Вече знаете, че в блога ни публикуваме серия интервюта с наши близки. Днешното е малко по-различно, малко по-емоционално… Представяме ви бабата и дядото на Биляна – баба Верче и дядо Благо.
Баба Верче е била възпитател в Сградостроителния техникум в Пловдив, а по-късно и учителка по руски и история в 11 ОУ “Душо Хаджидеков”, както и учител по история и физкултура в прогимназиално училище “Иван Вазов” в Пловдив.
Дядо Благо е роден в Пазарджик през 1933 г. Завършва механотехникум и е бил стругар и технолог, като цял живот е работил в МЗ “Антон Иванов”, но се е занимавал и с професионален футбол.
Женени са вече шестдесет и две години, почти през целия си живот живеят в пловдивския квартал с китното име Кичук Париж и се радват на две дъщери, четири внуци и петима правнуци.
Здравейте, бабо Верче и дядо Благо! Преди да започнем, разкажете ни малко за себе си и родителите си…
Баба Верче: Аз съм родена през 1938 г. в Пловдив. Баща ми Андон е от с. Бугариево, близо до Солун. Той беше активен комунист-антифашист и партизанин, от онези честни и скромни хора, които вярваха в добрата идея. Говорил е свободно 6 езика. Бил е по стачки и по затвори, правил е нелегален тогава канал за трафик на хора от България през Гърция до СССР. След преврата на 10-ти ноември обаче се отврати и заживя спокоен живот – предлагали са му къща на една от главните улици в Пловдив (ул. “Иван Вазов”), както и място за вила в с. Храбрино (Пловдивско), но той отказал с думите: “Тези земи не са наши. Ще дойде време, когато ще се върнат хората и ще си ги вземат.” Беше първият началник на Първо РПУ-Пловдив, разкривал е много престъпления, дори убийства, има десетки медали и значки за храброст, поздравителен адрес от Елцин и бяха много близки с унгарския политик Янош Кадар и българския министър-председател Антон Югов.
А майка ти?
Баба Верче: Майка ми пък е от село Долно Котори. Селото било окупирано и станало гръцка територия след Междусъюзническата война. След Първата световна война семейството ѝ избягало, като една част от идва в Пловдив, България (майка ми Янка, вуйчо Атанас, баба и дядо и заживяват в кв. Ухото), друга част заминават за Ташкент, Узбекистан, а трета част отиват в Мелбърн, Австралия (леля Менка). Войната разделя цели семейства. Страшно е!
След като емигрират двамата с баща ми са работили в тютюневите складове в Пловдив, запознали се, влюбили се, оженили се.
Така сме се родили аз и сестра ми Величка. Бяхме изключително бедно семейство.
Баща ти е бил началник на полицията и сте били бедни?
Баба Верче: Да, беше много честен човек, понякога прекалено! Спомням си, че веднъж разследваше жалба срещу една богата дама и в крайна сметка се оказа, че тя е в правото си – отсъдиха делото в нейна полза. Жената беше много благодарна на баща ми и вечерта дойде да му благодари с една голяма печена мисирка вкъщи. Още си спомням тоалета ѝ и скъпия ѝ парфюм. Тогава нямахме хляб да ядем, но баща ми се разлюти и я изгони да не идва повече, защото това, което е направил, е било правилното, а не за да му дава тя нещо в замяна. Дамата си тръгна засрамена с мисирката в ръце. А на мен така ми се ядеше мисирка… Не можех да го разбера, но помня, че живеехме много бедно.
Дядо Благо: Ние пък бяхме едни от най-заможните хора в цялото село. Бащата на майка ми (Благой Божилов, аз съм кръстен на него) е имал над 400 декара земя. Божилови са се славели като голям винарски род, с много голямо лозе в Ново село (Пловдивско). Един ден обаче, пътувайки към Пловдив, за да закупи много голям имот, разбойници проследили дядо ми, направили му засада, взели му всичките пари и го пребили до смърт. Починал няколко дни по-късно от раните и така и не успял да ме види – аз съм бил на един месец. Колкото до баща ми Георги, той пък беше железничар и началник влак, обичаше да си пийва. Сигурно затова си е взел и булка от винарски род. А майка ми Добрина беше много добра и красива жена, пееше разкошно – знаеше над 500 песни. Като започне да пее днес, можеше да спре на другия ден, без да повтори песен!
А какво дете беше?
Дядо Благо: Аз бях много кротко дете, обичах да си паса овцете и козите. Имах си любимо агънце, казваше се Пирин. С брат ми го разхождахме като кученце, беше навсякъде с нас. Когато порасна, не дадохме да го заколят – ревахме, тръшкахме се, уговаряхме баща ни и обещахме, че ще се грижим за него. Така агънцето стана голям, но и красив коч. Толкова красив овен беше, че след това от всички околни села идваха да си разплождат овцете с него… и ни плащаха добри пари – сигурно изкарахме като за три агнета след това!
А ти, бабо Верче?
Баба Верче: Аз бях много палаво дете, за разлика от сестра ми. Тренирала съм какви ли не спортове – бягане, скачане, плуване… ходех на народни и руски танци. Бях много луда глава и сама биех момчетата. Намаляха ми и поведението.
“Бойно” дете, а?
Баба Верче: Когато баща ти е партизанин, цялото семейство е бойно. Била съм на 6-7 години, но още си спомням – баща ми разбрал, че нещата около партизанската чета се затягат и семейството ни е в черния списък на фашистите за ликвидация. Още същата вечер мама ни взе и отидохме в с. Бенковски посред нощите – спираха ни през нощта и питаха майка ми къде е тръгнала и къде е мъжа ѝ, а тя ги лъжеше, че татко е войник и затова е сама жена с децата. Наехме къща в селото, но същата нощ един ятак дойде, намери ни и ни каза, че фашистите знаят къде сме и идват насам да ни убият – веднага тръгнахме към Чешнегирово. Имала съм няколко такива случая, но ятаците винаги тайно идваха и ни информираха. Имаше наши хора сред фашистите, които ни докладваха…
Освен всичко това си скачала и с парашут, нали?
Баба Верче: А, то беше пробно…
Е, разкажи, де! Как така пробно?
Баба Верче: А, не, не… (така и не се съгласи да разкаже)
Добре, а по какво мислите, че вашето детство се различава от това на правнуците ви?
Баба Верче: Бяхме безгрижни, спокойни, весели, задружни, не се страхувахме от нищо, пеехме… Ходехме с голямо желание на училище, но то беше много по-спокойно. Сега прекалено натоварват децата – нямат време да си поиграят. Ех, какво хубаво детство имах! Чист въздух и улици без автомобили. Почти нямаше превозни средства. Градският транспорт в целия Кичук Париж беше един-единствен открит автобус, който наричахме “гълъбарника”. На мястото на днешните панелни блокове имаше череши и лози, които беряхме. Имаше един квартален пияница, викахме му “пияната гъска”, само той не даваше да му берем от черешата, дори мажеше клоните с грес, за да се подхлъзнем. А ние напук ходехме през нощта и му обирахме всичките череши…
Вие сте едни от малкото останали деца, преживели Втората световна война… Разкажете ни.
Дядо Благо: Пловдив беше първият бомбардиран град – преди София. Най-грозният ми спомен е как сирените свирят. Като свирят сирените, знаем, че идва бомбардировка, всички бягаме на полето с налъмите, скриваме се някъде накуп и гледаме американските самолети как прелитат над Пловдив и хвърлят бомби над къщите ни…
Баба Верче: Ужасно беше. Повечето пловдивчани си бяха направили бункери в къщите. Татко също беше направил бункер, но след първите бомбардировки имаше хора буквално погребани в тях. Затова като пускаха бомбите, бягахме в нивите… Бях малка, но още си спомням, че молех чичо да ме качи на гърба си и виках “Яна гъ’ба, яна гъ’ба…” И той ни взимаше със сестра ми и тичаше в полето сам с мама с двете деца – баща ми е бил на фронта тогава… Но си спомням и когато войната свърши. Всички празнуваха, руснаците играеха казачок с нашите момичета, пеехме, танцувахме, войниците радостно гърмяха във въздуха, а децата събирахме гилзи…
Какво друго си спомняш от Кичук Париж след войната?
Баба Верче: Както казах, бяхме много бедни – беше празненство, когато някое дете изкара филийка с циганска баница. Но децата бяха и много задружни – една филия да имахме, винаги си я поделяхме поравно между всички деца. Казвахме си: „Цели го – дели го!“ А най-голямата радост беше да сложиш захарче отгоре върху филията. Понякога си правехме и бонбони – разтапяхме си захарчета в един тенекиен тиган, като всяко дете носеше по малко захар от къщи. Децата работихме през лятото в ТКЗС-то, а родителите сами си правиха тухлите за страежите. Имахме в двора бунар, от който пиехме вода, перяхме, готвихме и се къпахме всеки ден. Един път в седмицата ходихме на градска баня, намираше се до Събота пазара. И се поздравявахме с “честита баня”, наистина!
Дядо Благо: Аз доста работех като дете – с брат ми и баща ми пътувахме чак до Ямбол, за да разменяме инструменти (чукове, тесли, мотики) за брашно. Пренасях тежките торби, впрягах конете, яздех ги… Но и много съм играл…
На какво?
Дядо Благо: На челик и мачка, народна топка, мижиница, сляпа баба и буки.
Как се играе това?
Дядо Благо: Е, как… удряш челика с мачката!
Ъъъ… добре. А буки?
Дядо Благо: На буки всеки си има дупка, само един остава без дупка…
Баба Верче: (прекъсва го) Абе не е това буки. Буки се играят със стари кутии, пробиват се и се движим с тях, все едно ходим с кутии…
Добре, добре, не ни стана много ясно, но… кажете ни някой ученически спомен.
Баба Верче: Както казах, татко беше голям приятел с Антон Югов (министър-председател на България). От един квартал са. Когато планираха да построят Оловно-цинковия комбинат, Янош Кадар дойде на делегация с Антон Югов на една среща на управниците и каза: “Това е грешка. Този завод ще бълва отрови, постройте го далеч от града”. Но тогава решиха, че е по-важно хората от Пловдив и Асеновград да ходят на работа лесно и по-бързо. И го построиха точно между двата града. Скоро чистият въздух над Кичук Париж и селата до Пловдив изчезна. Дори си спомням, че веднъж като ученици бяхме на бригада близо до завода и решихме да хапнем ягоди до Оловно-цинковия комбинат. Тъкмо да си отхапем и един овчар ни изкрещя: “Спрете! Тези ягоди са отровени от завода, не ги яжте, тук са само за красота…”
Дядо Благо: След като изкарахме трети клас…
Тогава сте имали четири отделения, тоест все едно сега след седми клас, нали?
Дядо Благо: Да. След като изкарахме трети клас, ни пращаха да работим. Започнах в една работилница – много работех и много неща научих там.
И така стана стругар, нали? Днес стругарите са много търсени. Предлагат се хубави 4-цифрени заплати в България, а в Западна Европа – дори и 5-цифрени суми в лева… Но проблемът е, че има огромна липса на млади стругари, а старите вече са твърде стари, за да работят. Кое всъщност е най-важното за един стругар?
Дядо Благо: Най-важното е да знаеш милиметрите, да работиш с микрометър компаратор и да знаеш как да избереш всички размери.
За колко време можеш да научиш някой като Петър да работи на струг?
Дядо Благо: За една седмица.
А как стана толкова добър на шах?
(Дядо Благо редовно играе шах срещу Петър и хич не му се дава)
Дядо Благо: Играехме в завода, имахме турнири и още тогава винаги ги биех всички…
Бил си и професионален футболист, играл си заедно с Гунди?
Дядо Благо: Започнах да играя и дори се записах да тренирам в Ботев-Пловдив. С Гунди се познавахме бегло, но бях много близък с Иван Вуцов. А най-добър приятел ми беше Тодор Диев от „Спартак“. Знаете ли, ходили сме да играем в Германия и нямахме преводач. Добре, че беше балдъзата, сестрата на баба ти Верче, която следваше в ГДР, за да ни превежда…
Имахме няколко срещи и в Ижевск, СССР. Снимаха ни с голяма част от населението и с дечица – русначета. Накрая домакините искаха да ни подарят пушки, но решиха да е друго и се спряха на фотоапарат. След години подарих фотоапарата на братовчед ми, защото много обичаше да снима.
Бил си и граничар. Къде си служил?
Дядо Благо: Бях войник в Петрич.
В Петрич?
Дядо Благо: Да, даже ходих три пъти при баба Ванга.
Какво ти каза?
Дядо Благо: Всичко ми позна – каза, че ще стана футболист и наистина станах. Каза, че ще имам хубаво семейство с внуци и правнуци, и че ще доживея до дълбока старост – така и стана.
Да се върнем на казармата. Колко години беше граничар…
Дядо Благо: Три.
Уха! Сигурно имаш интересни истории…
Дядо Благо: В заставата имах куче, казваше се Лик… Залавял съм диверсанти от Гърция. Вадех трупове от свален самолет…
Сериозно?
Дядо Благо: Да, през 1955 г. нашите свалиха израелски пътнически самолет и аз бях първият войник, който стигна до останките на самолета. Видях как го удариха от заставата и как започна да пуши… Беше паднал в Струма и когато стигнах, самолетът още гореше. Веднага тръгнахме двамата с шофьора към реката. Извадихме 58 души! Три камиона с трупове – някои бяха изгорели, други във водата. На никого не пожелавам да види това. После казаха, че свалянето на самолета е било голяма грешка…
Отваряме Google и скоро намираме статия в DarikNews с информация за цялата история: Пътнически самолет на израелските авиолинии “Ел Ал” с отличителни знаци 4Х-АКС излита рано сутринта от Лондон по направление Виена и Истанбул, а оттам и към крайната точка на полета – израелската столица Тел Авив. На борда му има 51 пасажери и 7-членен екипаж. Самолетът обаче се отклонява от трасето си, навлиза в българска територия някъде около Трън, и около 20 минути прелита повече от 200 км над Станке Димитров (днес: Дупница), Благоевград и минути преди да напусне нашата територия, два софийски военни изтребителя го настигат, стрелят и свалят самолета в р. Струма. Всичките 58 души на борда му – американски, британски и израелски граждани, са убити. Следва деветгодишен международен скандал – това е първият случай, когато военни изтребители унищожават самолет с толкова много пътници – граждански лица на борда.
Нека минем към нещо по-позитивно. Как се запознахте?
Дядо Благо: Имах един приятел, Христо – една вечер той ми каза, че ще има жур.
Жур??? Това е “парти”, нали?
Дядо Благо: Не, жур. Имаше една съседка (Ангелина), приятелка на Верчето, празнуваше имен ден на Архангел Михаил. Сградата до църквата в Кичук Париж се казваше “Братство”. Редовно имаше жур в “Братството”, събирахме се цялата махала с китари и акордеони. Входът за жура беше платен и видях група момичета – стоят пред входа, но не влизат. Попитах ги: “Защо не влизате?”, а те ми отговориха, че нямат пари за вход. Е, аз имах пари, защото работех като стругар и взех билет за всички. Едно от тези момичета беше баба ти Верче. Беше много красива, аз веднага я забелязах – имаше гъста, дълга, черна коса.
И я поканих на танц. Потанцувахме и после се разходихме по Главната и из Цар Симеоновата градина. Бях и с костюм, подарък от завода, а това беше нещо голямо за онова време. И все пак имах само една риза – като се претърка, обръщах ѝ яката…
И вече сте заедно над 60 години! Кой е най-хубавият момент от живота ви?
Дядо Благо: Като се оженихме и се родиха децата ни… Ходихме по екскурзии и ресторанти, ядяхме кебапчета…
Баба Верче: Аз редовно си поръчвах аероконяк… А каква скара имаше тогава!
Каква?
Баба Верче: Някога на старото кръстовище за Куклен, Брестник и Асеновград имаше едно заведение – Цъмбарата. Готвачът Пешо идваше с колело и всеки ден носеше на него по две кофи, пълни с кайма…
Носил е кофите с каймата на колело по прашния път? Не звучи много хигиенично…
Баба Верче: Нямаше болести тогава, хората бяха здрави. Ходехме по бригади…
Разкажете ни…
Дядо Благо: Беше много хубаво!
Баба Верче: Всеки учител трябваше да изкара десет дни на бригада. Ако дойде и мъжът ти – само пет!
Без да ви се плати, нали?
Баба Верче: Да. Имахме норма и идваха да ни контролират. А най-хубавото грозде (от нормата) си го прибираха в колите бригадирите…
И кое му беше хубавото?
Баба Верче: Разговорите, смехът… сядахме заедно на обяд, вадехме сандвичите, разказвахме си вицове…
Е, не ви ли осигуряваха обяд?
Баба Верче: Ами! Всеки си носеше собствен.
И кое му беше хубавото?
Дядо Благо: Изморявахме се, вярно е. Бяхме млади и работехме много. Но никой не гледаше дали ще изкара пари, бяхме задружни, слагахме цялата продукция на едно място. Но беше грешка, че караха лекарите и медицинските сестри също да ходят на бригади – тия ръце, дето режат хората и спасяват животи, да берат тонове грозде или домати и да се цапат не е работа… Сещам се за един лекар, който беше на бригада: реши да си вземе една-единствена чепка грозде. Обаче пазачът на масива го спря. На лекарят му стана обидно и хвърли чепката. След време същият този пазач отишъл на преглед при същия лекар… Станало му неудобно, извинявал се и лекарят все пак го прегледал. Трябва да внимаваме на кого какво правим в този живот, защото всичко се връща.
Баба Верче: И пенсионерите ходеха на бригади… А най-хубавите стоки, не само храните, отиваха в Германия. Най-лошите – второ и трето качество – в СССР. Ама те приемаха всичко – гладен народ!
От това, което чухме до момента, направо “живот си живеем” в сравнение с вас някога… Разкажете ни повече за семейния живот: дядо Благо, ти си бил заврян зет, така ли е?
Баба Верче: (отговаря вместо дядо Благо) Много го обичаха родителите ми. Дядо Благо и баща ми вдигнаха тази къща. След 9-ти септември нямаше строителни материали – ходили сме чак до Димитровград, за да си търсим цимент с връзки… И пак – отиваш до Димитровград, поръчваш си цимент, обещават ти го, идва влакът в Пловдив и циментът вече е разпродаден… Аз съм пазила ред за желязо и строителни материали. Къщите тогава се стояха етаж по етаж…
Дядо Благо, а какво е чувството да вдигнеш триетажна къща?
Баба Верче: (отново отговаря вместо дядо Благо) Спомням си какво каза татко тогава: “Първо ще направим стълбището на къщата. Влезе ли веднъж семейството в къщата, забравя за стълбището.” И беше прав – и до днес виждам много къщи в квартала с оставени стълбища без мазилка и парапет. Спомням си и когато бяхме младо семейство и имахме нужда от пари – смятах приходи, разходи и помолих татко да ни заеме пари – мама извади един тефтер, за да запише сумата, а баща ми ѝ каза: “Янке, не си хаби химикала!” Всичко за децата и внуците си даваха.
Бабо Верче, ти почти цял живот си била учител по история. Коя ти е любимата част от историята ни?
Баба Верче: Най-много се гордея с Първото и Второто българско царство, особено със Симеон и Калоян… Но днешната история се преподава по-различно. Аз обучавах учениците, че Фердинанд I е предател, а сега го величаят… Говорят лоши неща и за руснаците, че дошли тук заради интереси – а тогава защо не дойдоха да ни освободят англичани или французи, а именно руснаците? София беше срината от бомбардировки през Втората световна война. Цели семейства изгинаха в Пловдив от съюзнически самолети. А сега ги величаят и изменят историята.
В Лондон с част от правнуците, 2012 г.
Радвате се на внуци и правнуци! Какво е чувството?
Баба Верче: Много е хубаво! Може би най-прекрасното нещо на света. Прегръщала съм децата си, обичала съм ги, но не съм имала нужното време за тях. И все пак, всеки ден с дядо Благо си говорим колко сме горди от живота си и това, че всичките ни деца и внуци завършиха висше образование – е, не са милионери, но имат хубави, сплотени семейства… А за правнуците да не говорим – сега съм съвсем свободна и само да има някой нужда да ги гледам, отивам! Ако трябва, взимам си бастуна и отивам до София, до Враца, до Лондон даже, само да имам здраве и сили… А като ми кажат “бабо” и са ми ей така очите! Да чупят, да цапат, да викат… и да са ми живи и здрави!
Дядо Благо: Много ги обичаме! Дните минават неусетно – много е лошо, ако нямаш внуци. Човек трябва да остави някакво наследство на този свят – не оставиш ли, за какво си живял?
С всичките си правнуци
И за финал, какво ще кажете на нашите читатели, на по-младото поколение?
Дядо Благо: Бъдете честни… Не се опитвайте да излъжете другарите си, пък и непознати хора, за да бъдете по-добре от тях, да имате нещо повече, или да сте облагодетелствани… Най-важните неща в този живот не са вещите, а хората!
Баба Верче: И четете книги! Научете ценностите, които ние наследихме от книгите и от нашите родители: честност, доброта, любов, търпение, ученолюбие и уважение към близките… И ги предайте на следващото поколение!
