Стигнах до прозрение! Родителите са биологично програмирани да се бъркат в живота на децата си… Едва сме проходили и мама и татко започват да ни учат „Това – да, това – не“, „Изяж си цялата попара“, „Децата трябва да си лягат рано“. От малки се научаваме да слушкаме – така ще ни купят шоколад, количка с дистанционно, кукла „Барби“… Когато слушаш мама и татко никой не ти се кара, всички те хвалят колко добро дете си и как винаги си подреждаш нещата и правиш това, което ти се казва. И, естествено, постоянно те карат да се състезаваш по послушност с другите деца – братчета, сестричета, другарчета в яслата и детската градина!
„Виж Гошко как си подрежда играчките!“
„Ани винаги си мие ръцете преди ядене!“
„Стефчо винаги си ляга и спи от 2 до 4!“
Всъщност Гошко си подрежда играчките, защото повечето е изпочупил и са му останали само две здрави. Ани тайно си мие само едната ръка преди ядене и дава на мама да помирише само нея. А Стефчо само се прави, че спи и всъщност закача Ани, когато никой не е наблизо.
Минава време и отиваш на училище… И започват пак едни наставления и досадни ежедневни въпроси, които естествено са за добро: „Внимавай като пресичаш!“, „Научи ли си за днес?“, „Защо не е хвърлен боклука?“, „Никакъв телевизор един месец!“, „Забранявам ти да излизаш навън“, „Няма да играеш на компютъра, докато не изкараш шест за срока“… Много важно, че излизането навън е здравословно, а „шест за срока“ ще имаш чак през юни, а сега сме март… Родителите ти казват! Те са по-големи, по-опитни, знаят повече и тяхното мнение е меродавно и точка! Не подлежи на обжалване!
Естествено, продължаваме с любимите ни сравнения:
„Виж Гошко – от горе до долу всичко е шестици в бележника му!“
„Ани не е като теб и си пази дрехите винаги чисти!“
„Стане ли тъмно, Стефчо веднага се прибира, а ти седиш пред блока още час!“
„Ани не е като теб и си пази дрехите винаги чисти!“
„Стане ли тъмно, Стефчо веднага се прибира, а ти седиш пред блока още час!“
Да, Гошко е отличник, но пък момичетата от класа го бият. Ани си пази дрехите винаги чисти, но си няма и понятие какво е криеница, гоненица, стражари и апаши, каскади с колелото, бой с кални топки и катерене по панелите на някой строеж. Стефчо може да е супер послушно дете, но пък няма и идея, че най-интересните разговори са именно вечер, криеницата е много по-голямо предизвикателство в тъмнината, а да играеш футбол, когато едва се вижда топката дори и по телевизията не го правят!
Минава време, ставаме гимназисти и постепенно започваме да осъзнаваме, че мама и татко не винаги са толкова прави, колкото ни е изглеждало… Вече имаме достатъчно причини, за да не приемаме всичко, казано от тях за „чиста монета“ и да им искаме обяснение… Започва и обратната реакция… Защо Ани, Гошко и Стефчо имат цифров апарат, а аз нямам? Защо Ани, Гошко и Стефчо ги пускат на дискотека, а мен – не? И започват едни отговори тип
„Докато си непълнолетен аз отговарям за теб, ще ме слушаш!“
И един ден ставаш на 18. И цялата промяна спрямо родителя ти е просто
„Докато аз ти давам парите, ще ме слушаш!“
Естествено, борейки се за независимост се хващаш на работа и започваш да си заработваш сам по някой-друг лев… не е много, но почти не зависиш от вашите… Да, бе! След като парите са си изиграли ролята, започваме с жилището…
„Докато живееш под моя покрив, ще ме слушаш!“
Няма как, минава време и се изнасяш на квартира или решаваш да си купиш жилище, което ще изплащаш през остатъка от живота си! Но това не е важно… ти си независим… или поне така си мислиш!
Защото родителите ти идват на гости веднъж в месеца и ти скапват настроението за половин година напред! Защо чиниите са били измити със студена вода, защо парното е пуснато на „5“ при условие, че на „2“ пак топли, тоя таван няма ли да го измажеш най-накрая и от колко години не е бърсан праха под леглото… И повтарят, повтарят като стари грамофонни плочи и в един момент ти иска да изкрещиш „Абе я си &!@#@! майката!“… Ама няма как да им го кажеш, щото става въпрос за бабите ти! И търпиш… година след година!
„Виж Гошко – шеф на отдел и има Мерцедес, не си знае парите!“
„Ани три висши изкара и доктор ще става, а ти…“
„Стефан жена и две деца има, а ти още лентяйстваш!“
Да, Гошко вече е станал толкова дебел, че е по-лесно да го прескочиш, отколкото да го заобиколиш, Ани си сменя мъжете като чорапите, а Стефан е битов алкохолик и направи три опита да се самоубие… но това няма значение! Важното е, че ти не си като тях! Може дори да си горд с това, но родителите ти никога няма да са… докато не изхвърлиш боклука (като Гошко), не се образоваш (като Ани), задомиш (като Стефчо), забогатееш (като Гошко) и т. н. Но дори и да успееш, пак няма да се отървеш от постоянните им намеси…
Може един ден да имаш най-хубавият и свестен партньор на света, но вашите ще те утрепят с нещо от рода на „Абеее, много слабичко ми се вижда това момиче, болнаво едно такова…“
Може да си си купил жилище в центъра на София и вашите ще изръсят „Е, как можа да го вземеш в най-голямата лудница този апартамент!“.
Може да изкарваш три пъти повече пари от родителите си, но те няма да престанат да те питат „А пари имаш ли?“
Може да станеш изпитател на болиди във Формула-1, но те ще продължат да те питат „Е, защо с колата ще се прибираш в тази зима? Виж какъв е сняг! Не е ли по-добре да си хванеш влака?“
И когато угодиш на всички техни желания и капризи… това няма да спре! Ще прехвърлят всичко това върху децата ти, опитвайки се ТЕ да ги гледат и възпитават…
Да си родител е отговорност… Независимо какво правите, независимо какво имате предвид, то може да бъде разбрано от децата по съвсем, съвсем различен начин… Насочете ги в правилната според вас посока, но им дайте право те да изберат кой път да поемат! И най-важното – дайте личен пример! Какъв по-добър начин да накараш детето си да те слуша от този ти да го слушаш? С какво право ще държиш сметка дали сина ти ще кара магистратура или не, ако ти си с основно образование? И как родител-пушач да обясни на детето си да не пуши?! Личният пример е нещо много, много важно! И за да не съм голословен, ето и нещо още по-запомнящо се за финал:
Браво, Петьо!
Какъвто и да е поводът за написването на „Семейни войни“, аз те поздравявам за посланието – и с твоя текст, и с клипчето.
В моя труд за съхраняване на детската спонтанност ще сложа и твоето име в посвещенията 🙂
Много добре си го описал!
Аз пожелавам „Семеен Мир“ на всички, особено по празниците 🙂
Изключително задълбочени размисли. Аз съм още във горепосочената фаза в която ми се бъркат. Честно казано се радвам че имам само един отговорен родител който да ме наставлява и да ми помага и в случаите когато прекалява просто правя компромис и си премълчавам защо гошко или сашко са повече от мен в дадената ситуация от майка ми като пример.
Хвала на такива блогъри, които ме карат да мисля 🙂
Надявам се това ще те разведри малко:
[insert Star Wars tune here]
FAMILY WARS
A long time ago in a galaxy far far away…
It is a period of Family Wars. Rebel family members, striking from a hidden base, have won their first victory against the evil Family Empire.
During the battle, family spies managed to steal secret plans to the family’s ultimate weapon, the Death Star, an armored family wagon with enough power to destroy an entire planet.
Pursued by the family’s sinister agents, Prince Peter races home aboard his car, custodian of the stolen plans that can save his family and restore freedom to its members….
Хаха! 🙂
Едно семейство се гради не на сравнение с другите, а на стремеж ти да израстваш по личностни критерии. Родителите следва да създават достатъчно интелигентни деца, които да вземат решения сами и да не им се пречкат, само, че това е нещо като коледно пожелание… Вкъщи след като и последното дете – 4 сме, заживя отделно, родителите ни намериха ново време за себе си, а не търсиха дистанционен контрол например.
Описал си го супер 🙂
🙂 Независимостта трябва да си я извоюваш. Не е нещо, което може да ти се даде, да дойде на готово – трябва да направиш нещо сериозно, за да я получиш – иначе никога няма да я оцениш. А ако не успееш да си я извоюваш – значи не я заслужаваш 🙂
Приеми го като един важен урок за научаване :))
Колкото за търпенето – винаги го има момента, в който трябва да кажеш „НЕ“ и да си удържиш на това, което си казал. Защото в крайна сметка ти дълг към родителите си нямаш (задето са те отгледали и т.н.) – имаш го към децата си, а за да го изпълниш, се иска да си поне донякъде самостоятелна личност 🙂
Поздрави за добрата статия! Явно всеки в някакъв етап от живота си прави това или подобно откритие, стига до прозрението, че не е нормално все да се съобразяваме с исканията, съветите и амбициите на родителите си. Всеки става родител, но ако предварително е разбрал, че от един момент нататък децата му са самостоятелни личности със свои успехи, манталитет, стандарт на живот и интереси, би могъл да възпита личности. Колкото и различни да са от неговите представи за успешен и пълноценен живот!
Ако един родител има смелостта да остави децата си да се парят на огъня на Живота сами и да се учат от това, значи е успешен и добър родител.
Някои мои мисли по този въпрос, можеш да си припомниш тук:
http://azkenkal.blogspot.com/2007/09/blog-post_07.html
и тук:
http://azkenkal.blogspot.com/2007/10/blog-post_29.html
Много ми харесват твоите писания.Мисля 4е ти си успял 4овек.
Благодаря на всички за коментарите… особено съм благодарен на Петрова, която ме върна само две години и половина назад, но за сметка на това в точен момент – когато аз станах родител. Благодаря!!!