Час пик. Трафик. Претъпкан тролейбус. Хората си дишат във вратовете, рамо до рамо, гъз до гъз, набъчкани на места и „на по два етажа“… Прекрасният парфюм на момичето зад мен е прогонен от смърдящия дядка, който не се е къпал от осемдесет-и-някоя… Навън вали, а вътре е задушно и тегаво… Вратите на тролея се отварят и жената до мен тръгва да слиза… Чувам едно „хръс“ и поглеждам надолу. Роклята й е дълга, ама много дълга… Окаляна и мокра от всички краища. А единият й край е застанал под обувката ми. Настъпил съм я и всъщност това „хръс“ се е чуло именно от роклята й.
Жената слезе едно стъпало надолу, погледна новата голяма цепка на роклята си и обувката ми… Поглеждам ги и аз.
– Много съжалявам – казвам.
– Какво е това „много съжалявам“, бе, идиот! Не гледаш ли къде стъпваш…
– Ами… – показвам с поглед скупчените хора около мен – няма как…
– И к’во, съсипа ми роклята и ми казваш „много съжалявам“?!
– Нищо повече не мога да направя, освен да ви я платя…
– Не искам да ми я платиш, селяндур такъв!
– А какво искате?
– Да пукнеш дано! Да ти се случат най-лошите неща на света! Ей това искам – изплюва се върху ризата ми и слиза.
Вратите се затварят след нея, тролеят тръгва, а аз стоя тотално оглупял… Или съм съсипал най-важното нещо в живота на тази жена, или някои хора наистина не знаят какво говорят!