Истанбул

Здравейте и добре дошли! Блогът ни е номиниран за Bulgarian Travel Awards. Ако ви харесва това, което вече над 13 години пишем, подкрепете ни и гласувайте за нас.




Благодарим Ви предварително!
Бил съм в равнинната Холандия и мъгливата Англия… Всъщност, бил съм и в мъгливата Холандия, както и в равнинната Англия. Качвал съм се на Китайската стена, пътувал съм с влак из Австрия и Германия, ял съм унгарска яхния и сръбска плескавица… Всъщност, пътувал съм с влак из Сърбия и Унгария, прескачал съм стена в Австрия и съм ял какви ли не китайски яхнии… накратко, доста съм обикалял, но обстановка като тази в Истанбул не може да се види навсякъде… но всяко нещо по реда си.

Първо, Истанбул е наистина огромен. Няма как да си представите колко огромен е, ако не го сравня с нещо познато, например София:

Грубо казано, градът има площта на 3-4 „Софии“. В случай, че не знаете, Истанбул се намира на границата между Европа и Азия. Оцелял е по времето на римската, византийската, отоманската и латинската империи и е избран за културна столица на Европа през 2010 г.
Както знаете, окончателното решение, че ще ходя в Истанбул взех буквално няколко часа преди да тръгна. Първоначално мислех да ходя с кола, но този вариант отпадна и в крайна сметка беше решено:
Тръгвам с Жоро, с автобус, веднага. Тук е мястото да ви препоръчам Метро Плюс, в случай, че решите и вие да ходите до там… Ще обясня и защо. Знаех, че автобусът ще е хубав, защото в Турция е забранено да се използват автобуси, по-стари от 8 години за вътрешни линии и 4 години за международни. Но не бях очаквал, че ще се возя в Автобус на годината ’07, какъвто беше „Neoplan“-ът на въпросната фирма. Отвътре приличаше на самолет доста повече, отколкото на автобус, а като добавим страхотното обслужване, безплатните сладкиши, сандвичи, вода, кафе и чай, няма как да не се чувстваш супер за парите, които на всичкото отгоре въобще не са много. Дотук с хубавото от пътуването. Границата между България и Турция е една от най-тежките за преминаване по лично мое мнение. И в Сърбия, и в Македония съм кибичил дълго, докато чакам на границата, ама никога не е било да ми вземат паспорта по 3-4 пъти и да ми проверяват багажа по два пъти.Ако трябва да перифразирам, „Сега ще ви вземем паспортчета, после ще ви ги върнем, после пак ще ви ги вземем, после ще ви изкараме от автобусчето, ще постоите в студчето мъъъъничко, ще ви надникнем в багажчетата, после ще ви накараме да ги сложите обратно в багажничетата, после ще ви дадем пак паспортчетата, пак ще ви ги вземем, ще ви ударим по някое-друго печатче, ще се позаядем с някое-друго пътниче и… това е!“
Не, хора, не е никак, ама никак съвременно да кибичиш в студа посред нощ, строен с багажа си! Но да продължавам с историята…

На разсъмване вече бяхме на входа на Истанбул и след двучасова борба с трафика на магистралата сред сняг и аварирали автомобили, най-после се озовахме на турската централна автогара, която е един малък град. Надписи на език, различен от турски – йок! Турчин, който разбира английски – хептен йок! Всъщност, оказа се, че някои турци знаят български, но английският изобщо не е разпространен. В крайна сметка, с Жоро успяхме да се доберем до метрото, което излизаше ту под, ту над земята, докато стигнем до центъра на Истанбул.

А там – студ, студ, мамата си трака! Не знам доколко е типично това за константинополския климат, но съдейки по тази палма, не особено:С Жоро се барикадирахме в едно заведение, където хапнахме вкусен месалак, неочаквано с люти чушки:

Месото не беше лошо, но истинският шедьовър за мен бяха препечените питки, които бяха „бонус“ към поръчката. За първи път видях и машина за айран, която го правеше пенлив като бира.

 

След като хапнахме, получихме и втори бонус – страхотен топъл чай, от който се възползвахме на още няколко места по време на разходката ни из града… че и за вкъщи си взех. Интересни са и някои други неща: във всеки ресторант, заедно със сервитьорите и готвачите има по двама-трима чираци, които отсервират и се занимават с „хамалската“ работа. А със сметката накрая ти поливат ръцете с одеколон (с цел дезинфекция?), което също ми се стори доста интересно. За съжаление, снежната виелица не свърши с нашето сутрешно-обедно хапване и през целия ден бродихме през снежната виелица на уж топлия град.

Жоро нямаше шапка и още на първата сергия си купи една. Обърнете внимание на тази щастлива физиономия: Шапката струваше само 3 лири (3,35 лв.) и след като мозъка на Жоро се постопли, той веднага започна да планува търговия с шапки. Всъщност, цените на облеклата в Турция са доста ниски, изборът е огромен, а качеството не навсякъде е толкова съмнително:Не всичко обаче е евтино. Цените в Истанбул като цяло напомнят тези в София, но тоалетната например е 1 лира (1,12 лв.). Като стана дума за тоалетна, прави впечатление, че навсякъде мъжката тоалетна е отворена, а женската – затворена.
Още няколко неща, които правят впечатление:
Автопаркът и постоянното присъствие на турската полиция.Сателитните чинии, стърчащи от прозорците на сградите (хора, нямате ли кабелна?):

Половината улица от града, заета със стока от близкия магазин:

Гълъби и хора, които ги хранят навсякъде из градските площади… Така не става ясно кой, кого храни, ама нищо, ще ви оставя да се посмеете на лошия авторов изказ.
За един ден с Жоро навъртяхме толкова голям километраж, че ходилата ни буквално се изтъркаха… И все пак, успяхме да видим много. Това по-долу не е Москва… За целта – гледайте не снега, а турското знаме и сградата на инстанбулския университет.

Близо до него е „Капалъ чарши“ или „покритата улица“, която прилича на пещера със съкровища от приказките на Шехерезада. От там можете да си напазарувате много евтино, така и много скъпо… всичко зависи от търговския ви усет и умението да се пазарите. Принципът е следният: там, където има обявена цена, няма да ви направят отстъпка… Или ще ви направят съвсем малка. Там, където няма обявени цени, започва якото пазарене. Гордо мога да заявя, че в сравнение с „китайската школа“, пазаренето с турски търговци е детска игра. Открих, че турците предлагат приблизително двойна цена спрямо пазарната. Тоест, ако ви предложат нещо нещо за 10 лири, хич не го взимайте, ако не си стиснете ръцете за 5 лири в крайна сметка. Разговорът при пазаренето типично протича така:
– Колко?
– 10 лири.
– А, не, чао!
– Чакай, чакай, кажи ти колко?
– Колко предлагаш като за мен?
– Като за теб – 7 лири.
– Ти луд ли си? Повече от 3 лири за това не давам.
– Не мога. Аз на 6 лири съм си я купил тази стока, как ще ти я дам…
– Ами като не можеш, слизам по-надолу, ще опитам някой друг търговец.
– Чакай, чакай… 6 лири!
– Никакви 6 лири, повече от 4 не давам.
– Добре, ако вземеш две бройки, ще ти сваля на 5,50 лири.
– Давам ти 10 лири за двете бройки и край. Ако искаш.
– Съгласен!
Давате му парите, турчинът си почесва брадата с тях и сделката приключва… Касова бележка – йок 🙂

Видяхме още Св. София, джамията „Султан Ахмед“ (горе), минахме през пристанището „Златен рог“ (долу) и наистина съм доволен от лудото си начинание…

Истината, обаче е, че няма как да разгледате Истанбул за един ден, още повече, когато навън е ужасен студ, а небето е мрачно…


Държа да отбележа, че Истанбул далеч не е само красив и изящен… зад стотиците джамии ще откриете деца, седнали върху мокрия бетон да продават носни кърпички; цигани, изгърбени от пренасяне на огромни камари кашони и найлони; разбити пътища…
Някакси, странно е да гледаш разрушени сгради на един от главните булеварди на града, както и малки улички, които дори през деня изглеждат страшно.

Уморени от броденето из града, с Жоро постепенно се отправихме обратно към автогарата и убихме оставащите няколко часа до автобуса в местната IKEA, която е само на една метростанция разстояние (или 15 минути пеш).
Така оставихме Истанбул пълен с още много тайни, още много неща да се видят и още много места за посещаване… Затова знам, че ще отида пак… но в по-топло време!