпрос…

– Здрасти, Ванче, що си си сменила името на профила така странно, 5 минути не мога да загрея за кого става въпрос…

– Здрасти… ами заради работодатели – влизат ми във Facebook-профила, за да намерят повече.

– Е, и?

– Ами не искам да ме намират и си смених името там…

Принципно винаги съм казвал: ако не искаш работодателя ти да види точно определена информация или снимки, не ги качвай във Facebook. Да, някой друг може да те тагне там, някой друг може да напише нещо за теб и т. н., но има десетки начини да определиш кой какво има право да чете…

В крайна сметка, аз също съм назначавал хора неведнъж и също съм преглеждал публичните им профили, защото искам да науча повече за тях. И не виждам нещо лошо в това – нали затова са публични.

И в моя профил ще откриете снимка като тази, тази и дори тази! За идиотски клипчета да не говорим… Считам, че в XXI век е най-малкото наивно да очакваш шефът ти да е типичният костюмар, който (искрено го вярвам) никога не е бил дете, никога не пие, не пее и не танцува по време на парти, не кара ски, не ходи на море, не се впечатлява от нищо и никога, ама никога не бива да си помисляш, че той е нормален човек, а не робот и също има право да се весели, да обича, да чувства и дори сере!

Дори забелязвам още по-голям парадокс. Компании, които вкарват служителите си в някакви подобни „сухи“ рамки, за да изглеждат като ходещи роботи същевременно дават луди пари за PR, за да изглеждат готини, естествени и непринудени. Ами започнете промяната отвътре, бе!

Да, аз споделям повече от моето „аз“ спрямо повечето хора… такъв съм. И не, колкото и да е готина една компания, не бих променил себе си, за да вляза в техните рамки. Обаче в САЩ компаниите направо си искали име и парола за Facebook, което вече ми се струва прекалено!

Ще го обясня така: Facebook е дигиталният ми дом – да, някои неща споделям публично и работодателят ми може да ги вижда (те не са малко). Това е като да поканя шефа си на гости вкъщи, да го запозная с жената и детето, да му покажа хола и т. н. В момента, в който обаче той реши, че трябва да провери какво имам в мазето, в шкафчето на банята, в коша за пране или в гардероба ми, нещата леко излизат от добрия тон. В контекста на Facebook, с потенциалния ми работодател просто приключваме взаимоотношенията дотук (без право на обжалване).

Ефектът на пеперудата

Мимикрия се нарича способността на живите организми да се сливат с околната среда, променяйки своята цветова окраска, за да не контрастират рязко със средата и да не могат да бъдат забелязани. Тази им способност им осигурява безопасност и спокойствие.

Снимката по-долу направих в прохода Вратцата, близо до Враца. Всъщност, дори не забелязах пеперудата първоначално – приличаше на едно от хилядите есенни листа, паднали от дърветата. Тотално сляла се със заобикалящата я среда.

За съжаление, често виждам подобно поведение и сред хората. Подражават на другите, опитват се да не бъдат различни, да се слеят с околните… Чувстват се обединени от модата, от съответните стилове музика, от марките автомобили и мобилни телефони, от футболни отбори… и се чувстват обединени! А всъщност повечето хора са други хора. Мислите им са чужди мнения, животът им е мимикрия, а страстите им – цитат. Дори и това е цитат на Оскар Уайлд…