Понякога…

Сподели тази публикация:

Историята, която искам да ви споделя се случи късно снощи, след като се върнахме от почивката ни в Златоград, за която Петър ви разказа. Натоварени с покупки от Гърция (сред които голямо количество зелени гръцки маслини, прах за пране и почистващи препарати, кафе, октопод, риба и др….) и от България – две туби с минерална вода от по двадесет литра всяка, разтоварихме всичко от колата и се насочихме към асансьорите във входа. Всъщност, който ни е идвал на гости знае, че с Петър живеем почти до звездите. Да живееш толкова високо си има своите предимства и недостатъци, разбира се.  Например: Познаваме само съседите от нашия етаж, но пък имаме невероятно красива и романитчна гледка на София; има много кучета в блока, но за сметка на това пък има много улични котки; често асансьорите се развалят, но ако не си натоварен и не бързаш си правиш добра фитнес програма нагоре или надолу по етажите; понякога се стряскаш от вида на хора, който срещаш, но тъй като живееш с „един малък град“ е нормално не всички да са красиви, чистоплътни и дружелюбни… 

Но да се върна към историята. Стояхме с Петър пред асансьорите и чакахме поне един от двата да слезе на първия етаж. Първият видимо не работеше, а вторият беше заседнал на седемнайстия етаж. С две големи туби вода и няколко огромни чанти с продукти пред нас се запитахме „И сега, какво?!“. Знаейки, че има топла връзка между двата входа на блока, Петър отиде до другия вход да провери дали външната врата е отворена…това беше една от възможностите ни – да занесем целия този багаж до другия вход, след това да се качим с асансьора на последния етаж и оттам чрез топлата връзка да слезем до нашия етаж. Направо не ни се мислеше, бяхме толкова изморени от пътя. Петър се върна и по лицето му разбрах, че е заключено и няма как да се качим оттам. Остана вторият вариант – да върнем пак всичко в колата и да се качим по стълбите.

В този момент се чу тракане, сякаш по тръби и след това се чу трясък… видяхме две сенки, които идваха от мазето и нещо си говореха. Бяха гласовете на мъж и жена. Приближиха се към нас и тогава ги разпознахме. Мъжът бе на около трийсет години, нисък, слаб, небръснат, кривоглед и държеше в ръката си голяма връзка ключове. Носеше стари дрипави дрехи, изцапани с боя. Помислих си веднага, че това е същият мъж, когото няколко пъти съм виждала в блока и всеки път ме побиваха тръпки от него. Винаги беше сам и ме гледаше някак особено. .. Усетих мириса на алкохол, когато ни каза: „Асансьорите не работят. Днес се повредиха още към пет часа следобед.“ После ни погледна отново и добави: „Виждам, че сте с багаж, мога да ви помогна да го качите“. Петър му каза, че живеем доста нависоко и няма смисъл. Знаейки, че съм с мъжа си се чувствах сигурна и защитена. Тогава жената предложи да отиде до другия вход да провери дали е отворено, за да се качим оттам. Отговорихме им, че е заключено. На няколко пъти настояха да ни помогнат с каквото могат и тогава Петър предложи: „Добре, аз отивам да докарам колата, за да оставим продуктите там. Ако искате да ни помогнете, можете само да изкарате всичко пред входа. Така и стана. За няколко минути аз трябваше да остана с двамата непознати, които бяха така отзивчиви. Имах мъничко време да ги наблюдавам. Стори ми се, че са си много близки, сякаш живеят заедно. Личеше си и че бяха свикнали на много работа, на много носене. Жената изглеждаше мила и скромна. Беше от тези хора, който няма да забележиш, ако се разминеш с тях по улицата. Облечена семпло и спортно, тя излъчваше доверие и добрина. След няколко минути Петър дойде с колата, сложихме продуктите вътре, като взехме със себе си само ценните предмети и нещата за фризера. Благодарихме им много за помощта и ги почерпихме, на което те отказаха, но след настояване от наша страна приеха. След като Петър паркира колата и се върна обратно при нас, те пожелаха да проверим все пак дали е отворено от другия вход, за да не се качваме пеша толкова етажи…дойдоха с нас, чакаха с нас, качиха се с нас до последния етаж и ни пожелаха приятна вечер.

За миг си помислих защо ли го правят, какво ли искат. Наистина това поведение за София ми се струва невероятно, въпреки че ние самите помагаме на всеки с каквото можем. Но наистина аз не го очаквах, още повече от човека, който ми се струваше толкова страшен. Докато чакаха с нас ни разказаха, че живеят в съседния блок, а тук помагат на домоуправителя в блока с каквото могат. Без да го показват или изричат,  двамата с Петър усетихме болката им, че като че ли никой не ги забелязва или оценя..може би така е било през целия им живот. Може би се чувстват сами, може би…

Днес, когато тръгвах за работа асансьорите все още не работеха… Докато слизах по стълбите се замислих за следното:  „Понякога най-страшни изглеждат съществата, които най ги е страх. Затова не бива да се боим просто от вида на заобикалящите ни, преди да сме ги опознали.“


Сподели тази публикация:

4 мнения за “Понякога…”

  1. „Понякога най-страшни изглеждат съществата, които най ги е страх“ Това ми хареса. Хубава случка

  2. Чудесна публикация! В тази връзка ми хрумна следното: от тези наши идиотски медии вече всички полудяхме. Р. Желева, Маргините, Таити… Ужас! Само ужас! И съвсем забравихме мъдрите думи на Наполеон: „Повечето хора са добри. Ако не беше така нито една държава нямаше да е в състояние да ги усмири.“ А Наполеон е знаел какво говори…

  3. 🙂 Това е бил твоят вчерашен урок. Всички научаваме по нещо ново всеки ден. Дано нямаме негативни ситуации, от които да се учим.

Вашият коментар

Specify Facebook App ID and Secret in Super Socializer > Social Login section in admin panel for Facebook Login to work

Specify LinkedIn Client ID and Secret in Super Socializer > Social Login section in admin panel for LinkedIn Login to work

Specify GooglePlus Client ID and Secret in Super Socializer > Social Login section in admin panel for GooglePlus Login to work

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.