Няма да си кривя душата – никога не съм чувствал творчеството на Дубарова близко до мен. Харесвам поезията ѝ – красива, женствена, мелодична – просто лично на мен ми е малко отнесена… В чашите на нейните зеници тъжни птици я пробождат „с върха на свойто ято“… А в чашите на моите зеници е шкембе чорба и биричка налята… Може би съм твърде простоват за нейната поезия, не знам… Но още когато чух за филма, знаех, ще гледам „Петя на моята Петя“… Просто не си го представях с безалкохолни напитки и пуканки в някой киносалон. Комерсиализмът на киното от XXI век ми се вписва с творчеството на Дубарова точно толкова, колкото шкембе-чорба с върха на ято птици.
Осветлението притъмнява, започва филмът. Първа добра новина – липсва досадното продуктово позициониране. Говорим за банкови сметки и няма онлайн банкиране. Говорим за пари и няма реклама на бързи кредити. Дори директорът на училището едно марково уиски не си наля. Най-накрая – съвременен български филм без явни, досадни реклами!
Филмът върви със субтитри на български. Вероятно, заради хора, които имат проблеми със слуха. Това е добре. Но субтитрите са сякаш свалени от „Замунда“ – пълни с правописни и пунктуационни грешки! Извинете, ама такова нещо бих преглътнал във всеки американски филм, където гилзите са повече от мозъчните клетки на главния герой, ама във филм за Дубарова си е кощунство!
Относно съдържанието – как да ви разкажа какво ми хареса и какво не ми хареса, без да разкривам основния сюжет? Ще опитам. Филмът се развива в наши дни и, както вероятно се досещате, става въпрос за една съвременна Петя от същото училище в Бургас. Тук е мястото да кажа, че кадрите от Бургас са уникални – залипсва ми този град, докато гледах филма!
Съвременната Петя е млада, напориста и по своему – отнесена! Много приятен образ, изигран чудесно от Александра Костова. Въобще, младежите играят кино, не театър и това много ми допадна – адмирации за Ясен Атанасов (Анди), Алена Вергова (Джула) и Мартин Методиев (Мони)… Другото, което изключително ми допадна, са ролите на „лошите“ – отне ми четвърт час, докато позная Юли Вергов в ролята на директора, много добър образ е изградил, кара те истински да го намразиш. Моньо Монев също е перфектен в ролята си на даскал-подлизурко.
Изобщо не ми хареса образът на Петя Дубарова. Не мисля, че проблемът е в актьорската игра, по-скоро в самия образ – няма грам от тази поетична женственост и невинност, което струи от нейната поезия. С тази Петя Дубарова спокойно можете да си пиете биричка, да си хапвате шкембе и даже да се оригвате – говори (твърде) съвременно, държи се (твърде) нахакано и единственото оправдание е, че това е образ, изграден в главата на филмов герой и няма претенции да се доближава до истинската Дубарова. Но това не ми пречи да не ми харесва това решение.
Още повече не ми харесаха образите на останалите – класът, учителския колектив, родителите и класната на Петя. Сякаш цялото общество във филма са безмълвни статисти, овчедушни мумии, сиви сенки, без собствено мнение. Сякаш всички те са извадени от 70-те и някакси живеят в XXI век. Ползват смартфони, но са в ерата на радиоточките. Може да е било търсен ефект, но не си представям съвременното общество по този начин.
Което всъщност е радостно. Като зрител в първия момент доста се разгневих на това простодушие. Но след това си казах: „Това няма как да стане в днешно време. Днешните младежи не са такива. Днешните учители не са такива. Днешните родители не са такива.“ И реално се замислих, че благодарение на медиите, социалните мрежи и по-развитата комуникация, обществото ни е станало по-будно и нетърпимостта към статуквото е по-присъща на днешното поколение.
Въобще, по някакъв странен начин, почувствах, че „днешната младеж“ е по-добра от вчерашната, макар и аз самият да съм от „вчерашната младеж“.
Дали това е така – бъдещето ще покаже.
А „Петя на моята Петя“ си заслужава да се гледа. Препоръчвам го на всички възрастни, но особено много на всички ученици. И им пожелавам да вярват, че могат да променят света.