Перон… без влак… в очакване на влак, ако трябва да съм по-точен.Притеснено момиче се скрива в един от ъглите, оглежда се във витрината отсреща и трескаво започва да реше косата си…
Възрастен мъж вижда суетната млада дама и несъзнателно приглажда малкото останали косми на главата му, така че да изглежда по-малко плешив.
Зад колоната са се скрили двама влюбени и се целуват като обезумели. Допират челата си, гледат се в очите и без да кажат нито дума си обещават хиляди неща, момчето се подписва с устни върху обещаното, а момичето го подпечатва с влажните си, детински вярващи очи.
Мъж с елегантен костюм и кожена чанта прикляка смешно, за да прегърне двете си деца. Те се вкопчват в него като малки пиявици и стоят така известно време. Баща им бавно се изправя, но двата дребосъка са обвили ръце около краката му и се опитват да го спрат с цялата си тежест… Майката наблюдава, застанала малко по-настрани и ги целува с поглед…
Влакът пристига.
Момичето скрива четката за коса и започва да се озърта… Бързо забелязва високия си приятел, който стърчи една глава над останалите… Затичва се към него и му се лепва на врата…
В този момент малките пиявици се отлепят от баща си и отстъпват няколко крачки назад, за да застанат плътно до мама. Таткото маха с ръка, влиза във влака, маха с ръка, настанява се и отново маха с ръка…
Плешивецът се оглежда във всички посоки, явно търсейки конкретен човек, но хората се разотиват, а той не вижда този, когото чака. Вади кутия цигари, после се сеща за забранителния надпис на стената и ги прибира. Вади телефона си. Набира последния избран номер и дълго държи мобилния си долепен до ухото, без да успее да се свърже.
Двамата влюбени се държат все едно влакът изобщо не е дошъл… В последния момент момичето влиза вътре и вратите се затварят след нея. И двамата поставят длани на стъклото, все едно се докосват. Строг мъж в униформа изсвирва и прави на момчето недвусмислен знак да се отдръпне…
Влакът с въздишка поема по познатия си маршрут, а перонът остава някак пуст и тъжен.
Плешивецът бавно изкачва стълбите с долепен до ухото телефон.
Децата минават от двете страни на майка си и започват да я бомбардират с всевъзможни въпроси.
Суетното момиче и високия й приятел не могат да се нарадват един на друг и също като предишната двойка се скриват зад колоната и започват да се целуват като обезумели…
А момчето… Момчето гледа в далечината… Вече е сам… И приятелката му се отдалечава с всеки изминал миг… Вече е сам. И не е нужно да се прави на мъж пред някого… Вече е сам и може да му е тъжно… може да заплаче дори! И една истинска, тежка, мъжка сълза пада от лявото му око и се разбива на пода…
„Между ад или рай
влакът просто продължава
и всяка спирка е една любов.
Ще вървим ли докрай
още колкото остава –
единствен миг или един живот…”
Няма как да е по-вярно просто… Последният път като се разделях с приятеля си стояхме до последно на перона и после си говорихме по телефоните, гледайки се през прозореца. Разликата е, че тогава аз бях тази, която оставаше на перона, а след седмица ще е той. Трудно е да се потдържа връзка от разстояние. А ти, Пешо, много дбре си го обяснил 🙂
Да… за да разбереш този пост, непременно трябва да има някой, когото обичаш и е на стотици километри от теб… Иначе – трудно е да се поддържа такава връзка, но не е невъзможно! Понякога е много по-трудно да откриеш този, заради когото си струва да преобърнеш света и да изминеш хиляди километри… Така че: кураж на всички, които са като теб, Нади! А тези, които са всеки ден с любимите си хора и не знаят за какво говоря… идете на гарата преди заминаването на някой далечен влак!
Страхотно хубаво разказана история. Не ходете на гарата, ако този, когото обичате е до вас. Радвайте се един на друг, докато сте заедно. После спомените ще ви топлят, докато другият е далече.
Tursi6 tursi6 i sled porednoto namereno pak sam ostava6 na garata da 4aka6 4oveka. I sre6tata v razdqla se prevru6ta 6tom utre6noto dnes vuv v4era se prevurne
С всичко се свиква, дори и с разделите и дългите разстояния… Но въпреки това всеки път боли, когато си тръгва частичка от теб.