Мажори и минори

Мажор (от латински major – голям, велик) е музикален термин, който обозначава звученето на определен акорд или тоналност, чиито устойчиви тонове образуват голямо тризвучие с бодро, тържествено, радостно и весело звучене. Минорът (от латински minor – малък) е изграден върху тоника и субдоминанта и тоновете му звучат по-скоро тъжно, потиснато, печално, меланхолично…

Но какво става, ако разменим мажорното и минорното звучене? Да започнем с известната Für Elise на Бетховен… Показан е първо оригиналът, а после и как би звучала творбата му в мажор:

А сега в обратната посока – от мажор към минор. Отново първо е показан оригиналът, а после – звученето в минор.

Следват няколко „тъжни“ коледни песни:

И любимото ми – няколко „тъжни“ марша, а именно:

  • Щраус – Радецки марш
  • Менделсон – Сватбен марш
  • Вагнер – Сватбен марш
  • Шуберт – Военен марш

(Сватбените маршове са особено яки)


И ако това не ви стига, ето как би звучал химнът на САЩ:

Всъщност, почти всички химни на държавите по света звучат в мажор. Но има и няколко изключения:

Музиканти и "музиканти"

Септември 2006 г.
Петър Събев по време на фирмено парти
Имам позната, която свири много добре… Ще кандидатства в Консерваторията… Свири на чело от дете, добра е! Даваш й нотите и изплясква всичко като компютър с чудесен MIDI player. Възхищавам й се за уменията й… И в същото време – не съвсем. Помолих я да ми изсвири любимата си песен. Каза, че не може…
Аз не смея да се нарека музикант. Научих се да свиря на китара в училище. „Откраднах“ си някои трикове на китарата от мои съученици от по-горните класове, започнах с няколко лесни ритми и песнички… по слух и от сърце. После се влюбих в едно момиче, заради което се мотивирах да науча нещо по-сложно… И после… после просто исках да свиря всичко, което си поискам… И донякъде успях!
Да, може би няма да започна от правилната тоналност. За мен „до мажор“ си е „до мажор“ и може би никога (повече) няма да го нарека „тонически квинтакорд“… Класическата каденца, доминантите, субдоминантите и тониките могат спокойно да си правят партито без мен…
Аз не мога да свиря. Но дрънкам…
Не мога и да пея добре. Но грача…
Дрънкам и грача от Аеросмит до руски емигрантски песни, от Рибля Чорба до Панджаби, от БТР до Азис и от Аква до Металика… мога да издрънкам и любимата песен на моята
Сещам се за една случка в подлеза на НДК:
Досадно циганче с разстроена китара, от която са оцелели само две струни обикаля минувачите… Минава покрай дългокос младеж и му казва:
– Кажи сега, бате, каквото кажеш – това ще свирим!
– Емииии…. свири Пърпъл. Знаеш ли?
– Как да не знам, бе, бате! Всичко знам!
Спира се, хваща китарата, дрънва два пъти и с най-чалгаджийския тон се провиква:
– Пърпълееееее, пърпълеееееее-ееееее!
Дълбоко в себе си много приличам на това циганче… И точно това искам всъщност.
Не ме разбирайте погрешно… Като пълен музикален помияр, съм ценител и на класическата музика… но не по начина, по който хората я слушат в огромните зали със страхотна акустика, а по един мой си начин
Защото, когато седнем на масата и му дръннем по две бири, предпочитам след това да си грачим любимите песни, вместо в захлас да слушаме Опус 99 в „си минор“ на Шуберт… примерно!