В блога на Sunny, който чета от съвсем скоро по повод на едно чудесно стихотворение на Недялко Йорданов видях следния коментар… „Аууу, значи не само жените са ревли!“
Плакал съм. И не се срамувам да си го призная…
Може да ви звучи като признанията тип „Здравейте, аз съм Петър и съм алкохолик“, но в случая ситуацията е друга. Ето тази история промени отношението ми към плачещите мъже.
2001 г.
Математическа гимназия „Баба Тонка“, гр. Русе
Тържество по случай завършването ни: може би най-тъжното ми тържество в живота…Не бях спал няколко дни, тъй като участвах почти в цялата училищна програма. Като първенец на випуска имах честта да вдигам знамето, бях водещ на тържеството и същевременно включен в изпълненията на училищния хор… доста дини под една мишница. Казвам това не толкова за да се хваля (но да не забравяме, че съм зодия лъв и обичам), а за да си представите колко репетиции трябваше да правя паралелно със суетенето около „великия“ абитуриентски бал…
На всичкото отгоре с двама съученици (Гошко и Пламена) подготвихме алтернативен сценарий, в който вкарахме допълнително поздрави към учители и изпълнение на „Учителко, целувам ти ръка!“…
Ако кажа, че тържеството беше хубаво и емоционално, няма как да почувствате буците в гърлата ни, докато пеем… Няма как да забележите стичащите се сълзи изпод тъмните очила на класната… Няма как да видите изненадания поглед на учителката, когато види, че това, което става на сцената няма нищо общо със сценария, който ни е дала… Няма как да чуете последния звънец и преминавайки под венеца, да знаете, че връщане назад няма…След края на тържеството усетих колко съм уморен и колко ми е мъчно, че завършвам. Буцата в гърлото ставаше все по-голяма, очите ми – все по-влажни и най-накрая се скрих зад една от тонколоните и заплаках.
Скоро усетих една любима учителка надвесена над мен…
– Защо се криеш тук, Петре?
– Ами… плача.
– Аз също. Но защо се криеш?
– Ами… днес завършвам. Ставам мъж… а нали истинските мъже не плачат? – казвам с половинчата ирония.
Учителката ме прегърна и ми каза:
– Не, Петре… Само истинските мъже плачат. Само истинските…
леле колко хубава история 🙂 мноого мила и трогателна чак се чудя дали искам да ми дойде бала… ще има толкова емоции 🙁
Хех, без да се обижда никой, ама ако само истинските мъже плачеха, аз да съм станала истински мъж много пъти до сега!!
Аз лично още имам буца в гърлото от моето завършване насам 🙁 Все пак тогава насила завърши и приятелството ми с повечето от любимите ми хора. На това отгоре последния път когато посетих МГ-то, открих че аз го помня доста по-добре, отколкото то мене: беше напълно нова причина да ставам „истински мъж“!!
„Великите“ думи, че само жените плачат и аз не ги харесвам и не ги признавам. Историята, която разказваш, показва истинската същност на човека. Аз не мога да кажа: „само мъжете това, само жените онова“. Човекът е емоционално същество и е нормално, както да се радва, да поняся и преодолява трудности, така и да плаче и да се страхува.
По този повод – да не каже някой сега, че само жените се страхуват?
Благодаря ти за тази история, защото тя ме подсети за всичко, което ми се случи около моя бал, защото описа настроението, което обикаля около мен напоследък и което не искам да допусна до себе си като пораснал, вече неплачещ човек. Рядко нечий чужд живот може да предизвика това. Благодаря ти.
Сила е да си покажеш чувствата, а не да ги криеш, особено в момент като този. Буцата в гърлото си остава за винаги … сега като се сетя и ми става мъчно като се сетя колко неща са минали …
И на мен ми беше много тжно, когато завършвахме – минаха доста години от тогава – цели 10. А тази година ми беше още по-тъжно – никой не се сети, че имаме 10-годишнина 🙁 Слаба организация, това е. Ако си бях още в Русе, щях да направя нещо по въпроса, но от Пловдив ще е много трудно да организирам банкет в Русе, нали 😉
След като аз от София и една съученичка от Ротердам успяхме да съберем цял випуск, и ти ще се справиш!
Страхотна история…иска ми се аз да бях плакала на моя бал…за съжаление класът ни беше толкова разединен и пълен със интриги,че не знам как бих могла да плача за това,че вече не съм сред тях…никога не сме ходили заедно на хижа,твърде рядко сме се събирали и за кръчма или нещо друго…абе,ненормален клас…Радвам се,че още поддържам връзка със съучениците,които уважавах…но не съм плакала за тях,защото знаех,че с тях няма да ни раздели завършването…А като че ли ми беше най-мъчно за учителите,които уважавах и които знам че няма да видя вече…