С носталгия за старите телефони

„Забравяте, забравяте… С мен дишахте, с мен вярвахте… С мен тичахте, с мен плачехте…“

Така пее Васил Найденов в една своя песен, а аз ще ви попитам: помните ли първия си мобилен телефон? Аз още помня моя:

Nokia 3210

Беше тежък, солиден мъжки телефон, пасваше на цялата ми ръка, имаше само пет реда на дисплея с достатъчно голям шрифт, както и удобни, широки копчета. Нямаше подвижни елементи. Нямаше FM radio, MP3 плейър, дори нямаше полифония…

Мелодиите не се изпращаха като SMS-и – беше прекалено скъпо. Нямаше и как да се трансферират през инфрачервен порт или Bluetooth. Въвеждахме ги така:

(Tempo=113) 16f1 16f1 16f1 16f1 16f1 16f1 16f1 16f1 16a1 16a1 16a1 16a1 16#a1 16#a1 16#a1 16#a1 16c2 16c2 16c2 16c2 16c2 16c2 16c2 16f1 16e2 16e2 16e2 16e2 16#c2 16#c2 16#c2 16#c2 16c2 16c2 16c2 16c2 16c2 16c2 16c2 16c2 16c2 16c2 16c2 16c2 16c2 16c2 16c2 16c2 16c2 16c2

С Влади дори си правихме „телефонни двугласи“, пускахме ги да „чуруликат в канон“, за да се изхабят докрай – едва тогава можеш да зареждаш NiMH-батерия.

Да, телефонът беше малко дървен, но пък изкарах почти пет години с него. Така и не се повреди! Просто остаря. И днес още е някъде из шкафовете в Русе, а батерията му и сега държи няколко часа – почти десет години по-късно!!!

Nokia 2100

Kупих си го, защото всички имаха нови телефони. И защото беше изгоден. И защото със зеления си дисплей 3210 изглеждаше като Правец-8 във времето на Пентиум… Клавишите му бяха малки и неудобни, но пък за сметка на това имаше невероятния feature – рамка за паспортна снимка от задната страна… Издържа две години, батерията му се скапа; купих нова, но тя се скапа след още 3 месеца и така реших, че ми е време за нов телефон.

Nokia 5140i

Мечтата на спортиста и чупещият телефони потребител – Nokia 5140i със, забележете, цветен дисплей, за който писах едно от първите си ревюта в блога. Гумиран, удароустойчив, прахоустойчив, влагоустойчив… С пълен комплект екстри – интернет, радио, плейър, инфрачервен порт, хронометър, фенерче, лупа и дори свирка! Още на първата година гумената му клавиатура се проби, само месец след това цялата изскочи и телефонът започна да прави проблеми.

Sony Ericsson K510i

Разочарован от Nokia, чийто топ-дуракоустойчив модел ме предаде толкова бързо, преминах на Sony Ericsson… И останах сравнително доволен от K510i – простоватичък, но много удобен телефон, с най-основното за времето си и 2-3 дребни екстри. Вече писах и за него. За първи път вкарах снимки на хората от контактната си листа. Краят на този телефон беше едновременно трагичен и сладък. Сладък в буквалния смисъл – на една от отвратителните летищни проверки в Швейцария, вкарах телефона си в същия джоб, в който наврях и останалия ми малко шоколад. Телефонът работеше въпреки това, но никой не можеше да чуе какво казвам, когато провеждах разговор. Всякакви опити за подмяна на микрофона, почистване и т. н. пропаднаха.

Sony Ericsson C905i

И за него писах, при това съвсем наскоро, но ще обобщя накратко – лъскав телефон с куп екстри, идеален заместител на фотоапарата, Wi-Fi, GPS, 3G, GPRS, Java и други сложни думички… Лъскавите лайсни опадаха на втория месец, вече мина веднъж през сервиза на М-Тел, софтуерът му забива и прави проблеми редовно… Хубаво е, че оцеля след гмуркане в тоалетната чиния… И до сега съм с този телефон, но личната ми оценка за него не е от най-високите…

Накратко, средната продължителност на експлоатация на телефоните ми (в месеци) е достатъчно красноречива:

Има и още нещо – тъстът ми наскоро се сдоби с още „по-гъзарски“ телефон – HTC One. Направи ми впечатление колко време му отне, докато разучи всички настройки на телефона, да не говорим че първите няколко дни имаше затруднения да отговори на обаждане, а за това колко трудно е да пишеш на touch screen клавиатура, няма да се впускам да обяснявам въобще. Недай си боже да бъркаш бетон или да ядеш мазна баничка и да ти звъннат… 🙂

Какво искам да кажа с всичко това?

Искам да кажа, че за да включа първия си телефон ми трябваха три секунди – да го включа и толкова!

За да включа последния си телефон, трябва да го включа, да изчакам да ми се появи логото на Sony Ericsson, после логото на Vodafone, което да премине в логото на Мтел. След това ме пита за PIN-кода, след което избирам дали да се включи в нормален или в самолетен режим. Избирам нормален и изчаквам да зареди графичния template и background-a, както и всички контакти от указателя (понеже са със снимки). Зареждат се и някои от основните Java-приложения, включва се Wi-Fi, GPS, Bluetooth. И всички търсят сигнали от други устройства, спътници, предаватели… След още 5-10 секунди чакане има и признаци на свързване към клетката на мобилния оператор. След това натискам кратък номер, набирам и се свързвам (няма да обяснявам за менютата на указателя)… 1:32 мин. до първото позвъняване!

Е, ако телефонът ви е бил изключен и трябва да се обадите, с динозавърската Nokia 3210 ще се свържете за под 10 секунди, а с ултра-хипер гъзарския си телефон – за над минута и половина… Ей заради такива неща много ми липсват старите телефони!

И много се чудя дали следващият ми телефон да е ултраскъп, модерен, многофункционален GSM-апарат-лаптоп-камера-GPS-миникомпютър-плейър-и т. н. или да е обикновен, но надежден телефон за 20 лв., който има трите функции, от които наистина се нуждая: телефон, SMS и будилник. И без това и с „модерния“, и с „елементарния“ телефон човек трябва да е щастлив, ако му работи повече от година…

„Телефон все ни свързва, телефон ни дели…“ пееше Васко в една друга песен.

Концерт на Б.Т.Р. в Русе

В случай, че не знаете, тази вечер Б.Т.Р. свиреха в Русе. Всъщност, явно само 50-100 души знаеха, защото толкова бяха дошли по случай празничния концерт, заплатен от Община Русе.
Аз лично разбрах за концерта от един сравнително малък надпис пред градския театър, съдържащ програмата на празниците. Само дето надписът гласеше, че концертът ще е пред Общината, а той беше в Доходното здание заради дъжда. Както може би се досещате, нямаше особена информация за промяната.
В следствие – тази вечер голяма група като Б.Т.Р. пя пред около 50-60 души. При богатия репертоар на Б.Т.Р., това означава, че можеха спокойно на всеки да изпълнят отделна песен! Не знам как се почувствали момчетата от групата, влизайки в полупразната зала, но аз се почувствах засрамен, че съм от Русе…
Познавах лично над 50% от публиката, всъщност на 10-тина души им казах лично в последния момент. Няма медии, няма гласност, нищо… една кьорава табелка „Концертът ще се състои в Доходно здание“ няма!
Наско, Кирчо, Славчо, Иван и Илиян се появиха на сцената като училищна група (ефектът бе подсилен още повече, че по-голямата част от публиката се състоеше именно от ученици от МГ „Баба Тонка“)… И ГОЛЕМИТЕ Б.Т.Р. отстрани като че ли изглеждаха по-земни, по-добри и по-мили…
Защото макар и да бяхме шепа хора, нито за миг не се почувствах пренебрегнат от групата. Липсваха невероятните викове на огромната тълпа, но и сам фенът е фен, както се казва… Крещяхме, пяхме, танцувахме и се забавлявахме на максимум.
Толкова на максимум, че токът не издържа в един момент и останахме на сладки приказки с групата:
– Съжаляваме, но нямаме ток – казва Наско.
– Нищо, свирете „Надеждата“ акустично – казвам аз.
– Ами нямаме акустични китари с нас – казва Славчо.
– Ама мога да ти я изсвиря на акустични барабани, ако искаш.
– А, няма да стане – провиква се друг фен… – Искаме ток!
– ИСКАМЕ ТОК! ИСКАМЕ ТОК! ИСКАМЕ ТОК!
Токът дойде след една цигара време и концертът продължи. Така и не стигнахме до „Надеждата“, но определено съм доволен от концерта като цяло.
Всъщност, доволен съм от Б.Т.Р. и съм адски недоволен от отговорните в PR отдела на Община Русе (ако изобщо има такъв), които не дадоха никаква гласност на събитието! Идеята да правиш концерт на Б.Т.Р. в зала е повече от тъпа, лично според мен. Не мога да усетя музиката така. Представете си – концерт на Б.Т.Р. и полупразна зала, с насядали като баби младежи, които стриктно гледат и пляскат… На всичкото отгоре, ченгетата прибраха някакъв пич, защото си носеше патронче с алкохол в якето… (?!!!!!) А колко по-различно би било под дъжда, покрити с найлон, изпод който грачим, прегърнати и със светещи запалки в ръка…
Между другото, новият албум на Б.Т.Р. („Deja Vu“) съдържа само стари шлагери на други групи и до към края на май се продава на промоционална цена от 8 лв. с подарък вестник (или обратното). Някои от песните са много зле, но други определено ме зарадваха.
И за край – една история, която се случи паралелно с концерта и за която разбрах в последствие…
Започва така:
„Вечерта трябваше да е приятна. Имах си планове. На концерт с момчетата. Рок концерт. И аз с черни нокти и подчертани с черно очи. Да, ама не. Едно странно телефонно обаждане промени всичко. И докато се усетя вече не чаках началото на концерта с момчетата. Препусках през локвите, почти скрита под розовия си чадър…“
Продължението очаквайте тук.

За втората среща на блогърите

Беше ясно, че ще пиша за срещата на блогърите още преди да отида на нея. След като се върнах обаче дълго се чудех как да започна поста си. И накрая измислих… Ще го започна със няколко снимки от първата коледна среща на блогърите през 2007 г.:
А сега ще ви покажа и един колаж от тази през 2008 г.:
Да забелязвате някаква разлика?
Ще го кажа така: БлогCamp 2008 беше чудесно организиран. Имаше наето помещение, спонсори, анкети, програма, медийно присъствие, презентации, гости (включително важни клечки), безплатна храна и напитки…
Спонсорите си направиха явна и не чак толкова реклама, мероприятията се проведоха общо взето по план, блогърите се презентираха или скатаваха, а една „мила“ женица не разбра какъв е проблемът да си взема колкото иска бира, вафла и сладки, при условие, че за блогърската среща пише „вход свободен“ и вътре се предлагат храна и напитки на корем… Но това е друга тема. Организацията беше чудесна, като изключим факта, че между отделните дискусии нямаше предвидена пауза и след третата такава хората започнаха да заспиват по столовете си…
Най-много внимание (заслужено според мен) беше обърнато на първата тема, а именно подслушването в Интернет. Тениската на Бого най-красноречиво показва общото мнение на блогърите по въпроса:
„I see dumb people… Walking around like regular people. They don’t see each other. They only see what they want to see. They don’t know they’re dumb…“
След това започнаха няколко презентации, които постепенно умориха публиката… Оказа се, че идеята ми за блогърска книга е претърпяла огромно развитие, при това без да разбера… Тишо е поел нещата и скоро може да очаквате безплатно разпространяван месечен сборник с най-добрите постове от блогосферата.
От една страна се радвам за това, че идеята ми ще намери реализация, макар не под същата форма, която си представях.
От друга страна, доста съм изненадан от бързото развитие на нещата около нея… Изданието ще се издържа от реклама, което може както да пропадне с гръм и трясък, така и да донесе голяма печалба на някого в бъдеще.
За мен по-важното е, че много хора, които досега не са чували що е блог ще могат да прочетат интересни постове, докато си пият кафето в кварталното заведение… А че има много питанки около това „кой, как, колко, кого, …“ се подразбира. Аз обаче харесвам хората, които действат, а не тези, които казват „Ама… но… обаче…“.
Като цяло мнението ми за БлогCamp 2008 е следното – това е чудесно мероприятие, но в никакъв случай не е „среща на блогърите“. Срещата на блогърите за мен е на по чаша бира, в непринудени разговори… Понякога човек просто има нужда да се види спокойно с хората, които чете и които го четат… А когато атмосферата в залата е подобна на „Парламентарен контрол“, имаш заврени няколко микрофона, фотоапарати и видеокамери в лицето и очакват от теб да променяш европейското законодателство… това не ми изглежда много „непринудено“.
И още нещо – другият път никой няма шанс да ме събуди за блогосреща в 10 ч. сутринта, особено пък през уикенда…
Накратко, нямам нищо против да спасяваме света със световнозначимите си дискусии, ама предлагам просто да пийнем по едно някъде преди това, а? И не е нужно да е с безплатна бира, и сам мога да си поръчам…