Историята, която искам да ви споделя се случи късно снощи, след като се върнахме от почивката ни в Златоград, за която Петър ви разказа. Натоварени с покупки от Гърция (сред които голямо количество зелени гръцки маслини, прах за пране и почистващи препарати, кафе, октопод, риба и др….) и от България – две туби с минерална вода от по двадесет литра всяка, разтоварихме всичко от колата и се насочихме към асансьорите във входа. Всъщност, който ни е идвал на гости знае, че с Петър живеем почти до звездите. Да живееш толкова високо си има своите предимства и недостатъци, разбира се. Например: Познаваме само съседите от нашия етаж, но пък имаме невероятно красива и романитчна гледка на София; има много кучета в блока, но за сметка на това пък има много улични котки; често асансьорите се развалят, но ако не си натоварен и не бързаш си правиш добра фитнес програма нагоре или надолу по етажите; понякога се стряскаш от вида на хора, който срещаш, но тъй като живееш с „един малък град“ е нормално не всички да са красиви, чистоплътни и дружелюбни…
Но да се върна към историята. Стояхме с Петър пред асансьорите и чакахме поне един от двата да слезе на първия етаж. Първият видимо не работеше, а вторият беше заседнал на седемнайстия етаж. С две големи туби вода и няколко огромни чанти с продукти пред нас се запитахме „И сега, какво?!“. Знаейки, че има топла връзка между двата входа на блока, Петър отиде до другия вход да провери дали външната врата е отворена…това беше една от възможностите ни – да занесем целия този багаж до другия вход, след това да се качим с асансьора на последния етаж и оттам чрез топлата връзка да слезем до нашия етаж. Направо не ни се мислеше, бяхме толкова изморени от пътя. Петър се върна и по лицето му разбрах, че е заключено и няма как да се качим оттам. Остана вторият вариант – да върнем пак всичко в колата и да се качим по стълбите.
В този момент се чу тракане, сякаш по тръби и след това се чу трясък… видяхме две сенки, които идваха от мазето и нещо си говореха. Бяха гласовете на мъж и жена. Приближиха се към нас и тогава ги разпознахме. Мъжът бе на около трийсет години, нисък, слаб, небръснат, кривоглед и държеше в ръката си голяма връзка ключове. Носеше стари дрипави дрехи, изцапани с боя. Помислих си веднага, че това е същият мъж, когото няколко пъти съм виждала в блока и всеки път ме побиваха тръпки от него. Винаги беше сам и ме гледаше някак особено. .. Усетих мириса на алкохол, когато ни каза: „Асансьорите не работят. Днес се повредиха още към пет часа следобед.“ После ни погледна отново и добави: „Виждам, че сте с багаж, мога да ви помогна да го качите“. Петър му каза, че живеем доста нависоко и няма смисъл. Знаейки, че съм с мъжа си се чувствах сигурна и защитена. Тогава жената предложи да отиде до другия вход да провери дали е отворено, за да се качим оттам. Отговорихме им, че е заключено. На няколко пъти настояха да ни помогнат с каквото могат и тогава Петър предложи: „Добре, аз отивам да докарам колата, за да оставим продуктите там. Ако искате да ни помогнете, можете само да изкарате всичко пред входа. Така и стана. За няколко минути аз трябваше да остана с двамата непознати, които бяха така отзивчиви. Имах мъничко време да ги наблюдавам. Стори ми се, че са си много близки, сякаш живеят заедно. Личеше си и че бяха свикнали на много работа, на много носене. Жената изглеждаше мила и скромна. Беше от тези хора, който няма да забележиш, ако се разминеш с тях по улицата. Облечена семпло и спортно, тя излъчваше доверие и добрина. След няколко минути Петър дойде с колата, сложихме продуктите вътре, като взехме със себе си само ценните предмети и нещата за фризера. Благодарихме им много за помощта и ги почерпихме, на което те отказаха, но след настояване от наша страна приеха. След като Петър паркира колата и се върна обратно при нас, те пожелаха да проверим все пак дали е отворено от другия вход, за да не се качваме пеша толкова етажи…дойдоха с нас, чакаха с нас, качиха се с нас до последния етаж и ни пожелаха приятна вечер.
За миг си помислих защо ли го правят, какво ли искат. Наистина това поведение за София ми се струва невероятно, въпреки че ние самите помагаме на всеки с каквото можем. Но наистина аз не го очаквах, още повече от човека, който ми се струваше толкова страшен. Докато чакаха с нас ни разказаха, че живеят в съседния блок, а тук помагат на домоуправителя в блока с каквото могат. Без да го показват или изричат, двамата с Петър усетихме болката им, че като че ли никой не ги забелязва или оценя..може би така е било през целия им живот. Може би се чувстват сами, може би…
Днес, когато тръгвах за работа асансьорите все още не работеха… Докато слизах по стълбите се замислих за следното: „Понякога най-страшни изглеждат съществата, които най ги е страх. Затова не бива да се боим просто от вида на заобикалящите ни, преди да сме ги опознали.“
„Понякога най-страшни изглеждат съществата, които най ги е страх“ Това ми хареса. Хубава случка
Чудесна публикация! В тази връзка ми хрумна следното: от тези наши идиотски медии вече всички полудяхме. Р. Желева, Маргините, Таити… Ужас! Само ужас! И съвсем забравихме мъдрите думи на Наполеон: „Повечето хора са добри. Ако не беше така нито една държава нямаше да е в състояние да ги усмири.“ А Наполеон е знаел какво говори…
🙂 Това е бил твоят вчерашен урок. Всички научаваме по нещо ново всеки ден. Дано нямаме негативни ситуации, от които да се учим.
Добре разказано. Благодаря!