Никулден е… Честито на всички знайни и незнайни именници!
И тъй като се очертава да изкарам трезвен по-голямата част от празника, ще ви разкажа за последния си Никулден като студент в Пловдивски университет…
Тези, които не ме познават добре, ще разберат, че и аз не съм цвете за мирисане, употребявам алкохол и дори съм извършил кражба в нетрезво състояние и си признавам за това!
Знам, че звучи невероятно, но имам приятели-именници както в Пловдив, така и в Русе. И понеже много ги уважавам, се разбрахме да изкарам 6-ти вечерта в Пловдив, а на 7-ми сутринта да си допием в Русе…
С първата част се справихме чудесно – напихме се с Ники Вълчанов и компания, хората се натъркаляха още към десет вечерта, а аз около 22:30 се сетих, че ще пътувам за Русе с влака в 22:55. И изфъфлих:
– Мммм… момчета, ааааз тряббва да ссссси хххходя!
– Шшшшщо, бе, Пеши! Оссстаниии още мъъъъничко.
– Нннне мо’а момчета, ааааз тряббваа да ссссииии ххххооодя!
Как съм стигнал до Централна гара Пловдив ми е абсолютно бяло петно… Спомням си само, че спорих със служителката от БДЖ, тъй като пристигнах две минути преди тръгването на влака, а принципно пет минути преди това не се издават билети… Така или иначе, дадоха ми билет, дотърчах някак с преплитащи се крака до последния вагон и се тупнах с лице към гадните, до болка познати зелени кожени седалки…
* * *
Бяло петно.
* * *
Четири и нещо. Събуждам се и се оглеждам… За човек, прекарвал по 16 часа с влак в път Русе-Пловдив всяка седмица, в продължение на четири години не е особен проблем да се ориентира… Дори и мъртво пиян… Дори и в тъмна нощ… Вграденият ми GPS бързо отсече: Наближаваме Горна Оряховица.
След което обърнах внимание на крещящия ми вграден датчик за ВОДА!
Малееее, колко бях обезводнен и жаден – не стига, че бях тотално алкохолизиран, а и парното в БДЖ допълнително изсушаваше въздуха. Естествено, не си бях взел никаква вода…
* * *
Влакът пристигна в Горна Оряховица и тихо спря върху покритите със сняг релси…
Слизам. Гарата е тотално пуста. Чешмите са замръзнали. Магазинчетата са затворени. Дори и чист сняг няма откъде да се вземе на пустата гара… Изсумтявам като гладно псе и се връщам във вагона… Влакът отново потегля…
Обикалям вагоните като подивял – няма джан-джун… Хората са се изпонатръшкали и кротко похъркват… В един момент виждам празно купе, а на масичката пластмасова бутилка с минерална вода, мобилен телефон и портфейл! Явно собственикът – спокоен, че няма жива душа по това време, беше отишъл до тоалетна или нещо подобно… на кого му пука, когато си обезумял от жажда…
Огледах се, ослушах се, доближих се до масичката и без да обръщам особено внимание на портфейла и GSM-а, грабнах бутилката с вода и офейках!
Казват, че първата открадната хапка/глътка присядала. Няма такова нещо. Това беше една от най-вкусните глътки в живота ми!