Отивам да взема позната от работа… Краят на работния ден е, трафикът по улиците е все още в пиковите си стойности, а на мен ми се пикае като на музикант в чуждо село!
Слизам от колата и натискам бутона до металната врата:
– МАП Маркетинг Рисърч, добър вечер!
– Добър вечер. Казвам се Петър Събев и идвам да взема една моя позната… Има ли възможност да я изчакам вътре?
– Да, заповядайте във фоайето!
Влизам. Портиерът е як пич, типичен образ от охранителна фирма, но по-усмихнат и ведър. Посочва ми нещо като канапе, където да изчакам… Само че аз имам друг проблем, както споменах:
– Извинете, мога ли да ползвам тоалетната?
– Не!
– Шегувате ли се? – ставам и се насочвам към вратата на тоалетната…
– Не! – става и пичът и ми посочва да се върна към дивана.
След като се отърсих от тоталното си оглупяване, изчаках познатата си търпеливо. И докато чаках и усещах надуващия ми се с всяка изминала секунда пикочен мехур, си мислех колко е важен портиерът за имиджа на една фирма…
Какво щеше да стане, ако всъщност посрещах не редови служител, а шефката на фирмата? Дали беше нейно разпореждане или самоинициатива на иначе учтивия портиер?
Какво щеше да стане, ако съм важен международен клиент… В края на краищата докарвам чудесен английски, немски и руски акцент, а и мога да попитам на поне още пет езика за тоалетна… но реших, че на български най-добре ще ме разберат.
Замислих се естествено и дали съм прав да се ядосам за това, че една фирма не допусна непознат човек да ползва тоалетната им – в правото си са! Но може би трябваше учтиво да обяснят, че е забранено външни лица да влизат или нещо подобно, а не да ти посочват с пръст да си седнеш… Нито съм куче, нито съм малко дете…
Но след като са решили да се държат с мен като с малчуган, реших и аз да направя нещо детинско: да спомена в блога си за това, че не са ми позволили да се изпикая… 🙂
Кенефна… тъпа кенефна история… И все пак, изпикайте се, ако случайно ви се наложи да посетите офиса на МАП Маркетинг Рисърч… И си носете тоалетна хартия за всеки случай, наблизо има градинка…