“Всяко време с нещото си”, често казва Петър. Е, романтичната история е имала и доста забавни моменти, които разбрах по-късно… Ето защо ще се наложи да я разкажа отново, от самото й начало, с още повече подробности (моите промени са отбелязани в червено, допълненията от Петър – в синьо, а от приятелите ни – в зелено):
Планът
Петър: Всъщност всичко беше запланувано много отдавна. Пръстенът стоя близо два месеца вкъщи, без Биляна изобщо да заподозре. Скриването на подобно нещо не е никак лесна работа, защото ако приятелката ви го намери, цялата изненада отива по дяволите. Особено пък, ако често подрежда и чисти като Биляна, шансовете нещата да се прецакат се увеличават значително. Затова реших, че единственото хитро място да се скрие пръстенът е… в кутията на компютъра! Но да се върнем към разказа на Биляна…
През съботния ден /11-ти юли/ се оказа, че ще трябва да работя в офиса по изключение. Нямам предвид, че работя по изключение, а че работя в събота по изключение… Тъй като с Петър се бяхме разбрали да ходим в Пловдив същия ден, няколко дни по-рано му казах:
– Ще ни се наложи да тръгнем следобед, след като свърша работа.
– Аз обаче трябва да тръгна един ден по-рано.
– Защо?
– Ами Митко има нужда от помощ по един много важен проект…
– Какъв?
– Ами… университетски проект за светлинни ефекти.
Петър: Както казват, „най-добрата лъжа е половината истина“…
И така, нищо неподозиращата аз прекaрах деня си по работа, задачи и срещи с рекламни агенции. На няколко пъти ме наваля дъжда.
Оказа се, че не само мен ме е валял, обаче. Докато аз кръстосвах дъждовните улици на София напред-назад по бизнес срещи, Петьр и Митко са обикаляли в търсене на свещички, запалки, чашки, които да ги предпазват и т. н.
Петър: Най-смешното беше, че буквално минута след като купихме всичко и се прибрахме у Митко, се обадиха родителите на Биляна:
– Петьо, как си моето момче? У Митко ли си? Хайде, слез долу да се видим, ще наминем покрай вас – имаме нещо за теб!
„Нещото“ беше страхотна тениска на Adidas, която точно в този момент ми беше жизнено необходима… Трудно ми беше да обясня защо съм мокър до кости като работим „по проект“, но пък и те културно не ме питаха за подробности 🙂
След обяд вече валеше пороен дъжд, и колкото повече намаляваше работата в офиса, толкова повече се увеличаваше желанието ми да се прибера час по-скоро.
Петър: Ние през това време бяхме на Небет тепе и измервахме броя чашки, които могат да се поберат върху една особено подходяща за случая скала:
– Казвам ти, човек, тука ще побереш само „Биляна, ще се“ – каза Митко.
– Не е вярно – снимай я и ще ти покажа на Photoshop като се приберем, че ще се събере целият надпис…
– Скалата е наклонена и хлъзгава. Няма да се задържат свещичките… И как ще ги запалим в дъжда?
– Ами ще изчакаме да спре, просто… Все някога ще спре… Ако не, ще го отложим за утре.
Според метеоролозите, времето щеше да се оправи след повече от 24 часа… Но всички знаем доколко познават 🙂 Така се случи и този път… Ето защо се обадих на приятелите за пълна бойна готовност.
– Дамяне, здрасти. Какво ще кажеш да запалим 400 свещи на Небет тепе?
– Готово, бе, Пеши… ако трябва, цялото тепе ще запалим! Кога?
– Ами зависи от времето. Накратко – когато спре да вали. Засега сме се уговорили за първи вариант: 21.30 ч. Втори, резервен вариант: 4.30 ч. на изгрев слънце. Трети, още по-резервен вариант – неделя вечерта. След няколко часа ще съм с Биляна, така че звъни на Митко, а не на мен, за да координирате нещата.
И докато аз уреждах нещата с Ники Вълчанов, Тони и Митко вече бяха запълнили целия под на стаята с наредени свещи. Когато видях колко голям е надписът всъщност, доста се шашнах как ще успеем да запалим всичко това. Но да ви върна отново към разказа на Биляна за кратко…
Към 18:30 вече карах по Цариградско шосе. По магистралата пътят беше доста хлъзгав – окaза се, че цял ден е валяло навсякъде. Когато наближих Пловдив, звъннах на Петър:
– Аз съм вече в Пловдив. Вие как сте с Митко?
– Ами работим още по проекта. – така си беше.
– Как върви?
– Не много добре… Трябва да довършим още няколко неща. – така си беше. Когато се наклонят свещичките, чашките се пълнеха с парафин и в крайна сметка или пластмасата се разтапяше, или свещта изгасваше. Наклонената скала не беше добър вариант.
– Ами добре… Аз тогава ще се видя с Мая и Катето и ще ходим на пицария, че умирам от глад.
– Добре, аз ще дойда направо в пицарията. – тук вече излъгах. Всъщност, първо отидох до Четвъртък пазара (в Пловдив пазарите носят имена на дни от седмицата)… Исках да взема на Биляна наистина огромен букет от бели рози, но бяха останали само три рози и една продавачка, отчаяна от живота…
През това време Тони отиде до гарата и посрещна Влади, който дойде чак от Варна, за да е с нас. Ани (приятелката му) пък отиде от София във Варна, за да го замества.
Час по-късно Петър дойде да ме вземе от ресторанта…
Петър: трафик….
През това време на тепето са се е провеждал следният разговор:
– Това „Ж“ е много шибано, да знаете…
– Мен питате ли ме? Само „И“-тата редя!
– Скалата се пързаля ужасно, ще се пробвам да ги защипя с телбода…
– Ех, поне да бяхме в Англия… Къде е „Marry me“, къде е „Биляна, ще се омъжиш ли за мен?“
– Абе, Ники, така и така приятелката ти е Диляна, така и така ще се ожените, ако искаш, да подменим „Б“-то с „Д“ и да минем с едни свещи два пъти…
– Баси, колко яко ще е да го видим това в Google Earth…
Изненадите започнаха
с красив букет от бели рози (Петър знае, че това са любимите ми цветя и искрено ще се зарадвам). Постояхме малко в ресторанта, Петър отиде до тоалетната…
Петър: Там се обадих на Митко:
– Как е положението там горе?
– Духа много вятър, засега успяваме да задържим свещите запалени за около три секунди, въпреки че са в чашките… Нов рекорд: четири секунди!
– Измислете нещо…
– Ще пробваме да ги пренесем зад една стена, на завет, засега забави малко…
Пет минути по-късно ми звънна, за да ми каже, че нещата там са по-добре и след 30 минути да сме при тях.
Докато Петър беше в тоалетната, Мая и Катето станаха подозрителни:
– Бибче, да знаеш, щом ти носи бели рози, значи нещо е прегрешил… не му е чиста работата!
– Да, бе, да – казвам.
…и след като се върна, предложи на момичетата да се видим по-късно с тях, а на мен – да си направим нощна разходка из Пловдив. Момичетата го изгледаха доста странно, но нищо не казаха.
– Олеее, Кате, ще й предложи, аз ти казвам! – казала Мая веднага след като сме се разделили.
Прегърнати вървяхме, говорехме си и си припомняхме местенцета, на които сме били заедно. Минахме през центъра, телефонът на Петър иззвъня и дочух следния разговор:
– Здравей, Митак!
– Духна вятър, всички свещи са прецакани…
– Ами супер, разхождаме се из Пловдив.
– Като изгаснат, фитилите им влизат в разстопения парафин и нямат запалване. Моткай се още 15-20 минути, ще ти се обадим.
– Да, чудесно… Искаш ли да ходим довечера у Митко? … Добре, Митак, айде по-късно ще се видим! … Хайде да се поразходим в парка!
Окъпаните от дъжда алеи ни подканиха да оставим следите си по тях и скоро се озовахме на пейката, на която бяхме седнали и на първата ни среща. Постояхме малко и си припомнихме някои от любимите ни моменти заедно в моя град, а и не само… Сетихме се за красотата на Париж и Айфеловата кула, страхотният ден в Дисниленд, дегустацията на бира в Брюксел, екскурзията ни до о. Тасос, парламентът в Букурещ, аквариумът в Лондон, фонтанът „Ди Треви“ и древните сгради в Рим… и изведнъж се озовахме пред Античния театър, но в Пловдив.
Неусетно бяхме стигнали до Стария град, изкачвайки се и слизайки по уличките, усещахме толкова много любов навсякъде около нас и… Телефонът на Петър пак иззвъня.
– Здрасти, Тони! – вдигна телефона той.
– Къде сте? Хайде, идвайте!
– Ами в момента се разхождаме из Стария град, близо до Античния театър.
– Добре, ние сме готови. Води я вече.
– Ами каквото решите…
– След колко време ще сте при нас?
– Две-три някъде. Вземете и вино.
– Олеле, ужас! Ей сега духна вятър, почти всички свещи изгаснаха. Връщайте се!!! Отбой!!!
– Не, не мога.
– Какво значи „не мога“… В момента само запетайката свети – на загасени свещи ли ще я доведеш?
– Ами вземете каквото можете, ние ще дойдем после.
– Ще ги запалим пак, елате точно след пет минути.
– Добре, хайде, до после.
Слава богу, на тепето имало и доста минувачи (сред които и един непознат фотограф, на когото дължим снимката на надписа), които помогнали свещите да се запалят още по-бързо…
Предложението
Петър ме хвана за ръката, поведе ме към върха на Небет тепе и ми каза:
– Искаш ли да ти покажа нещо много красиво?
– Разбира се, любов.
– Добре, но хайде да играем на „Доверие“…
Няколко пъти сме играли на „Доверие“ в София – единият си затваря очите и обещава да не ги отваря, докато другият го държи за ръката и внимателно го напътства към избраното място. И двамата партньори си вярват напълно, че никой няма да предаде другия и да наруши доверието помежду им. И така, затворих очите си и започнахме да се изкачваме нагоре, отначало бавничко, после се отпуснах и колкото по-нависоко се качвахме, толкова по-силно усещах простора, силния вятър, топлата нощ. Казах му:
– Толкова е хубаво… Искам винаги да съм до теб!
– И аз искам да съм до теб… винаги!
Приятелите ни през това време са провели следния разговор:
– Те са! Крийте се!
– Ама аз съм целият в бяло, как да се скрия… – казал Вълчанов.
– Ами прави се на бял камък.
Беше тъмно, много тъмно. На няколко пъти се подхлъзвахме леко, заради мократа трева, но наклонът свърши, земята под мен стана равна и след няколко крачки усетих ярка светлина пред себе си, прозираща дори през затворените ми клепачи. Помислих си: “Колко ли е красив градът, облян от светлини през нощта…”
Аз пък през това време си мислех: „Лелеее, като ги знам какви идиоти са, нищо чудно да са написали и АСЕНЕ, КУПИ ХЛЯБ! със свещите…“ Слава богу, видях надписа… По план трябваше да се използват 318 от 400-те свещи, но всъщност приятелите ни бяха вкарали в употреба почти всички… Имаше някой-друг „изгорял пиксел“, но като цяло нещата изглеждаха добре, даже повече от добре за силния вятър на Небет тепе…
Тогава Петър ме спря и ми каза:
– Вече можеш да погледнеш.
Отворих очи…
Наистина ми е много трудно да опиша какво почувствах… Светлините на целия град бяха пред мен, но трудно се забелязваха… Пред нас на цялата полянка със стотици свещички беше изписано “Биляна, ще се омъжиш ли за мен?”. А любимият ми мъж падна на колене пред мен с думите, които никога няма да забравя:
– …
… но и няма да споделя публично…
Господи, колко много го обичам!
– ДА!!!!!
В ръцете си държеше кутийка с диамантен пръстен, който постави на ръката ми. Толкова силно треперихме и двамата. Тогава коленете ми не издържаха. Паднах на колене до него и започнахме да се смеем и да плачем от радост. А гледката пред нас на стотиците свещички, преливащи се със светлините на Пловдив завинаги ще я запазим като най-приказния спомен. По-късно разбрахме, че ми е предложил точно в 11 часа на 11-ти след 1 година, 1 месец, 1 седмица и 1 ден, откакто сме заедно.
След като дойдохме на себе си, Петър попита:
– И сега какво ще правим?
– Не знам… няма значение, щом сме заедно…
– Хайде да го отпразнуваме!
– Добре, ей сега ще се обадим на всички приятели…
Тогава Петър просто се провикна:
– Ееееей, хайде идвайте!
– „Спукано гърне!“ – чу се в далечината…
Приятелите
В този момент иззад една от скалите един по един започнаха да се подават тъмни силуети…
– Слънчо, кои са тези хора?
– Ще видиш…
Малко след това започнах да ги различавам… Тони, Дамян, Влади, Митко, Ники Вълчанов… Дойдоха да ни прегърнат и честитят… искрено им благодаря, че бяха до нас в този незабравим момент.
– Това ли ви е проектът, а? – казах на Митко, полушеговито и полуобвинително.
– Е, какво, на теб не ти ли харесва? – отвърна ми Влади.
– Хора, аз трябва да тръгвам, наистина… няма как да остана за първа брачна нощ, ама… обичайте се! – каза Вълчанов.
– Чао, Ники! Направихте ми страхотна изненада и много ви благодаря… – развълнувана от случилото се казах аз и го прегърнах.
– Чао – каза той и на фона на цялата романтична обстановка разклати юмрука си с вирнати кутре и показалец, типично по метълски, след което се изгуби в мрака.
Останалите от групата събраха свещичките в един голям кашон, докато аз и Петьо се гушкахме влюбено.
– Мите, трябва да си запазим свещичките за спомен – казах аз.
– Свещичките не ме интересуват, аз си искам кашона!
После се обадихме на родителите ни и на най-близките ни приятели… Беше доста късно вече.
– Ало, дядо, знаеш ли защо те търся?
– Ама не съм, бе!
– Ама знаеш ли защо те търся?
– ‘Ма не съм, бе!
– …
…и отидохме да се почерпим в ресторанта, в който се запознахме…
В колата, на път към ресторанта:
– Ееех, и на мен да ми беше предложил така, и аз щях да кажа „да“ – каза Дамян.
Дори сервитьорката беше същата!
Реакцията на Катето след показването на пръстена:
– Ами, това е, Биби, ние хвърляхме боб като се прибрахме и се падна сватба…
Реакцията на Мая след показването на пръстена:
– Олеее! Малеее! Знаех си! Ама как… Как стана? – подскачайки и едва дишайки…
Реакцията на сервитьорката:
– Айде, бе, от една година ви чакам да дойдете…
* * *
– Мамо, тате, Петьо ми предложи брак и аз… аз веднага казах „да“…
– Веднага? – попита татко.
– Да!
– Не можа ли да кажеш: „момент“, „ще си помисля“… заради семейната чест поне? – пошегува се той. Тогава татко се обърна към сервитьорката:
– Един айрян.
– Какъв айрян – каза сервитьорката – я по-добре пий една студена вода…