"Гръб в гръб"

Желко Йоксимович (Željko Joksimović) е юго-певец и още от детинство печели международни награди за музика. Вие, обаче, е много по-вероятно да го познавате от спечелването на Евровизия с песента Lane moje… Моята любима негова песен, обаче, е друга: нарича се Leđa o leđa (или „Гръб в гръб“). Клипчето (както и инструментал за пеене на български) можете да си вземете от официалния му сайт безплатно, тъй като е реклама на сръбския оператор MobTel (а пък аз съм им абонат, хихи)… През последните няколко дни я слушам постоянно – в автобуса, на работа, вкъщи, докато спя, докато ям… Всъщност има два варианта (студиен и unplugged), като unplugged варианта е с по-добра китара, а в студийния има готин двуглас. Все пак, unplugged повече ми харесва!
А причината да ви пиша това е, че тази нощ направих един авторски превод и, както обикновено, той е удобен за пеене, а доколко е верен, не знам 🙂 Ето го:
Ti me poznaješ najbolje
Ovo ne ide na bolje
I već dugo tvoj dodir
Sluti na kraj
Da li imaš taj osećaj?

Noćas večeru spremiću
I tvoj pogled izdržaću
I dok ugasim svetlo
Kao dlanom o dlan
Biće sve jasno kao dan.

Dodir leđa o leđa
Ruka led ledena
Da li znaš kako vređa
Prazna postelja?
I kad misliš da spavam
Ti se iskradeš van
Bože, samom sam sebi suvišan!
I zaboli me najjače kad znam
Da u drugoj sobi plačeš…

Dugo ništa ne govoriš
Samo dlanove preklopiš…
I ta suza u oku
Nije zbog nas…
Kažeš tek da ti čujem glas…

Onda krenem za tobom ja
Al’ stanem na prag
Jer u drugoj se sobi
Završava tvoj trag…
Čujem jecaj
I znam da je kraj…

Ti me poznaješ najbolje…

 

Ти ме познаваш най-добре,
но нещата са все по-зле:
твойте ласки отдавна
вещаят край –
ти усещаш го също, май…

Ще приготвя вечерята,
погледа ти ще изтърпя –
щом на тъмно останем
всичко вече ще знам –
ще се види като на длан.

И гърбът ми в гърба ти
се докосва едва,
във леглото ми зее
ледена празнина.
И навън се прокрадваш
щом помислиш, че спя –
Боже, вече сам себе си не търпя!
Но най-силно боли ме като знам,
че оттатък тихо плачеш…

Дълго време пред мен мълчиш,
пръстите ти са сключени,
а сълзата в окото
не е за нас
и без чувства е твоят глас.

После тръгвам след теб,
но на прага ще спра
просто в другата стая
свършва твоята следа
чувам стон
и знам – това е край

Ти ме познаваш най-добре…

 

"Хазарски речник"

Милорад Павич е „дядо“ на 82 години, чието творчество все още не съм чел… Просто видях цитат от неговата книга-лексикон в профила на една онлайн-позната. Всъщност, нека започна с един цитат на сръбски:

Kad uveče usnimo, mi se svi pretvaramo u glumce i odlazimo uvek na drugu pozornicu da odigramo svoju ulogu. A danju? Danju na javi tu ulogu učimo. Ponekad, ne naučimo je kako valja i onda ne smemo da se na pozornici pojavimo i krijemo se iza drugih glumaca koji bolje znaju svoje reči i korake za taj put… A ti, ti si onaj koji dolazi u pozorište da vidi našu predstavu, a ne da glumi. Neka tvoje oko padne na mene u času kada budem dobro uvežbana, jer niko nije svih sedam dana u nedelji ni mudar ni lep.
 
 
Книгата му е в два варианта (мъжки и женски), с по точно 100 хиляди думи и е преведена на около 90 езика, сред които и български. А горният цитат означава:
Когато заспим вечер, ние всички се превръщаме в актьори и винаги излизаме на различна сцена да изиграем своята роля… А денем? Денем учим наяве тази роля. Понякога не я научаваме и тогава се крием зад другите актьори, които знаят своите реплики и действия по-добре този път… А ти, ти си онзи, който идва в залата, за да види нашето представление, а не да играе. Нека твоят поглед падне върху мен в час, когато съм добре подготвена, защото никой не е през всичките седем дни на седмицата нито еднакво мъдър, нито еднакво красив.
 
Е, аз вече се зарибих… Но преди да отида за първия футболен мач от IT-лигата на 2006-та, ще завърша днешния пост с още един цитат (и ще си добавя „Хазарски речник“ в книгите за прочит – както мъжкия, така и женския вариант)…

Сутринта моят господар ме попита дали в моето сърце е същото като в неговото. Тогава имах дълги нокти със сребърни напръстници, които свирят и пушех наргиле, от което се извиваха зелени кълба дим. На въпроса на господаря отговорих с “не” и наргилето падна от устата ми. Господарят си отиде тъжен, защото не знаеше, че си мислех, гледайки след него: “Същото щеше да стане и ако бях казала „да“!”