До Копривщица и Панагюрище

От две седмици се каня да разкажа за приключението ни около Св. Валентин и все не ми остава време… Но пък какъв по-добър повод да пишеш за Копривщица и Панагюрище от задаващия се национален празник на България…
Всъщност, всичко започна така… Изненадата ми за Биляна по случай Деня на влюбените беше просто да вземе химикал, да си затвори очите и да посочи място върху картата на България… Където падне химикалът, там отиваме… Туп! И отпрашихме към Панагюрище и Копривщица…


Подбалканският път е един от най-красивите в България… Свързва столицата с морето, вие се между Стара Планина и Средна гора и в същото време е абсолютно прав и равен в по-голямата си част, тъй като се движи по котловината. Пътят от София до Мирково обаче, както и отбивката към Копривщица и Панагюрище са със силен наклон, пълни със завои и какво ли още не. Включително еднорози! Гривата на коня от снимката (който открихме край пътя) имаше толкова много бодили, че се бе превърнала в своеобразен рог… А после еднорозите не съществували…
Разстоянието от гара Копривщица до самия град ни се стори доста голямо (мери се в километри и то доста!), така че идеята да пътуваш до Копривщица с влак изобщо не ми изглежда добра. Разстоянието е толкова голямо, че в един момент започнахме да си мислим, че сме объркали пътя, когато пред нас изскочи табела с надпис „Копривщица“…


Самата Копривщица не случайно е наричана град-музей. Подобно на Златоград, Старият град в Пловдив, Самоводската чаршия в Търново и Етъра в Габрово, почти всички къщи са в старинен стил. Няма как да ви опиша Копривщица, така че вместо мен ще го направи Каравелов: „В Копривщица няма плодовита земя — само камъни, пясък и глина, но както се види, по причина на тая неблагодатна и сиромашка почва Копривщица е едно от най-живите и от най-деятелните села. Нейната безплодна земя, която изисква големи трудове и изобилен пот, не е допуснала човеците да потънат в сънливата азиатска бездеятелност, но, напротив, водила ги е постоянно към силната воля, към енергията и към постоянния труд и създала е из тях деятелни промишленици и многополезни мислители. Гигантските планини със своите голи върхове със своите гористи поли са прегърнали от всичките страни това българско село като майка, която се грижи за своята челяд, а нависналите над него скали, които чегато час по час искат да паднат, приучават човека от най-ранната му младост да се не бои от никакви опасности. Като зъмя се спуща от планината река Тополка, прави всякакви криволици и своеволни полукръгове и с шумотевица и гърмеж принимава в своите води малките речици, които със сърдито жуборене бързат към нея и отляво, и отдясно…“Впечатляващо е, че в толкова малък град (15 минути пеш от единия край до другия) има цели шест музея: два етнографски и родните къщи на Георги Бенковски, Любен и Петко Каравелови, Тодор Каблешков и Димчо Дебелянов. Музеите са толкова интересни, че ще разкажа за тях в отделен пост. Иначе в градчето има още куп места, които да посетите. На снимките по-долу е само малка част от тях:

На снимките по-горе всъщност са мостчето „Първата пушка“, църквата и основното училище в Копривщица. Градът толкова ни хареса, че не ни стигна времето да разгледаме всичко. Ето защо отскочихме да нощуваме в Пловдив и решихме да продължим пътешествието си на следващия ден. По пътя направихме тази снимка на Биляна, която сега стои като header в блога й.

На следващия ден решихме да минем първо през Панагюрище… В сравнение с Копривщица градът е доста по-голям, но пък животът в него като че ли е някак по-замрял. Площадът в центъра на града беше почти празен около 11 часа в неделя. Всички магазини – затворени, всички заведения – също. Няма едно кафе къде да пие човек… Ето защо решихме да се качим на уникалния паметник, посветен на Априлското въстание, който макар и доста по-малък по размери, лесно бих могъл да оприлича само на паметника „Създатели на българската държава“ в Шумен.

За разлика от шуменци обаче, панагюрци май не ги е грижа много-много за графитите и татуирания кон на Райна Княгиня 🙁

&nbsp

За щастие, паметникът на Райна Княгиня в центъра беше непокътнат и, честно казано, това е един от най-красивите паметници, които съм виждал. Ето защо го слагам във възможно най-голям размер тук, за да му се порадвате и вие…
И тъй, напред към къщата-музей на Райна Княгиня…

…дотук!

Както виждате от катинара на снимката горе, къщата-музей не работи. Това леко контрастира на работното време и надписа „без почивен ден“, но същата картинка се повтори и в историческия музей:

Тук поне има съобщение, че през зимата посещенията стават само със заявка… Друг е въпросът, че за да прочетеш това съобщение, може да се наложи да дойдеш от другия край на България. Няма да коментирам с какво впечатление останах от Панагюрище, само ще кажа, че не успяхме да разгледаме нито един от музеите в града. Ако на някой му се разправя, с удоволствие ще му предоставя богат снимков материал за затворените по никое време музеи… На мен единственото ми добро впечатление от Панагюрище бе един мил човек, който ми услужи със свински опашки, за да си закача падналия тас на колелото… Както казах, в Панагюрище всичко е затворено и няма къде да си купиш каквото и да е свинско, камо ли свински опашки… Ето защо снимахме гордо армагана на панагюрския площад и отпрашихме към Копривщица. Разгледахме останалите музеи и хапнахме донасита в „Под старата круша“. Заведението се намира точно до автогарата в Копривщица и препоръчвам на всеки да опита копривщенски шницел с кашкавал вътре, яйца по панагюрски, чудесен айрян, както и огромните им салати! До скоро…

Между Копривщица и Панагюрище…

Честит Св. Валентин! Лично аз не си падам по сърчица, розови панделки и тем подобни… Затова реших да изненадам Биляна по друг начин. Отпечатах една карта на България, хванахме химикала заедно и без да гледаме, посочихме една точка на картата… Падна се ето тук:

И тъй, тръгваме в посока Панагюрище-Копривщица! И ще разказваме, когато се върнем…
Бъдете влюбени и се обичайте… До скоро!

Музикално пътуване

„Ей, не се научихте да пишете кратки постове!“
неизвестен посетител

Рано сутринта е. София постепенно се превръща от черна в синьо-сива… Паля мотора и включвам уредбата… Тези, които ме познават, знаят, че съм музикален помияр.

„Сутрин – светло синя,
сутрин – детски чиста“

Колата спокойно излиза от още спящите улици на столицата и преди слънцето да е изгряло, вече поря гъстата мъгла… Дърветата са обагрени в есенни цветове и обграждат завоите така, че се чувствам като в огромна жълто-червена раковина.

Минавам Пирдоп и се сещам за Дидка… Сигурно не се е събудила след партито по случай именния й ден, така че не я будя… Завоите и правите участъци се редуват, а аз си спомням за времето когато си тананиках Dire Straits на връщане от София към Русе. И изрових песента, за да си я пусна в колата…

„These mist covered mountains
Are a home now for me
But my home is the lowlands
And always will be
Some day youll return to
Your valleys and your farms…“
Не съм пътувал по този път… По табелите все по-често се появяват надписи на български градове с огромна значение в историята на България: Копривщица, Панагюрище, Сопот, Карлово…
„Кой уши байрака,
кой му тури знака…“
След Карлово отбивам до Баня, за да видя родителите ми, които са на лечение там…
„Ох, баня, ох, кеф!
Селската баня голям кеф!“
Нали ви казах, че съм музикален помияр…
На връщане обаче съм в далеч по-различно настроение… Настъпвам газта и – към Шипка!
Минавам през Казанлък и се сещам за Мики, можеше да пътуваме заедно… Както и да е – газ!
„A ella le gusta la gasolina
Dame mas gasolina!
Como le encanta la gasolina
Dame mas gasolina!“
Обожавам да карам по тесни планински пътища… А какъв по-тесен и по-планински път от Шипченският проход… Колата ми прилича на малка метална мравка, пълзяща по гърба на огромната планина. Следи всяка нейна извивка и с лек дрифт влиза стабилно на острите завои… От друга страна, не е зле, когато си сам в колата и можеш да си позволиш неща, за които спътниците ти биха казали „Абе какво правиш, бе?“
Моментът на бързото и леко преминаване на прохода обаче бързо секва… пред мен е цяла колона от автомобили, тирове и микробуси. Някои са услужливи и те пускат при първа възможност… Други решават да се правят на гадняри в прохода… Рядко се ядосвам на пътя, ама един шофьор на автобус направо нервичките ми изпили…
I’m so tired of being here
Suppressed by all my childish fears
And if you have to leave
I wish that you would just leave’
Cause your presence still lingers here
And it won’t leave me alone
След като излязох от прохода (имаше и катастрофа за капак), на един дъх се озовах в Търново, където пък се видях с Миленчето и съквартирантките й. Уговорих ги да ми дойдат на гости.
Пуснах си един „антирадар“ (Това значи да пуснете някой „състезател“ с превишена скорост и да се движите на 200-250 м зад него) и на един дъх ги докарах до Русе.
My music so loud
I’m swangin
They hopin that they gon catch me ridin dirty
Tryin to catch me ridin dirty
Tryin to catch me ridin dirty
Tryin to catch me ridin dirty
Направихме си едно китара парти за изпроводяк… и утре пътувам до София, от там летя до Прага, а от там – до Манчестър. Време е да го обявя и официално:
През следващия месец не съм в страната и ще имам ограничен (а може би и никакъв) интернет-достъп. Поради тази причина не очаквайте постовете да се появяват със същата честота, с която това се случваше досега…