В идеалния свят би трябвало да няма разлика в отношението на родителите към по-малкото и по-голямото дете. Така смятат обаче само една трета от запитаните.
Всъщност половината от отговорилите са на мнение, че отношението към по-малкото дете е по-добро, отколкото към по-голямото… Аз като по-голямо дете също имам известни пристрастия… Всички сме чували „По-голям(а) си, ще отстъпваш…“, „Батко/кака си, така ли се прави?!“ и др. Лично мнение: Все пак, върху плещите на първото дете падат болните амбиции на родителите му. Къде съзнателно, къде не чак толкова, родителите често се опитват да направят от децата си това, което те не са успели да бъдат, да го възпитат „както трябва“, да го направят новия Айнщайн или Стефка Костадинова… При второто дете нещата стоят по-улегнало, а юздите са по-малко затегнати…
Да не забравяме и останалите 18%, които смятат, че по-големите деца имат повече привилегии… Да, по-голямото дете обикновено е по-силно от братчето или сестричето си и може да му вземе близалката… (след което го отнася от родителите си). Ако сте умно дете като мен, можете и да прецакате „изтърсаците“, ето как (история):
Първите черешки тъкмо са се появили на пазара и понеже са скъпи, мама е взела само две чепки… Прибира се вкъщи, но открива, че малкият ни братовчед ни е на гости и заедно със сестра ми ставаме три деца. Няма как, мама разваля чепките и казва:
– Петьо, раздели ги поравно!
И аз започвам:
– Една на мен (слагам пред мен), една на теб (слагам пред сестра ми), една на мен (слагам пред мен), една на теб (слагам пред братовчед ми), една на мен (слагам пред мен), една на теб (слагам пред сестра ми)…
Хлапетата гледаха много внимателно „честното“ разделяне и въобще не забелязваха, че моята купчинка става двойно по-голяма от техните, докато накрая мама не влезе в стаята и не разби гениалния ми математически фокус… Е, кажете ми, не са ли прецакани по-големите деца?!
Много добре написано, Пешо, ама замислял ли си се, че тези деца някой ден ще пораснат и имотът на родителите/ако е един/ ще отиде по-вероятно при първо роденото дете…а това в сравнение с подялбата на черешки си е доста по-голяма прецаквация…
Аз се посмях с опита с черешките. Обаче не съм съгласна със Снежка относно имуществените делби. Отмина времето, когато се е знаело, че големият син ( дъщерите не са се смятали за наследници, те са били смятани за „чужда стока“) ще гледа родителите си и ще наследи имота. В наши дни е несериозно да се говори за такива работи. Ако децата ти са в България, щом пораснат, трябва да се радваш! Аз пожелавам на синовете си да имат добра работа и да са добре платени. Съзнавам, че може да живеят някъде мнооого далеко. За какви къщи и апартаменти говорим тогава? Те да могат да живеят добре и да си позволяват това, за което ние с баща им само си мечтаем, пък апартаментчето… каквото ще да става!
Всъщност забравих – смятам че голямото дете носи доста по-голяма отговорност върху плещите си. И за себе си и за малкото дете. Аз съм малката и за мен винаги са се грижили. 😉
Ами не знам дали е отминало времето, но знам какво виждат очите ми. Вкъщи аз съм по-малкото дете. Брат ми също е студент като мен/е,вече му остават два държавни изпита само/ и докато не пораснахме аз бях по-облагодетелствената, от гледна точка на това че съм по малката, а на всичкото отгоре и момиче. Обаче откакто той отиде да учи в София, а аз във Велико Търново нещата са съвсем различни. Той е този, който никога не е работил, а винаги получава тройно повече пари за да се издържа. Аз съм тази дето ходих да бачкам и по бригади и по ресторанти, за да мога да си позволя това, което искам. И родителите ми винаги са смятали, че така е нормално. Винаги имат големи очаквания от мен, а брат ми за тях си е просто „детенцето“, дето не трябва да го оставяме да гладува. Стига да се обади веднъж в седмицата, за да каже че са му свършили парите и край…за мене не остава нищо. Да не говорим че е такъв нехранимайко/това го пиша с известна болка/, че не знам кой по-точно ще гледа родителите ни някой ден…Но това за имотите го твърдя не толкова заради мен, колкото заради съдбата на по-голямата част от роднините ми. Само че не става дума за предпочитание между брат и сестра, а между брат и брат и между сестра и сестра. Баща ми също е по-малкия и затова получава едва 1/4 от бащината си къща…това не е ли смешна подялба между двама братя. Баба ми е по-малката сестра и какво е получила като имущество, затова че гледа прабаба ми, докато не почина на преклонна възраст…нищо…с дядо ми са почнали от нулата/който също е по-малкия и са го отхвърлили само защото са го гласили за някакво маце, но той харесал баба ми…/…
Няма да продължавам..може би с другите не е така, но покрай мен нещата са така. Имам и доста други познати дето се оплакват от подобни проблеми. Не отричам че доста често е обратното..в семейството на приятеля ми, той е по-големия и върши доста повече работа, а като че ли не получава толкова колкото другите му двама братя..но това е единствения такъв пример, който съм виждала…
Всеки има право на мнение. А мнението се формира от много фактори основно на базата на личен опит. Затова възрастните казват „Всеки от своята си камбанария“! В твоето семейство е така. В моето пък е другояче. Майка ми е най-малката от три сестри. Най-голямата гледа болните си родители, макар че сестрите и не я оставяха – помагаха и колкото могат – от други градове… Като се споминаха нито майка ми поиска дял, нито леля ми. Сметнаха, че така е редно и честно. Съседите ги обявиха за луди, че не са вдигнали скандал и не са се разсърдили.
Баща ми е най-малкия от три деца -кака и двама братя. Приживе дядо ми преписа на дъщеря си и на баща ми по малка част от двора в къщата си, а на чичо ми останалата част от двора и къщата. И никой не се разсърди.
Мисля си, че от семейството и роднините зависи каква нагласа ще имаш в това отношение. Аз не съм живяла при родителите си от 17 годишна. Брат ми също не е при тях. Виждаме се рядко и като стане дума за имоти, категорично отстоявам мнението, че докато са живи не искам нищо да ми приписват.
Като умрат, по някакъв начин ще се разберем.
И между другото не си длъжна да ги гледаш. По-скоро обратно. Докато сте били деца, те са били длъжни. Когато ти си имаш семейство, ти ще си длъжна да си гледаш децата. Ако има начин и възможности, и добро желание, можеш да се грижиш за тях.
Какво мислиш за приказката в моя пост за Седемте ми щури принципа? Може би още не сме стигнали до края на разговора?