В блога на Sunny, който чета от съвсем скоро по повод на едно чудесно стихотворение на Недялко Йорданов видях следния коментар… „Аууу, значи не само жените са ревли!“
Плакал съм. И не се срамувам да си го призная…
Може да ви звучи като признанията тип „Здравейте, аз съм Петър и съм алкохолик“, но в случая ситуацията е друга. Ето тази история промени отношението ми към плачещите мъже.
2001 г.
Математическа гимназия „Баба Тонка“, гр. Русе
Не бях спал няколко дни, тъй като участвах почти в цялата училищна програма. Като първенец на випуска имах честта да вдигам знамето, бях водещ на тържеството и същевременно включен в изпълненията на училищния хор… доста дини под една мишница. Казвам това не толкова за да се хваля (но да не забравяме, че съм зодия лъв и обичам), а за да си представите колко репетиции трябваше да правя паралелно със суетенето около „великия“ абитуриентски бал…
На всичкото отгоре с двама съученици (Гошко и Пламена) подготвихме алтернативен сценарий, в който вкарахме допълнително поздрави към учители и изпълнение на „Учителко, целувам ти ръка!“…

След края на тържеството усетих колко съм уморен и колко ми е мъчно, че завършвам. Буцата в гърлото ставаше все по-голяма, очите ми – все по-влажни и най-накрая се скрих зад една от тонколоните и заплаках.
Скоро усетих една любима учителка надвесена над мен…
– Защо се криеш тук, Петре?
– Ами… плача.
– Аз също. Но защо се криеш?
– Ами… днес завършвам. Ставам мъж… а нали истинските мъже не плачат? – казвам с половинчата ирония.
Учителката ме прегърна и ми каза:
– Не, Петре… Само истинските мъже плачат. Само истинските…