"Ревливо"

Здравейте и добре дошли! Блогът ни е номиниран за Bulgarian Travel Awards. Ако ви харесва това, което вече над 13 години пишем, подкрепете ни и гласувайте за нас.




Благодарим Ви предварително!
В блога на Sunny, който чета от съвсем скоро по повод на едно чудесно стихотворение на Недялко Йорданов видях следния коментар… „Аууу, значи не само жените са ревли!“
Плакал съм. И не се срамувам да си го призная…
Може да ви звучи като признанията тип „Здравейте, аз съм Петър и съм алкохолик“, но в случая ситуацията е друга. Ето тази история промени отношението ми към плачещите мъже.
2001 г.
Математическа гимназия „Баба Тонка“, гр. Русе
Тържество по случай завършването ни: може би най-тъжното ми тържество в живота…
Не бях спал няколко дни, тъй като участвах почти в цялата училищна програма. Като първенец на випуска имах честта да вдигам знамето, бях водещ на тържеството и същевременно включен в изпълненията на училищния хор… доста дини под една мишница. Казвам това не толкова за да се хваля (но да не забравяме, че съм зодия лъв и обичам), а за да си представите колко репетиции трябваше да правя паралелно със суетенето около „великия“ абитуриентски бал…
На всичкото отгоре с двама съученици (Гошко и Пламена) подготвихме алтернативен сценарий, в който вкарахме допълнително поздрави към учители и изпълнение на „Учителко, целувам ти ръка!“…
Ако кажа, че тържеството беше хубаво и емоционално, няма как да почувствате буците в гърлата ни, докато пеем… Няма как да забележите стичащите се сълзи изпод тъмните очила на класната… Няма как да видите изненадания поглед на учителката, когато види, че това, което става на сцената няма нищо общо със сценария, който ни е дала… Няма как да чуете последния звънец и преминавайки под венеца, да знаете, че връщане назад няма…
След края на тържеството усетих колко съм уморен и колко ми е мъчно, че завършвам. Буцата в гърлото ставаше все по-голяма, очите ми – все по-влажни и най-накрая се скрих зад една от тонколоните и заплаках.
Скоро усетих една любима учителка надвесена над мен…
– Защо се криеш тук, Петре?
– Ами… плача.
– Аз също. Но защо се криеш?
– Ами… днес завършвам. Ставам мъж… а нали истинските мъже не плачат? – казвам с половинчата ирония.
Учителката ме прегърна и ми каза:
– Не, Петре… Само истинските мъже плачат. Само истинските…