За БДЖ и СИМ-картите…

…или как човек никога не бива да се отказва

Това се случи в събота – пристигам аз на централна гара Русе, след дълго говорене с приятели по телефона…
В последствие разбирам, че докато съм си сменял СИМ-картите, сръбската ми такава е паднала някъде – много тъпо! Самата карта не е нещо особено – номерът й го знаят 4-5 души, кредитът в нея е около 2 лв., ама вътре са телефонните номера на всички приятели от Сърбия, някои от които няма как да ги намеря, освен от там… и ми стана едно криво, като на Безие… ама това е друга тема.
Казах си: чакай, какво пък, ще попитам дали не мога да си я потърся и отивам на гише „Информация“:
– Добър ден, така и така, изгубил съм си картата на мобилния телефон в кушет-вагона, който пристигна тази сутрин от София и така и така, има ли начин да си я намеря… ?
– Ами… то този влак отива до гара разпределителна…
– Аха… а кога има влак до разпределителна?
– Ами след 2 минути тръгва.
– Супер!
– Взимам си аз билетче („леличката“ ми се скара, дето толкова късно го взимам, разбира се, ама ми издаде – ако не знаете, билети трябва да се вземат 5 минути преди тръгването на влака, обаче в БДЖ са си сложили часовниците 4 минути назад заради кретени като мен) и след 15 минути съм на гара разпределителна…
Гарата е толкова невзрачна, че някои хора имат по-големи тоалетни, а гъстотата на населението там е минимална… Та кого да питам, кого да питам… ръководител движението!
– Добър ден, така и така, изгубил съм си картата на мобилния телефон в кушет-вагона, който пристигна тази сутрин от София и така и така, има ли начин да си я намеря… ?
– Ами трябва да разпиташ на втория етаж!
Отивам аз на втория етаж и гледам четирима души обикалят около една Nokia…Някакви проблеми със SMS-ите, явно, ама аз съм решил да си открия картата и заявявам:
– Аз мога да ви помогна за проблема, ако и вие ми помогнете за моя… Оправям им настройките с центъра за съобщения, а ония диви и щастливи ме питат какъв е моят проблем. Аз съответно повтарям заучената реплика:
– Така и така, изгубил съм си картата на мобилния телефон в кушет-вагона, който пристигна тази сутрин от София и така и така, имали начин да си я намеря… ?
– Ами сигурно, трябва да отидеш до депото, те вагоните са композирани там.
– Добре, а как да стигна?
– Ами цепиш по линията 1 км и си там!
– Да, де, ама те линиите се разделят! По кой път да тръгна?
(Пък и като го гледах този 30-сантиметров сняг, хич не ми се вървеше, ама дотук съм стигнал, какво – да се връщам ли?)
Единият от мъжете се обади:
– Чакай… аз съм машинист, след 15 минути ще карам едни вагони, ще те закарам до депото…
Качвам се аз след 15-тина минути в локомотива с налудничавата идея да открия глупавата СИМ-карта и като стигам там, гледам сума ти и вагони…
Кушетът, в който бях аз, за щастие, се оказа най-крайният вагон, ама беше заключен отвсякъде…
– И какво да правя сега? – питам машиниста.
– Ами иди при чистачките, те сигурно имат ключ.
– А къде са чистачките?
– Ами… някъде по влаковете са.
Оглеждам се аз и по едно време една от вратичките на един от многото вагони се отваря и оттам излизат три мургави балкански субекта от женски пол…
Обяснявам им аз (за кой ли път):
– Добър ден, така и така, изгубил съм си картата на мобилния телефон в кушет-вагона, който пристигна тази сутрин от София и така и така, имали начин да си я намеря… ?
– Ами иди там, той шафнерът е вътре, викай, тропай, чукай, пей… докато го събудиш.
– Да пея?
– Ами той е свикнал да му хлопат и не му влияе…
Отивам аз… и почвам викам, хлопам, удрям… ама няма, братче, тъпа работа – оня изобщо не дава признаци на живот. Явно наистина е трудно с хлопане да събудиш шафнер от БДЖ… И, не се смейте, започнах да пея…
Изпях „Морен сокол пие“ и „Зайди, зайди, ясно слънце…“ По средата на „Зайди, зайди…“ онзи не издържа и се показа… Извиних се, че го събуждам и старата песен на нов глас:
– Добър ден, извинявам се, че Ви събуждам, ама така и така, изгубил съм си картата на мобилния телефон в кушет-вагона, мога ли да си я потърся… ?
– Ами, влизай вътре, аз и без това нищо не съм бутал…
Отивам аз, то наистина всичко си беше както съм го оставил… Поразрових се из чаршафите и си намерих СИМ-картата 🙂

Началото…

Всяко нещо си има начало. Дори и този блог, в който ще понаписвам разни интересни истории от време на време. И така, годината е 0111 1101 0110, аз съм Петър Събев и ви казвам добре дошли в моят първи и, надявам се, последен блог.