Леко емоционално…

Сподели тази публикация:

На времето имаше една реклама, в която се казваше следното: „За да намериш себе си, първо трябва да се изгубиш…“
Не знам защо, но все така се случва – да изгубиш човек, когото обичаш… Ти не си виновен, че си се влюбил в дадения човек… И дадения човек също не е виновен, че не е влюбен в теб (вече).
Опитваш се да го превъзмогнеш, но знаеш, че дори да мислиш за други възвишени неща, да си най-добрия в работата, да изкарваш сума ти и пари, да откриеш телепорта или да се изчукаш с 200 други, няма да ти помогне.
Единственият изход е да се влюбиш в някой друг, също така истински и силно… но това също не може да стане по желание, особено ако споменът е пресен, а чувствата – силни.
А пък аз винаги като хлътна по някого се влюбвам дотолкова, че го чувствам като част от мен… Някои хора не чувствам толкова близки и когато се разделя с тях, не чувствам голяма загуба… все едно съм се подстригал или съм си изрязал ноктите. Но при други се чувствам сякаш трябва да ампутирам някой от крайниците си… И мисля, че не е нужно да обяснявам, че ампутацията боли и то дълго време след като си отделил крайника от себе си… И че животът ти никога вече не е същият… И всеки път когато видиш щастливите хора наоколо, една болка се обажда някъде там, почти забравена…
Ще ви призная нещо… през последните години от живота си все ампутирам по някое парче от сърцето си. Все по-голямо… И като че ли не ме е боляло достатъчно май, защото всеки път се залъгвам с поредния „достоен“ човек и съм готов да му дам всичко, което е останало от въпросното мое ампутирано сърце…
Днес пак ме заболя така… Заболя ме за приятелка, която никога не съм виждал наживо, но която чувствам близка… Защото ей-така, напълно случайно, някой ампутира и нейното сърце… И не знам защо, но много искам да я гушна точно сега и да поплачем заедно…
* * *
Ти знаеш ли какво е болка,
безумната жестока болка,
от болката сърцето ми кърви…
Ти знаеш ли какво е болка,
изгаряща зловеща болка,
не искам никога така да те боли…
– Г. Христов
* * *
Когато завършвах математическата гимназия, ми беше много тъжно, защото се разделях с втория си дом. Тогава прекарвах в училище повече време, отколкото вкъщи – след редовните часове имах волейбол, драм-състав, подготовка по информатика, репетиции в училищния хор или друг ангажимент… В това училище срещнах най-добрия си (и до ден днешен) приятел и изживях три от най-големите си влюбвания… Познавах всички от чистачката до директора, играех и учих заедно с по-малки и по-големи от мен приятели… Накратко, имах хиляди спомени и в деня на завършването всички те ме заляха като вълна.
По едно време, след като тържествената част мина, се скрих от тълпата на стълбището в един далечен и изолиран коридор, където преди се събирахме и свирехме на китара. И заплаках… всъщност… заревах.
Не знам откъде, но се появи една от любимите ми учителки. Почувствах се тъпо, след като я забелязах.
– Моля Ви, оставете ме… – казах.
Тя спря на дистанция около метър. Срам ме беше дори да я погледна, така че замъгления ми поглед бе насочен долу, към извехтелите й учителски обувки.
– Не искам да ме виждате така… Нали истинските мъже не плачат…
Тогава тя се приближи, помилва ме, усмихна се и каза:
– Само истинските мъже, плачат, Пешо… Само истинските…
* * *
Наистина ми е много жал, че не мога да съм близо до хората, когато имат нужда от мен… В края на краищата, най-хубавото нещо на приятелството е именно в такива моменти да имаш някого, който да те прегърне и просто да помълчите или да поплачете заедно…
Така че, прегръщам те „пред всички“ и макар и духом, съм до теб…

Сподели тази публикация:

2 мнения за “Леко емоционално…”

  1. Някога, отдавна, четох един материал за хора, преживели насилие. Психиката се опитва да отработи травмата в съзнанието и тук хората се разделят на две големи групи. Едните се освобождават от ужаса на насилието, ставайки самите те насилници, заставайки на „силната“ страна и причинявайки другиму това, което са преживели. А другата част от хората стават „спасители“ и се посвещават на спасяване на хора от насилие, като по този начин се борят с дупката в душата си.
    Примерът не е много адекватен, но исках да кажа, че ако болката и разочарованието в любовта не те прави циничен и безчувствен сваляч, а те тласка да подадеш ръка на някого, това говори за дух и сила, и само истинските мъже плачат, защото имат смелостта да не вледенят сърцето си, а да оставят болката да премине през него, цялата, и да станат и да продължат напред.

  2. Съжалявам, че късно поствам коментар по тази тема 🙂
    Но днес я прочетох 🙂
    Искам да те насърча да не се тревожиш за сърцето си 🙂
    Очевидно имаш голямо и обичливо сърце. Не се плаши, че ампутираш част по част от него – има сърца, които притежават чудната сила да се регенерират и после пак да обичат на 100% (въпреки ампутациите).
    Аз вярвам, че твоето е такова, повярвай и ти и един ден ще срещнеш жената, на която да подариш цялата си любов, а тя ще я приеме като най-големия дар в живота си 🙂
    Още си млад и време има много пред теб 🙂
    Защо съм толкова сигурна?
    Ами от личен опит 🙂
    Понякога човек може да срещне любовта на живота си чак на 35 годишна възраст 🙂
    И след като многократно е ампутирал части от сърцето си, да се окаже, че то си е отново цяло и препълнено с любов 🙂

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.